Катрин Невил
Пожарът (28)

Въпросът

„Важни са въпросите. Да разбереш кои са верните въпроси е равностойно на това да останеш в играта…

Потокът от информация заплашва да замъгли очертанията на стратегията, да я удави в подробности и цифри, изчисления и анализ, тактика и възможни реакции.

За да имаме силна тактика, трябва да разполагаме със силна стратегия, от една страна, и с точни изчисления, от друга. И двете изискват способност да гледаш в бъдещето.“

Гари Каспаров, световен шампион по шах, „Как животът имитира шахмата“

Вече ми стана ясно защо всевъзможните разузнавателни агенции и шпионски централи изпитват такива затруднения с отделянето на зърното от плявата. Да не говорим какви проблеми пък имат с различаването на истината от измислицата. Чувствах се така, сякаш току-що съм прекрачила през огледалото и се намирам в Огледалния свят, където всички край мен се разхождат на ръце.

Сейдж Ливингстън, моят стар кошмар още от мрачните училищни дни, тъкмо ми бе съобщила, че майка й Розмари я е „насъскала“ по мен още от първия ми ден в Колорадо. И защо? За да си отмъсти на майка ми за някакво въображаемо убийство, което уж била извършила, и да „внедри“ някой роден бял играч в сърцето на злата империя, която Черният отбор бе издигнал буквално на прага на семейство Ливингстън.

Няма нужда да казвам, че имах проблеми с отсяването на истината от фантасмагориите, които бяха задръстили тази версия за нещата.

Най-очевидната глупост бе твърдението, че майка ми, по природа отшелник, изобщо някога през десетте години в Колорадо е имала каквото и да било вземане-даване с някого от семейство Ливингстън. Аз не бях нито виждала, нито чувала нещо подобно.

Как тогава сме заключили, че е решила да ги преследва по шахматната дъска? Абсурд.

Колкото до някакво поощряване на приятелство между нас със Сейдж… Това също ми звучеше като някой от номерата на Розмари. Майка ми никога не е харесвала Сейдж, точно както и аз.

Но най-голямата слабост в разказа на Сейдж беше тази, срещу която чичо възрази. След последните думи на госпожица Ливингстън той скочи срещу нея.

— Какво, за бога, те кара да мислиш, че Кат Велис е убила дядо ти? Тя не би наранила и муха — изръмжа Ним презрително. — Познавам Кат от времето преди да се роди Александра, още от времето преди да се омъжи! За първи път чувам подобно нелепо обвинение.

Взе ми думите от устата. Гален и Родо също изглеждаха втрещени от твърдението на Сейдж. Всички втренчиха поглед в нея.

За първи път я виждах в преимуществено мъжко обкръжение. Тя изглеждаше така, сякаш е загубила дар слово, седеше на ръба на тапицирания със сатенена дамаска стол и продължаваше да си играе с глупавата диамантена гривна. Забелязах, че на нея виси малка фигурка на тенис ракета, изработена от изумруди. Господи!

След като стана ясно, че Сейдж няма намерение да отговаря, Родо се намеси:

— Сигурен съм, че мадмоазел Сейдж Ливингстън не желаеше да намеква, че майката на Александра би могла да нарани човек умишлено, нали така? Ако подобно нещо изобщо е имало, със сигурност е било нещастен случай или пък някакво злощастно недоразумение?

— Може би казах твърде много — въздъхна Сейдж. — Всъщност съм само вестител и по всичко изглежда, вестите, които нося, са лоши за всички вас. В края на краищата, както вече стана ясно, започнала е нова Игра с нови играчи. По тази причина родителите ми ме накараха да помогна на Гален да издири Кат, щом се разбра, че е изчезнала, както и да дойда с него тук, във Вашингтон, за да се срещнем с Александра. Те бяха напълно сигурни, че всички вие разбирате действителната ситуация, че сте наясно с действията на Кат Велис в миналото, че до един се противопоставяте на настоящите й планове и тази, която им се противопоставя най-силно, е самата Александра. Всички знаят, че тя не си говори с майка си от години. Сега обаче виждам, че навярно сме грешали…

Сейдж остави думите да увиснат в пространството и огледа всички ни безпомощно. Бих искала да кажа, че никога не бях виждала Сейдж толкова уязвима, но всъщност не допусках, че думата „уязвима“ въобще фигурира в речника на госпожица Ливингстън. Поведението й в момента също бе уловка. И макар че се подразних от коментара й във връзка с отношенията ми с майка, все пак трябваше да призная, че тези отношения май наистина не бяха тайна за никого.

