Катрин Невил
Пожарът (7)

Въглищарите

„Подобно на всички други тайни организации, карбонарите, известни още под името «въглищари», претендират, че обществото им съществува от дълбока древност… Подобни организации възникват в много други планински страни и обикновено са обгърнати в тайнственост — съществуват множество примери за това. Верността на членовете един към друг, както и към цялото общество, е толкова голяма, че в Италия се появява фразата «Верен като карбонар»… За да избегнат подозрения в престъпен заговор, карбонарите се занимават с дърводобив и производство на дървени въглища… Разпознават се един друг чрез специални знаци, докосвания и думи…“

Чарлз Уилям Хекеторн, „Тайните общества“

„Трудно ще срещнем сред тайните общества на Италия друго с толкова ясни политически цели като карбонарите. В началото на 20-те години на XIX век те вече са сила не само с местно значение, но формират и свои поделения далеч извън Италия — в Полша, Франция и Германия. Историята на «въглищарите» по техните собствени думи е започнала в Шотландия.“

Аркън Дарау, „История на тайните общества“

„Шотландецът е още жив у мен;

и днес съм от Шотландия пленен.“

Байрон^[1]

„Дон Жуан“, песен X

Виареджо, Италия

15 август 1822 г.

Беше разгарът на лятото. Осеян с камъчета, самотният лигурски бряг бе така напечен от палещото слънце на Тоскана, че на него можеше да се изпържи яйце. А бе едва сутринта. Навътре в морето островите Елба, Капрая и Малката Горгона се издигаха над водата подобно на блестящи видения.

В дъгата на брега, заобиколен от високи планини, се бе събрала малка група мъже. За да предпазят конете си от горещината на пясъка, бяха ги завързали в горичката наблизо.

Джордж Гордън, лорд Байрон, бе встрани от останалите, седнал на голяма черна скала, в чието подножие се разбиваха вълните. Прочутият му силует, обезсмъртен на толкова картини, се открояваше ясно на фона на искрящото море. Скритата деформация на крака едва не му попречи да слезе от каретата тази сутрин. Бледата бяла кожа, заради която получи прякора Алба, бе засенчена от широкопола сламена шапка.

За съжаление, от мястото си на скалата лордът имаше отлична видимост и наблюдаваше и най-малките подробности на отвратителната сцена на плажа. Робъртс — капитан на „Боливар“, кораба на Байрон, останал на котва в залива, надзираваше издигането на грамадна открита клада. Едуард Джон Трелони, доверен секретар на лорда, известен още като Пирата заради мургавата си дива хубост и ексцентричните си навици, бе закрепил вече метална клетка, която да служи за скара.

Шестима войници от близкия град Лука извадиха тялото от временния гроб, изкопан набързо на мястото, където вълните го бяха изхвърлили. Трупът почти бе изгубил приликите с човешко същество — лицето бе изядено от рибите, разложената покрита с тъмни петна плът бе придобила зловещ индигов оттенък. Бяха го разпознали по характерната къса куртка и малкото томче със стихове в джоба.

Поставиха тялото в клетката, качена върху клони от балсамово дърво и плавей, събран от плажа. Обясниха на Байрон, че присъствието на войниците е задължително при подобна процедура, за да е сигурно, че след това ще бъде извършена надлежна кремация. Така се предотвратяваше опасността от разпространяване на донесената от Америка жълтата треска, която в момента върлуваше по италианските брегове.

Байрон проследи как Трелони излива вино, благовонни соли и масла върху тялото. Пламъците изригнаха нагоре към чистото утринно небе, подобно на библейския огнен стълб. Самотна чайка закръжи над огъня и мъжете се опитаха да я прогонят с викове и дори размахаха ризите си.

От горещината, излъчвана от пясъка и пламъците, атмосферата край Байрон стана сякаш нереална — солите оцветяваха огнените езици в причудливи, неземни цветове. Дори въздухът трептеше. Лордът усети, че му прилошава, но необяснима сила го задържаше да си тръгне.

Взираше се в пламъците и следеше отвратен как трупът се пръсна от температурата, как, притиснат към нажежените до червено пръчки на металната клетка, мозъкът завира, сякаш хвърлен в котел. Каква отвратителна и унизителна гледка. Земното тяло на любимия му приятел се разпадаше на бяла пепел пред очите му.

