Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Осем (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
danchog (2014 г.)

Издание:

Катрин Невил. Пожарът

Американска. Първо издание

ИК „Унискорп“, София, 2011

Редактор: Теодора Давидова

Художник: Ралица Димитрова

Коректор: Милка Белчева

ISBN: 978–954–330–362–5

История

  1. — Добавяне

Джихад

„Завладяването на Испания и Африка от исляма превърнало краля на франките в господар на християнския Запад. Затова е напълно коректно да се твърди, че без Мохамед Карл Велики би бил немислим.“

Анри Пирен[1], „Мохамед и Карл Велики“

Сейдж Ливингстън, Родо Бужарон и самият господин „Карл Велики под прикритие“ — подозрителният ни нов колорадски съсед, Гален Марч. Това бяха последните хора на планетата, които желаех да видя точно в този момент, особено в положението, в което се намирах, а именно полугола. Почувствах как започва да ми се гади. Успях все пак да навлека хавлията и да стегна колана — единственото, което ми хрумна, така както бях изправена пред това неочаквано появило се трио от напълно различни един от друг съконспиратори.

Ним беше излязъл от джакузито и бе пъхнал ръце в ръкавите на собствената си хавлия. С широко движение измъкна факса на Кий от ръката ми, пъхна го в джоба си и ми подаде кърпа да си увия косата, от която капеше вода.

С ъгълчето на устата си ми прошепна:

— Както разбирам, познаваш всички тези хора?

Кимнах.

— Тогава може би е време за едно официално представяне — добави той.

Кралицата на абитуриентския бал обаче ме превари.

— Александра! — възкликна Сейдж и тръгна към мен. Двамата мъже я следваха по петите. — Каква изненада, да те открием в същия хотел, в който е отседнал и Гален! Двамата с него те търсихме из цял Джорджтаун, докато шефът ти не се оказа така добър да ни насочи. Той предположи, че може да си на гости на чичо си в „Четирите сезона“. — Преди да мога да отвърна нещо на тази стряскаща реплика, Сейдж бе насочила очарованието си към Ним. Протегна му ръка с безукорен маникюр и го дари с искряща усмивка: — А вие трябва да сте доктор Ладислаус Ним — изтъкнатият учен, за когото съм слушала толкова много. Името ми е Сейдж Ливингстън, съседки сме с Александра в Колорадо. За мен е удоволствие да се запозная с вас.

Слушала много за Ним? За самия господин Потайност? Надали е чувала нещо от майка, още по-малко от мен. А как Родо толкова бързо се е сетил къде сме без помощта на подслушвателните устройства, от които вече се бяхме отървали?

Ним стискаше ръцете на всички поред, запазвайки достойнство, доколкото това бе възможно за човек в хавлия. Колкото до мен… От мен течеше вода, беше ми студено, да не споменавам, че горях от желание да узная останалата информация от факса на Кий, скрит в джоба на чичо. Реших да напусна уважаемата компания и да се отправя към съблекалнята, за да се подсуша. Надеждата ми беше, че ще мога да се измъкна през някоя задна врата и после да довърша разговора си с Ним по вече обсъжданите, както и по някои новопоявили се въпроси.

Но нашата прекрасна гостенка криеше още една изненада.

— Доктор Ним — подхвана тя със страстен тих глас, — вие от всички хора на земята трябва най-добре да знаете кои сме ние и защо сме тук. Също така навярно разбирате защо трябва да поговорим, както и причините, поради които времето за нас е фактор от първостепенна важност.

Кои сме ние ли?

Опитвах се да не гледам към чичо ми. Всъщност какво ставаше тук?

Сейдж съвсем не звучеше като претенциозната кукла, която познавах отдавна, а по-скоро като някаква Мата Хари. Възможно ли беше действително Сейдж, госпожичката, която стоеше пред мен в момента, несъзнателно цупейки се и играейки с диамантената си гривна, да бе наследница на нещо повече от петролните полета и урановите мини на семейство Ливингстън? Нима бе наследница и на всички интригуващи тайни, обвили семейството й?

Тъкмо тази неканена мисъл за Сейдж ме бе нападнала в гръб, в съзнанието ми се надигна и гласът на непривлекателната й майка. С кого мислиш, че си имаш работа? Този въпрос ми бе задала Розмари онази вечер в ресторанта. Имаш ли изобщо някаква представа коя съм аз?