По-важното обаче беше, че ако, както всички вече се бяхме съгласили, нова Игра все пак бе започнала и ако нито аз, нито майката на Сейдж влизахме в ролята на новата Бяла царица, то кой всъщност бе започнал всичко? И в каква посока вървяха нещата?

Реших, че е време отново да направя полезна вметка:

— Смятам, че това, което чичо и Родо се опитваха да разберат, беше защо Розмари държи майка ми отговорна за смъртта — случайна или не — на баща си. Кога и къде би могло да се е случило това убийство? В крайна сметка Кат пътува много малко, тя води твърде затворен живот…

— Но е била в Айн Кааба — излая Сейдж със стиснати устни.

Моля?

— Това е село в Атласките планини, намира се в Алжир. Там моята и твоята майка са се срещнали за първи път в дома на дядо ми в планините. Но майка ти го е убила в къщата му в Ла Мадраг — средиземноморско пристанище недалеч от столицата Алжир.

Стаята потъна в такова мълчание, сякаш всички в нея бяха измрели. Игла да паднеше, щеше да се чуе. Усещах как ужасът в мен се задълбочава и втвърдява. Чувствах се така, сякаш нещо ме засмукваше все по-надълбоко в кладенец, пълен с меласа.

Знаех тази история, разбира се, и сега си спомних точно от кого и къде я бях чувала — беше ми я разказала Лили Рад в Колорадо. Лили бе казала, че двете с мама са били в Алжир. После я отвлякъл някакъв тип, който преследвал онези шахматни фигури, които Лили и майка били донесли от пустинята. Лили го бе нарекла Стареца от планината.

Беше ни казала още, че той бил тогавашният Бял цар!

Кат, бе казала Лили, доведе подкрепления, за да ме спасят, и го фрасна по главата с торбата, пълна с тежки шахматни фигури.

Така ли се е случило? Възможно ли бе майка ми наистина да е убила този човек? Възможно ли бе бащата на Розмари Ливингстън да е бил Бял цар?

Имаше още нещо. Нещо, свързано с името на този тип, което изведнъж ми се стори от първостепенна важност. Нещо, свързано със събитията през последните няколко дни. Напрегнах се да си спомня, но ме прекъснаха.

— Ал Марад — каза един кадифен глас, който никога не бих сбъркала. Идваше от вратата. — Така е било името му. Съкратено от Нимрод, поне така съм чувала. Нимрод пък бил цар на Вавилон и опитал да построи Вавилонската кула.

Там, до отворената врата на чичовия хотелски апартамент, се бе изправила Нокомис Кий.

Гледаше право в мен.

— Надявам се, че получи бележката ми — каза тя. — Трудничко е да те намери човек, момиче. А аз яко те търсих, скъпа, можеш да ми вярваш.

Тя дойде до мен, сграбчи ме за ръката и ме изправи на крака. После ме помъкна към вратата и прошепна в ухото ми:

— Трябва да се махаме оттук, при това много бързо, докато не са се усетили коя съм пък аз.

— Ние вече се досетихме коя си — настигна я гласът на Сейдж.

Що за слух има това момиче, зачудих се аз.

Тогава долетя един друг глас — гласът на Гален Марч, който досега не бе проронил и дума.

— Александра, моля те, почакай. Почакайте и двете — каза той напрегнато. — Не тръгвайте още. Не разбирате ли? Нокомис Кий е новата Бяла царица.

* * *

— Леле боже! — рече Кий и ме бутна навън през вратата.

Преди другите изобщо да могат да реагират, двете вече бяхме в коридора, Кий дръпна вратата зад нас и натика в ключалката парче метал с размерите на кредитна карта. После отхвърли зад рамото си дългата си почти метър гарвановочерна сатенена грива, обърна се към мен и се усмихна:

— Това трябва да ги задържи, докато се появи спасителната група — каза тя.