Значи това е смъртта.

Всички сме вече мъртъвци, по един или друг начин, помисли с горчивина Байрон. Но Пърси Шели бе изпил твърде много от мрака на смъртта.

По време на дългите им странствания последните шест години пътищата на двамата поети се бяха преплели сложно и неделимо. Първо изгнанието от Англия, което двамата сами си бяха наложили, после съвместният им живот в Швейцария. Сетне Венеция, която Байрон бе напуснал преди повече от две години, а сега — големият дворец на лорда край Пиза, който Шели бе напуснал часове преди смъртта си. Двамата бяха преследвани от смъртта — гонени от нея, обсебени от нея, всмукани от дългия, жесток водовъртеж, започнал при бягството им от Албиона.

Първо се самоуби Хариет, първата съпруга на Шели. Това стана преди шест години, когато той избяга на Континента с шестнайсетгодишната Мери Годуин, настоящата му съпруга. После се самоуби Фани, полусестра на Мери, останала в Лондон при жестоката им мащеха след бягството на двамата влюбени. Този удар бе последван от смъртта на Уилям, малкото момченце на Мери и Пърси. А миналия февруари в Рим от туберкулоза почина приятелят на Шели и негов кумир в поезията — младият Джон Кийтс, наречен Адонис.

Самият Байрон още не можеше да дойде на себе си от смъртта на петгодишната си дъщеря Алегра. Нейна майка бе Клер, доведената сестра на Мери Шели. Детето бе починало само преди месеци. Няколко седмици преди да се удави, Шели сподели с Байрон, че е получил видение — видял малката мъртва Алегра да му маха безмълвно от морето и да го вика при себе си под вълните. А сега и ужасният край на самия Шели…

Първо смърт във водата, след това — смърт в пламъците.

Въпреки задушливата горещина Байрон почувства ледени тръпки при спомена за последните часове на приятеля си.

В късния следобед на осми юли Шели бе напуснал величествения дом на Байрон — Палацо Ланфранки, в Пиза и бързо се бе отправил към малката си лодка „Ариел“, завързана край брега. Против здравия разум и без да се обади на никого, Шели отвързал лодката и поел към мрачната утроба на приближаващата буря. „Защо? — мислеше Байрон. — Може би е бил преследван. Но от кого? С каква цел?“

Това изглеждаше единственото правдоподобно обяснение и Байрон го осъзна за първи път едва тази сутрин. Лордът бе прозрял внезапно нещо, което трябваше да види веднага — мистериозното удавяне на Пърси Шели не бе нещастна случайност. То бе свързано с нещо, което е било на борда на онази лодка. Или е било търсено от някого. Байрон вече не се съмняваше, че когато „Ариел“ бъде извадена от водния си гроб — това скоро щеше да стане, — ще се установи, че е пробита от фалука^[2] или от друг плавателен съд, опитал да се изравни с нея или да прехвърли някого на борда й. Лордът допускаше също, че онова, което е било скрито на лодката, не е било намерено от онези, които са го търсели.

Защото, както Байрон току-що бе осъзнал, Пърси Шели, който никога не бе вярвал в безсмъртието, бе успял да изпрати едно последно послание, дошло отвъд гроба.

Лордът се извърна към морето, така че останалите, заети с огъня, не забелязаха как той скришом измъкна тънкото томче, което тайно успя да задържи — книгата на Шели с последните стихове на Кийтс, издадени скоро преди смъртта на младия Адонис в Рим.

Подгизнала от водата тя бе намерена в дрехите на Шели там, където той сам я бе прибрал — в джоба на късата си ученическа куртка, която дори не му бе по мярка. Отбелязана бе страницата с поемата, която Шели обичаше най-много — „Падането на Хиперион“. В нея Кийтс разказваше за митичната битка между титаните и новите богове, предвождани от Зевс, на които предстояло да заемат божествения престол. След великата битка, известна на всеки ученик, оцелял единствен титанът Хиперион — бог на слънцето.