Реших — особено при тези студени и мокри обстоятелства, — че е време да се намеся. Определено ми беше писнало.

— Какво точно имаш предвид — попитах Сейдж раздразнено, — като казваш, че Ним трябва да знае „кои сте вие“? Така като гледам, от ляво на дясно ми приличате на чичо ми, шефа ми и на двама от съседите на майка ми…

Замълчах, защото Сейдж, пренебрегвайки ме напълно, въздъхна изискано със стиснати устни и леко разтворени ноздри. Хвърли многозначителен поглед към бюрото на рецепционистката и прошепна на Ним:

— Не може ли ние петимата да отидем на някое по-дискретно място, за да поговорим? Разбира се, веднага след като вие и Александра се преоблечете. Навярно отлично знаете въпроса, който се налага да обсъдим.

Тъкмо се наканих да протестирам и Ним ме изненада:

— В моята стая. След десет минути — каза той и кимна на триото. После откъсна парченце хартия от листа в джоба си и надраска номера на стаята.

Какво, за бога, си мислеше чичо ми? Той най-добре знаеше, че майка ми е в опасност, че може би дори се намира тук, във Вашингтон, и че трябва да тръгна веднага от хотела. А ето че отново се готвехме да изпушим лулата на мира с врага! Бях бясна.

Ним се отправи към съблекалнята, а аз се извърнах и сграбчих Сейдж за лакътя.

Гален и Родо вече се бяха качили до средата на стълбите, към входа на спортния клуб, така че се надявах, че няма да чуят въпросите ми. Но в следващия миг установих, че съм потискала нещата в себе си толкова дълго, че когато ги освободих, вече никой не можеше да ме спре:

— Кой свика тази среща? — запитах Сейдж. — Ти или онези двамата на стълбите? Защо с Марч сте ме търсили „из цял Джорджтаун“ днес? Какво изобщо правите вие двамата във Вашингтон? Защо сте се срещали в Денвър онази неделя, след като заминах? Какво имахте да обсъждате с Вартан Азов и Лили Рад?

Нямаше нужда да пазя в тайна това, че знам за срещата в Денвър — Розмари Ливингстън ми беше казала, а още тогава тя знаеше, че съм получила информация и от Нокомис Кий.

Сейдж ме изгледа с хладно надменно и снизходително изражение, което винаги ме е изпълвало с желание да го изтрия от лицето й с тел за миене на чинии. После се усмихна — пред мен отново застана най-популярното момиче в училището в пълно бойно снаряжение.

— Трябва да зададеш всички тези въпроси на чичо си, а не на мен — отвърна тя с меден гласец. — В края на краищата той се съгласи на тази обща среща. След десет минути, нали чу.

Сейдж се извърна към стълбите, но аз пак я хванах за ръката. Тя ме изгледа стреснато и изненадано. Дявол да го вземе! Изненадвах дори самата себе си. Толкова бях разгневена, че само дето не ръмжах.

Никога преди не се бях държала така със Сейдж, но от моята гледна точка последната седмица беше доста натоварена дори и без отвратителното нейно и на семейството й участие. Не бях в настроение да търпя безцеремонното държане на едно момиче, чиито единствени постижения, доколкото ми бе известно, се състояха в това да е идол на гимназиалния курс. Човешки живот бе заплашен. А имах нужда от информация. Веднага.

— Сега сме тук. Само аз и ти. И питам теб — процедих аз. — Защо да чакам десет минути да питам чичо ми нещо, което ти можеш да ми кажеш още сега?

— Само се опитвах да помогна — отвърна Сейдж. — Както разбираш, всъщност сме дошли да се срещнем с чичо ти. Гален настоя да го намерим. Каза, че е спешно. Затова и отидохме в Денвър да питаме другите за него, след като на партито се оказа, че майка ти е изчезнала. И щом дори ти, изглежда, нямаше и най-малка представа къде може да е отишла…

Тя млъкна, когато аз се огледах бързо наоколо, за да проверя дали някой не би могъл да ни подслушва. Това ми дойде в повече. Гален Марч издирвал Ним? Бях почти шокирана.