Кий знаеше всички тайни входове и изходи на всеки хотел — все пак докато учеше в колежа, бе работила като камериерка и портиер, за да се издържа. В момента обаче явно я вълнуваше само изходът и нищо друго. Избута ме към противопожарното стълбище, като през цялото време пуфтеше като локомотив.

Но в съзнанието си аз още бях в апартамента на чичо, като почти ми се виеше свят от смущение. Какво искаше да каже Гален?

— Къде ме водиш? — попитах и безуспешно опитах да спра устрема й, като забих пети в пода.

— Мислех, че мотото ти е „те не трябваше да питат“ — саркастично забеляза тя. — Просто ми се довери и продължавай да вървиш. Много ще се развълнуваш, като разбереш къде те водя.

— Където и да е това — казах, докато Кий ме натика в противопожарното стълбище. — Всичко, което имам, са дрехите на гърба ми. Оставихме раницата ми заключена в моята стая с всичките ми пари, шофьорската ми книжка, ключовете ми…

— Ще ти намеря нови — отвърна Кий. — Пък и там, където отиваме, скъпа, ще ти трябва съвсем друг тип маскировка. Как не разбираш? Лошите са по петите ти, момиче.

Изтрополихме по още няколко рамена на стълбището, докато стигнахме фоайето. Преди да отвори вратата към него, Кий се извърна и ме погледна:

— Забрави думите на Гален Марч за Бялата царица — каза тя, сякаш прочела мислите ми. — Само ще ти кажа, че Гален е просто още една муха в паяжината. Човекът яко си е паднал по мен. Би казал всичко, само и само да привлече вниманието ми.

Може би е права, помислих, особено като се вземе предвид изключителното внимание, което Гален й беше обърнал на партито на майка ми. Но всичко това имаше слабо отношение към най-належащия проблем.

Току-що бях оставила на горния етаж стая, пълна със заключени вътре хора, които първоначално ме бяха подмамили там, а после ме бяха лъгали по куп различни начини, докато взаимно компрометираха разказваните от всеки един истории. Трябваше да добавя, че въпросните истории бяха преди всичко силно бухнали суфлета от напомпани с въздух измислици, оскъдно посипани с подправката на реалните факти.

После, видите ли, в апартамента нахълтва с танцова стъпка Всемогъщата Кий, обръщайки за пореден път всичко наопаки, като ловко ме отвлича и заключва вратата зад нас. Ако онези, които първи ме бяха отвлекли, не се бяха освободили още по силата на световноизвестните способности на чичо да отключва всичко, то със сигурност вече бяха позвънили на охраната на хотела с молба да им отвори. Положително в момента бяха по петите ни.

Откъдето пък произтичаше един още по-належащ проблем.

Нима не можех да се доверя на никого?

Изпреварих Кий и затръшнах с длан вратата към фоайето. После стиснах дръжката й с две ръце.

— Никъде не отивам, преди да ми отговориш на някои въпроси — заявих. — Защо беше това драматично появяване горе? Какво изобщо правиш тук? Ако не си ключов играч, какво искаше да кажеш, когато ми прошепна „Преди да са се усетили коя съм аз“? Искам отговори. Боя се, че се налага да настоявам.

Кий сви рамене и се усмихна.

— А пък аз се боя, че цялото ми изпълнение днес е под диктовка — отвърна тя. — Виждаш ли, двете с теб сме поканени на гости у Кралицата на котките.

* * *

— Пътуване с колата! — каза Кий, докато карахме край бившия дом на нейния роднина Франсис Скот Кий на 34-та улица.

— Като в доброто старо време! — Взетият под наем джип зави наляво по моста, също носещ нейното име, и Нокомис добави: — Имаш ли и най-бегла представа колко ужасно трудно беше да организирам това твое бягство?

— Бягство ли? На мен ми прилича повече на отвличане — отбелязах сухо. — Целият този цирк наистина ли беше толкова необходим? И изобщо откри ли майка ми?

— Никога не съм я губила — усмихна се Кий загадъчно. — Кой според теб й помогна да организира партито за рождения ден? В края на краищата тя не можеше да се справи с всичко съвсем сама. Човек с хора живее, дето има една приказка.