Това бе поема, в която Байрон никога не се бе задълбочавал. Самият Кийтс не я харесваше достатъчно, за да я довърши. Но фактът, че Шели си бе направил труда да държи книгата до сърцето си дори в смъртта, се видя особено важен на лорд Байрон. Приятелят му бе отбелязал един пасаж от поемата и това със сигурност също имаше някакво скрито значение:

„Без миг да се бави, хвърли се напред блестящият Хиперион;

Горяща роба вееше се зад гърба му,

а той сам нададе рев, подобно на вулкан…

И пламна цял…“

В този прибързан край на поемата, чиято съдба бе да остане недовършена, богът на слънцето сякаш се самозапалваше и потъваше в забвение, обвит в кълбото на собствените си пламъци — точно като птицата феникс. И като клетия Пърси, принесен в жертва на погребалната клада.

Но при намирането на книгата очевидно никой не забеляза най-важното. Там където Кийтс, изглежда, бе оставил перото си, Шели бе взел своето и бе изрисувал внимателно малък знак в страничното поле на страницата — нещо като гравюра: рамка и вписано изображение. Мастилото бе избеляло от продължителния престой в солената вода, но Байрон бе сигурен, че ще успее да разгадае рисунката, ако се вгледа внимателно. Точно затова бе донесъл книгата тук тази сутрин.

Откъсна страницата и прибра обратно томчето в джоба си. После заоглежда внимателно нарисувания от приятеля му знак. Шели бе начертал триъгълник, с три вписани малки кръгчета, всяко оцветено в мастило с различен цвят.

По ред причини Байрон добре познаваше тези цветове. Първо, те бяха негов собствен хералдически знак — цветовете на шотландския му род по майчина линия, който можеше да бъде проследен до времената преди норманското нашествие. Въпреки че рождението не се избира, фактът, че лорд Байрон винаги гордо демонстрираше родовите си цветове, не му бе помогнал особено да живее спокойно в Италия. В тях бе боядисана огромната му карета, изработена по подобие на каретата на покойния детрониран владетел на Франция, император Наполеон Бонапарт. Но Байрон най-добре от всички знаеше, че на таен или езотеричен език трите цвята означаваха и нещо много повече.

Трите окръжности, нарисувани от Шели, бяха оцветени в черно, синьо и червено. Черното бе цветът на въглена — езотеричният символ за „вяра“. Синьото символизираше дима и означаваше „надежда“. Червеното бе пламъкът и значеше „милосърдие“. Събрани заедно, трите цвята представяха пълния кръговрат на живота на огъня. А когато бяха изобразени така, както тук — вписани в триъгълник: универсалният знак за „огън“, те означаваха унищожението на стария свят чрез пламък, така както го е описал евангелист Йоан в „Откровение“, и възцаряването на нов ред на земята.

Същият този символ — три разноцветни кръга, вписани в равностранен триъгълник — бе избран за таен знак на едно конспиративно общество, което възнамеряваше да извърши точно такава тотална революция. Най-малкото да я извърши в Италия. Членовете му се наричаха карбонари. „Въглищарите“.

В резултат от двайсет и петте години революция, ужас и размирици във Франция, разтърсили цяла Европа, вече имаше само един слух, по-страшен от слуха за наближаваща война. Това бе слухът за вътрешен метеж, за бунтовно движение отвътре, което се стреми към независимост от всички земни владетели, от всякакъв вид външно наложена власт.

През последните две години Джордж Гордън, лорд Байрон, живееше под един покрив с омъжената си венецианска любовница Тереза Гуичоли — наполовина по-млада от него, прогонена от Венеция заедно с брат си, братовчед си и баща си. Във Венеция бе останал само съпругът й рогоносец.

Тримата бяха от печално известното семейство Гамба — вестниците ги наричаха „гамбитите“ — високопоставени членове на обществото на карбонарите, тайната група, заклела се вечно да враждува с всички форми на тирания. Техният последен бунт по време на миналогодишния карнавал, целящ прогонването на австрийските владетели от Северна Италия, бе неуспешен. Единственият резултат беше, че семейството вече бе прогонено от три италиански града. Байрон неотстъпно ги следваше където и да се преместеха.

По тази причина всички контакти на лорда — лични или чрез писма — се следяха усърдно и за тях се докладваше на официалната власт и в трите части на Италия — на австрийските Хабсбурги на север, на испанските Бурбони на юг и дори във Ватикана, папската държава.