Хвърлих поглед към високото стълбище и видях, че самият Гален отново слизаше надолу и се бе отправил право към нас със Сейдж. Паникьосах се и издърпах госпожица Ливингстън в дамската съблекалня, където той едва ли би посмял да влезе. Все още стискайки ръката й, се наведох да погледна под вратите на кабинките, за да се уверя, че сме съвсем сами.

Обърнах се към Сейдж — почти се задъхах от страх. Знаех, че трябва да й задам един определен въпрос, макар че, да си призная, с ужас очаквах отговора му. Сейдж ме зяпаше така, сякаш очакваше всеки момент по устата ми да избие пяна. Бих се засмяла, ако ситуацията не беше толкова сериозна.

Както би се изразила Кий, хванах бика за рогата:

— Защо Гален Марч е издирвал чичо ми? — попитах. — В края на краищата, те никога не са се срещали. Запознаха се ей сега, преди минути, тук в клуба.

Нали така?

— Така и не го попитах — отвърна Сейдж с обичайното си хладнокръвие.

Стъпваше внимателно, не искаше да ме дразни излишно. Забелязах, че хвърля погледи към близката противопожарна аларма, сякаш се чудеше дали да не счупи стъклото и да натисне бутона, за да повика някого на помощ.

Щях да продължа с въпросите, но Сейдж имаше да добави още нещо. При следващите й думи за малко не припаднах.

— Струва ми се, че Гален и Ним все пак се познават отпреди. В края на краищата, чичо ти беше този, който осигури парите за покупката на ранчо „Скай“.

* * *

Никога преди не бях наблюдавала чичо си през дъното на чаша за бренди, но приех силното питие от ръката му. Подаде ми го в момента, в който пристигнах мокра и раздърпана от клуба.

Сега, вече суха и облечена в чисти дрехи от раницата ми, гледах през чашата, докато посръбвах от коняка си. Бях се свила боса в креслото зад една от великолепните украси от живи цветя, с които се славеше хотел „Четири сезона“. Мъчех се да си припомня имената на всички цветя, които виждах: оранжево-виолетовите бяха стрелиции, зелено-белите — столетници, фуксиите бяха канеленокафяви на цвят, тъмносините пък се казваха цимбидиуми… Или пък бяха цимбидии? Никога не съм била много добра по латински.

Ним заобиколи масата и взе чашата от ръката ми.

— Стига ти толкова за една сутрин — заяви той. — Исках да се отпуснеш, не да изпаднеш в кома. Защо не приближиш стола си и не се присъединиш към групата?

Групата значи.

Имаше предвид триото от клуба, което се бе разположило на тапицираните със скъпа дамаска столове, пръснати из целия апартамент. Ним сновеше напред-назад по персийския килим и подаваше на всеки напитките, които бе приготвил.

Не можех да повярвам, че всичко това наистина се случва.

Чувствах се наистина много зле, конякът изобщо не бе премахнал нито объркването, нито вътрешната ми болка. Знаех, че по някакъв начин трябва да стигна до дъното на тази история. В този момент за първи път се почувствах истински и напълно сама.

Слава богу, че бях направила трийсетте дължини в басейна тази сутрин, преди реалността да ми се стовари върху главата.

Слава богу, че преди малко бях задигнала факса от Кий от джоба на хавлията на чичо.

Защото по всичко изглеждаше, че любимият ми чичо Слава — човекът, на когото винаги бях доверявала всичко — дори самата себе си, на когото през целия си живот бях вярвала повече, отколкото на родителите си — има да ми обяснява доста неща. В момента не бях сигурна дори дали едно обяснение би оправило нещата. Както казваше майка, когато бях дете: „Истинското име на «пропуснах да спомена» е «излъгах».“

Подчиних се. Издърпах стола си иззад цветята, за да се „присъединя към групата“, и използвах възможността да направя наум кратка рекапитулация.

Колко факти и хипотези бях споделила с Ним снощи?

Колко от онова, което той ми бе казал, бе „лъжа поради неспоменаване на реалните обстоятелства“, и колко — неща, които можеха реално да ми бъдат от помощ?

Не можех да твърдя, че ме бе лъгал хладнокръвно в очите, но със сигурност ме бе подвел. Първо, всяка негова забележка, произнесена през последните двайсет и четири часа, бе загатвала, че той никога през живота си не е срещал нито Родо, нито Гален. Това ми убеждение не бе разколебано и тази сутрин, когато чичо бе дешифрирал кодираното име на Марч и бе допуснал по какъв начин Гален и Родо може да са свързани, а именно чрез историята на Карл Велики и шаха Монглан.