Разбира се! Знаех си, че все някой трябва да е помогнал на майка. Най-малкото да осъществи самото изчезване — една твърде трудна задача.

Рязко обърнах поглед към Кий в очакване да продължи да разказва. Но тя се бе съсредоточила върху шофирането, все така тайнствено усмихната.

— Ще ти обясня всичко като тръгнем — добави тя. — Има много време, докато стигнем там, закъдето сме се запътили, най-малко няколко часа. Ще минем по обиколния път, тъй като, разбира се, вече ни преследват.

Прииска ми се да хвърля поглед в огледалото за обратно виждане, но реших да се доверя на думите й. Карахме на юг по магистрала „Джордж Вашингтон“, направо към летището. Отчаяно исках да чуя разказа на Кий за майка ми и за партито, но преди това имаше нещо друго, което трябваше да узная.

— Ако някой ни следи, възможно ли е да са сложили подслушващи устройства в колата ти? Нали се сещаш, понякога могат да ги изстрелят и да ги прикачат на автомобила, така както си караш? — казах. — Дали някой не чува всяка наша дума в момента?

— Да — отвърна Кий кисело. — Подслушвателни устройства точно като онази сладка малка висулка във формата на тенис ракета, която навярно си забелязала на гривната на госпожица Ливингстън. Както се казва, през едното ухо влязло, през другото — излязло. Чудя се кой ли би могъл да ни подслушва точно сега?

Диамантената гривна на Сейдж. Боже, нямаше ли край всичко това!

— Във всеки случай, не се тревожи за колата — продължи Кий. — Моите момчета, механиците от самолетния хангар, я прегледаха до последната бурма и й инсталираха защити още на летището. Чиста е като сълза — никой не може да се добере до разговора ни или до най-съкровените ни мисли.

Къде бях чувала същите думи и преди? Но от друга страна, беше ясно, че не мога да прекарам часове затворена в някаква кола на магистралата, без да узная какво всъщност става.

— Колкото до нашата приятелка Кити — продължи Кий, — надежда винаги има, да знаеш. Дето се вика, най-тъмно е точно преди разсъмване.

— Тоест? — настоях.

— Тоест тя имаше проблем и реши, че аз съм единственият човек, който би могъл да й помогне да го реши. Така че състави списъка с гостите, а аз се погрижих да ги събера и да ги вкарам на едно място — там, където трябваше. Тя искаше да е сигурна, че ти до края ще си останеш един нищо неподозиращ наблюдател.

— Тия наблюдатели обикновено първи ги застрелват — изтъкнах.

— Ти обаче се справи страхотно — отвърна невъзмутимо Кий. — Разреши всички кодирани послания за рекордно кратко време — засичах по часовник. Успя да влезеш в хижата по-малко от час след като тръгна с колата под наем от летището в Кортес — тъкмо навреме Лили Рад да ти се обади по телефона и да ти каже, че се е изгубила. Всички бяхме сигурни, че ще звъннеш на мен да ме помолиш да я доведа до хижата, тъй като аз работя на летището, тоест намирам се много по-близо от теб до мястото, от което Лили се обади. После с Лили спряхме да хапнем, за да ти дадем още малко време да разрешиш и останалите загадки в къщата. Когато пристигнахме, ти явно вече беше разбрала отговора на загадката, която двете с майка ти бяхме оставили върху рояла, тъй като всичко от вътрешността на рояла беше изчезнало, а осмата билярдна топка си беше на мястото в триъгълника върху масата. Макар че дори и аз не знаех за скритата рисунка на шахматната дъска…

— Ти значи си автор на всички тези загадки и кодове по молба на мама — казах аз.

Това не бе въпрос, а единственият възможен отговор на проблема, който ме притесняваше през цялото време след Колорадо. Ако не беше го сторил Ним — а аз вече знаех, че не е бил той, — то кой бе създал всички кодирани съобщения, с които майка ми се свърза с мен, кой друг би могъл да го направи освен Кий? А ако в съзнанието ми все още се таяха някакви съмнения относно това, то последният й факс вече трябваше да ги е разсеял.

Каква глупачка съм била, още от самото начало! Но поне цялата ситуация започваше да придобива някакъв смисъл. Нещата постепенно си идваха по местата, точно като при комбинациите в шаха.

Като стана дума за шах…

— Откъде ти хрумна да подредиш точно тази недоиграна партия на дъската, която беше скрила в рояла? — попитах.

— Идеята да използваме точно тази партия беше на Лили — отвърна Кий. — Тя знаеше, че по този начин със сигурност ще привлечем вниманието ти. Но Вартан беше онзи, който даде на майка ти схема на точното разположение на фигурите върху дъската. Той, изглежда, добре помнеше в кой момент при онази ваша последна игра е настъпил критичният поврат. Поне от твоя гледна точка.

И Вартан бил вътре значи? Копеле.

Прилоша ми. Пак ми се доплака, но какъв би бил смисълът да плача? Защо бяха направили всичко това? Защо са се стремили да ме обвържат на толкова дълбоко емоционално равнище, като ми припомнят смъртта на татко, ако майка е искала да остана само нищо неподозиращ „страничен наблюдател“? Това нямаше абсолютно никакъв смисъл.

— Нямахме избор — каза Кий, предусетила следващия ми въпрос. — Всички се съгласихме да го направим така — да оставим телефонни съобщения, да ти подхвърлим такива загадки и улики, които биха значили нещо единствено за теб. Дори те излъгахме, че колата на Лили е повредена, за да предложиш да ги закараш с Вартан до Денвър. Знам, че изглежда сложно! Но ако не бяхме направили нещата толкова ужасно заплетени, ти нямаше въобще да дойдеш от Вашингтон, нямаше да останеш в хижата, никога нямаше да се съгласиш да се срещнеш с него. Нали?

С него.

Разбира се, отлично знаех кого има предвид. И, да, разбира се, нямаше да се съглася да сторя нищо от изброеното.

В края на краищата нима след всички шарлатании на сложния им план да ме вкарат в хижата, в момента, в който видях Вартан Азов да прекрачва прага, не бях готова да изхвърча от стаята? А и как не? В края на краищата през десетте години непосредствено преди последния ни по-продължителен разговор в Колорадо аз държах него и проклетата загубена партия шах отговорни за смъртта на татко.

Едно трябваше да призная на майка си — бе ме разбрала по-добре, отколкото аз бях разбирала самата себе си. Тя и Лили Рад са предугадили каква точно би била моята реакция и при най-слабия намек за възможна среща с Вартан Азов, под какъвто и да било друг претекст.

Макар вече да разбирах защо им е било нужно да ме манипулират, още един очевиден въпрос бе останал висящ.

— Ако всички вие сте искали да организирате среща между мен и Вартан — попитах, — защо ви беше необходимо да изминавате такива разстояния? Какво толкова би могъл да ми каже Вартан Азов, та е трябвало задължително да ми го каже в колорадската пустош, а не в Ню Йорк или дори във Вашингтон? А и защо тогава бяха поканени всички останали, защо сте разгласили за партито навсякъде? Те за какво бяха в хижата? За прикритие?

— Ще ти обясня всичко в най-големи подробности в момента, в който се отървем от тази кола под наем, която съм взела от летището — отвърна Кий. — Всеки момент ще пристигнем.

— Но ние подминахме летището преди километри — отвърнах.

— Много добре знаеш — отвърна Кий, — че никога не ползвам общодостъпните полети.

Тя извъртя очи.

— Долетяла си тук с твоя самолет? — възкликнах аз. — Но къде точно отиваме сега? В тази посока се намират само военновъздушните бази Форт Бевоар и Куонтико. Най-близката частна самолетна писта във Вирджиния трябва да е чак в Манасас.

— Има цели три такива писти точно на отсрещния бряг на реката, в Мериленд — хладно ме осведоми Кий. — Там съм оставила самолета.

— Но ти отдавна подмина и последния мост, който води натам! — парирах аз. За бога, вече бяхме почти при Маунт Върнън. — Как смяташ да прекараш колата през реката и да стигнеш в Мериленд?

Кий въздъхна тежко. Звукът приличаше на онзи, който издава балон, чийто въздух е изпуснат рязко.

— Мисля, че вече ти обясних. Пре-следват ни — провлече тя, сякаш говореше на тригодишно дете. Аз замълчах и тя добави малко по-сдържано:

— Ясно е, че смятам просто да зарежа колата.