Ситуацията на блажено неведение със сигурност се променяше, ако човек се вгледаше малко по-внимателно в някои ненатрапващи се на пръв поглед факти. Например фактът, че Родо е знаел къде във Вашингтон е отседнал Ним, при положение че никой друг не разполагаше с тази информация, дори и аз. Или пък обстоятелството, че Ним е покрил многомилионната сметка за покупката на никому ненужното колорадско ранчо „Скай“ с предполагаем собственик Гален Марч.

Достатъчно бе човек да прочете „ситните букви“, за да му стане ясно, че чичо отлично познава — при това отдавна — всички събрани в тази стая. Вероятно без Сейдж Ливингстън.

Разбира се, последната хипотеза е валидна, ако допуснем, че Сейдж казва истината.

— По всичко изглежда, че през цялото време сме защитавали грешния човек — обърна се Ним към цялата стая, след като всички се бяха подкрепили с напитка. — Кат ни надхитри до един с това нейно изчезване. Все още нямам представа защо го направи. Някакви предположения?

— Ясно е като бял ден — включи се Родо, — че Кат не повери своята безопасност или безопасността на Александра на никого от нас. Защо иначе би се заела сама с тези сериозни въпроси?

Още докато той говореше, проумях, че не мога да издържам и секунда повече. Щях да се пръсна.

Мислех, че вие не сте се срещали досега? — казах със сладък гласец, като в същото време пронизвах с поглед Ним в другия край на стаята.

— Не сме се срещали — поясни той с досада. — Нарочно бяхме държани далеч един от друг. Това бе идея на майка ти, още от самото начало. Всъщност всичко започна след смъртта на баща ти. Така става, като си имаш работа с жена, позволила майчинският й инстинкт да надделее над здравия разум. Умът й си беше съвсем наред, преди ти да се родиш. След това настъпи голямата каша.

Страхотно. Сега пък аз излязох виновна за всички кроежи, които тия тук са замисляли, като в същото време от мен всичко умишлено е било скривано.

— Може би ще ми обясниш — попитах Ним и посочих Гален, — ти ли си собственик на ранчо „Скай“, както твърди Сейдж? Или той?

— Кат ме помоли да купя ранчото — отвърна Ним. — Обясни ми, че искала то да служи като буферна зона пред домогванията на спекулантите със земя. Имала предвид и някой, който щял да бъде „прикритие“, да се представя за собственик, за да заблуди местните и да отклони вниманието им от тях нашата намеса. Не знаех кой трябва да влезе в тази роля, но по всичко личи, че това е бил господин Марч. Изглежда, госпожица Ливингстън пък е помогнала продажбата да стане без излишен шум.

Сейдж? Защо майка ми е намесила и нея? Тя мразеше цялото семейство Ливингстън. Това обаче обясняваше как Сейдж е научила кой е истинският собственик на ранчото. Въпреки всичко обаче не можех да схвана смисъла на този сценарий. Още по-малко пък схващах защо майка е решила да покани всички Ливингстънови и на проклетото парти за рождения си ден. Прииска ми се да запищя.

Още няколко големи парчета от мозайката липсваха. Но не стана нужда да питам. Господарят на Пиренеите се намеси:

— Майка ти и аз сме приятели от години — обърна се към мен Родо. — Не бих искал да обсъждам същинските основания на нашето познанство. Това не би се понравило на Кат, особено след като тя положи толкова усилия да държи всички ни в тази стая далеч един от друг години наред. Все пак ще обявя, че тя ме помоли да те взема на работа, след като ти заряза ужасния кулинарен институт. Каза ми още, че ще ти подсигури отлични препоръки. Отговаряйки на предишния ти въпрос, твърдя, че това е всичко, което знам за чичо ти към настоящия момент. Надявам се това да обяснява нещата.

Това със сигурност обясняваше ясно едно нещо. Може би дори твърде ясно. Ако Ним беше прав и майка ми бе тази, която всъщност ръководеше нещата през цялото време, ако всички ние бяхме в опасност, то със сигурност в действията й имаше смисъл — тя държеше всички участници отделно един от друг или най-малкото не им даваше достатъчно информация. Това навярно бе свързано с някаква нейна цялостна стратегия. Подобна хипотеза би важала, ако всички играчи всъщност са ръководени иззад кулисите, като в шахматна игра.

Само дето майка ми не играеше шах.

Затова пък аз играех.

А и със сигурност знаех едно нещо по-добре от всеки друг в тази стая: около нас определено се разиграваше шахматна партия. Но някой друг, не майка ми, дърпаше конците. Моята задача бе да разбера кой беше той.

Така че докато „групата“ продължаваше със спекулациите относно изчезването на майка ми, прехвърляше отново всичко случило се с надеждата да разгадае мотивите и системата й на действие, аз тайничко се заех с едно малко свое разследване.

Като начало разгледах отново настоящата ситуация, в която всичко на пръв поглед бе толкова ясно. Група хора, които никога досега не се бяха срещали, бяха постигнали съгласие относно своя общ интерес тук, в хотел „Четири сезона“. Всички те са били молени от една и съща жена — която в момента удобно бе изчезнала — да й вършат услуги, да купуват земя, да вземат дъщеря й на работа, да служат за „прикритие“. Това бе последната капка.

Станах и пристъпих към Сейдж Ливингстън. Всички млъкнаха и се извърнаха към мен.

— Разбрах — обърнах се аз към нея. — Не знам защо ми трябваше толкова много време. Може би защото шефът ми господин Бужарон ме заблуди, като ми каза, че играя роля, съвсем различна от тази, която аз наистина играя. Със сигурност е започнала нова Игра. Стана ми ясно, че всички, които майка ми покани на партито си, са играчи, в това число и присъстващите в тази стая, до един. Но ние не сме всички от един и същи отбор, нали? Аз например мисля, че майка ти, Розмари, е тази, която е започнала Играта наново. Освен това смятам, че тя е Бялата царица, а не аз, независимо от това какво твърди Родо…

Родо ме прекъсна:

— Аз казах само, че хората, които присъстваха на онази вечеря, смятат, че ти си Бялата царица — поправи ме той. — А и как е възможно мадам Ливингстън да мисли, че ти си Нещо, при положение че, както ти твърдиш, тя самата е същото това Нещо?

— Смятам, че нещата стоят точно така — уверих го аз. — Ливингстънови са се преместили да живеят в „Редландс“ на Колорадското плато след смъртта на татко веднага щом са научили, че аз и майка се местим там. Станало е, защото Розмари е разбрала, коя всъщност е майка ми…

— Грешиш — каза Сейдж. — Разбрахме кои сте вие веднага след като дойдохте да живеете тук. Затова и мама ме накара да се сприятеля с теб. Живеехме тук, преди вие да дойдете. Мама смята, че вие сте дошли в Колорадо със същата цел, а именно защото ние живеем там. В края на краищата, както току-що ти стана ясно, майка ти беше тази, която тайно купи земя, която да граничи с нашата.

Нещо не се връзваше. В мен отново се прокрадна тревожното чувство.

— Защо майка ми би направила това? — попитах. — И защо твоята майка те е накарала да се сприятелиш с мен?

Сейдж се вторачи в мен. Изражението й представляваше смесица между презрение и крайно удивление от моето невежество.

— Както Родолфо Бужарон току-що ти обясни — каза тя, — мама открай време смята, че ти си новата Бяла царица. След смъртта на баща ти тя започна да се надява, че ще може да проникне отвъд защитите, ще успее да сломи противодействията. Винаги е казвала, че е разбрала коя е майка ти от първия миг, в който я видяла. В смисъл разбрала каква роля играе тя. И което е по-важно, мама знае какво е извършила майка ти.

Страхът ме сграбчи отзад за врата. Почувствах се сякаш някой ме дръпна встрани от някаква скала, на която всъщност се канех да стъпя. Но нямаше какво да се прави. Трябваше да знам истината.

— И какво е извършила майка ми? — попитах аз Сейдж.

Сейдж огледа останалите в стаята, които изглеждаха толкова смаяни от посоката, която бе взел разговорът, колкото бях смаяна и аз.

— Мислех, че всички знаете — каза тя. — Кат Велис е убила моя дядо.

Бележки

[1] Анри Пирен (1862–1935) — белгийски учен-историк и социолог, автор на изследвания върху проблематичните места на демокрацията в Средновековието и социалната история на капитализма. — Б.пр.