* * *

Спряхме на паркинга пред фериботния кей при Маунт Върнън между два гигантски джипа — толкова високи, че изглеждаха като повдигнати с крик.

— Най-добре е никой да не ни вижда, скъпа — отбеляза Кий.

Тя сви дългата си коса, привърза я с ластик и я напъха под якето си без ръкави и с десетки джобове. После взе от задната седалка голяма ръчна чанта от зебло и измъкна от нея два суитчъра, два чифта слънчеви очила и две бейзболни шапки. Подаде единия комплект на мен.

Дегизирани, двете слязохме от колата, Кий я заключи старателно и заедно се запътихме към ферибота.

— Тръгване след по-малко от пет минути — осведоми ме Кий.

— Да не се радваме предварително.

Поехме надолу по кея и Кий подаде на момчето, което проверяваше билетите, два явно предварително купени пропуска, които измъкна от джоба на якето си. Забелязах, че тайно пъхна в ръката му и ключовете от току-що оставената кола. Той безмълвно кимна в знак, че е разбрал какво искат от него, ние двете минахме по подвижното мостче и стъпихме на люлеещия се ферибот. Освен нас имаше още само няколко пътници, застанали достатъчно далеч, та да не могат да ни чуват.

— Струва ми се, че познаваш ужасно много хора — забелязах аз. — Имаш доверие на това момче за всичко? Поверяваш му такава скъпа кола? Смяташ ли, че ще я върне на фирмата, която ти я е дала под наем?

— Това не е единственото, което искам от него — отвърна Кий. — Срещу няколкото услуги, които ще ни окаже днес, Бъб ще получи бакшиш под формата на четиринайсет безплатни часа уроци по летене.

Трябва да призная, че колкото и ядосана да бях на Кий само преди десет минути, природата ми на роден шахматист винаги се бе възхищавала на това как отиграваше тя всичките си ходове. Явно бе обмислила целия план за бягството много по-прецизно, отколкото Лили Рад някога е играла шах. Кий бе предвидила всяка своя стъпка и всяко евентуално противодействие.

Ето затова Нокомис Кий бе най-добрата ми приятелка и любимка още от гимназията. Тя беше тази, която отрано ме научи, че никога не трябва да се страхувам, докато виждам пътя напред пред себе си, докато виждам терена.

Смелите знаят как да преминат сами през гората, дори нощем, казваше тя. Те планират пътя си, а не се връщат към страховете си отново и отново.

Отвързаха ферибота от кея и прибраха подвижното мостче. Вече бяхме навлезли доста навътре в реката, когато видях един тип с огледални слънчеви очила да бърза към ръба на кея и да казва нещо на първия срещнат служител. Изглеждаше ми твърде познат.

Служителят поклати глава и посочи нагоре срещу течението на реката в посока към Вашингтон. Мъжът с очилата бръкна в джоба си и извади телефон.

Стомахът ми се сви. Бяхме на ферибот насред реката. Приличахме на щайга патладжани, които чакат да ги доставят в магазина.

— Сикрет Сървис — казах на Кий. — Срещала съм се вече с тях. Май трябва да сме наясно, че ще ни чакат на отсрещния бряг. Със сигурност знаят къде ще спре фериботът. Освен ако не предвиждаш да слезем по средата и да се спасяваме с плуване?

— Няма да се наложи — отвърна Кий. — О, вие, невярващи… Когато завием пред Пискатауей, вече няма да могат да ни виждат нито от единия, нито от другия бряг. Точно там този ферибот ще извърши едно малко непредвидено спиране, за да свали двама пътници.

— На Пискатауей Пойнт?

Това бе отлично запазена естествена пустош, резерват от мочурища, където гъски и други водни птици живееха под щатска и федерална закрила. Там нямаше пътища, само пътеки.

— Но там няма нищо! — възкликнах.

— Е, днес ще има — увери ме Кий. — Смятам, че ще ти се стори много интересно. Това са бившите земи и свещените погребални райони на индианците пискатауей — изконните жители на местата, на които днес се издига град Вашингтон. Племената всъщност не живеят вече там, земите са федерална собственост, но днес ще бъдат там. И ще чакат пристигането ни с нетърпение.