Лорд Байрон бе таен предводител на Cacciatori Mericani или „Американците“, както наричаха един от клоновете на тайното общество. Той бе дал средства за оръжието и амунициите за последния неуспешен бунт на карбонарите. Бе направил дори нещо повече.

Осигури на приятеля си Али паша ново тайно оръжие за борбата му срещу османските турци — многозарядната пушка, изработена в Америка по идея на самия Байрон.

Финансираше и Hetairia ton Philikon, „Приятелското общество“ — тайна група, подкрепяща непрестанния натиск за прогонване на турците от Гърция.

Лорд Байрон бе онова, от което властниците трябваше да се страхуват най-силно — бе станал неумолим враг на всички тирани и техните режими. Силните на деня отлично разбираха, че лордът е вдъхновението, от което всяко недоволство се нуждае. Освен това бе достатъчно богат, за да финансира сам подобно начинание.

Но през последната година и трите опита за бунт срещу властта бяха жестоко смазани, гърлото им бе прерязано — в пряк и преносен смисъл. Ето, Али паша бе загинал преди седем месеца и Байрон бе узнал, че тялото на приятеля му е погребано на две места — трупът в Янина, а главата — в Константинопол. Седем месеца. Защо му бе трябвало толкова време, за да прозре всичко? Нещата му се бяха изяснили едва тази сутрин.

Бяха минали почти седем месеца от смъртта на Али паша, а все още нямаше никаква вест, нито знак… Отначало Байрон бе сметнал, че е настъпила промяна в плана. Толкова много неща се промениха през последните две години, когато Али живя затворен в Янина. Но пашата се бе заклел, че ако някога изпадне в беда, ще издири Байрон на всяка цена чрез мрежата си от тайни агенти — най-многочислената и могъща организация от този тип, създавана някога.

А ако и това се окажеше невъзможно, пашата бе решил в последния си час да се самоунищожи заедно с великата крепост Демир Куле, с всичките й съкровища и с последователите си и дори с любимата си прекрасна Василики, за да не позволи нищо в палата му да стане плячка на турците.

Ето че Али паша бе мъртъв, а според информацията на Байрон Демир Куле стоеше непокътната. Независимо от всичките си усилия, лордът все още не бе успял да разбере нищо за съдбата на Василики и на останалите, които били отведени в Константинопол. Байрон така и не получи и предмета, който той и карбонарите трябваше да пазят.

Томчето с поезия на Пърси, изглежда, бе единствената следа. Ако Байрон бе прав, то в рисунката с триъгълника се съдържаше само половината от цялото послание. Другата половина бе в самата поема, в пасажа от „Падането на Хиперион“, който Пърси бе отбелязал. При сглобяване на двете части пълното послание гласеше:

„Старият слънчев бог ще бъде унищожен от много по-опасен пламък. От вечния пламък.“

Байрон веднага схвана, че ако това е вярно, то самият той има най-много причини да се бои. Трябваше да действа, при това бързо. Защото, ако Али паша бе загинал и не бе унищожил крепостта — лордът на бе получил вест нито от Василики, нито от приближените му шейхове бекташи — и ако Пърси Шели е бил прогонен от двореца на Байрон в Пиза и хвърлен в пастта на бурята, за да срещне смъртта си, то всичко това можеше да означава само едно: някой вярваше, че шахматната фигура е достигнала местоназначението си и в момента се намира в ръцете на Байрон. Този някой обаче не беше от спасилите се от Янина.

Какво всъщност се бе случило с изчезналата Черна царица?

Байрон искаше да се усамоти, да помисли и да състави план за действие, преди останалите да пристигнат на кораба с праха на Шели. Може би вече бе твърде късно.

Смачка в ръката си страницата с посланието. Прие обичайното си изражение на безучастно презрение, надигна се от мястото си и закуцука мъчително по пясъка към Трелони, който още се занимаваше с огъня. Мургавите налудни черти на „Лондонския корсар“, както още наричаха секретаря му, бяха почернели допълнително от саждите. С блестящите си бели зъби и увиснали мустаци човекът изглеждаше направо луд. Байрон потръпна и хвърли смачканата хартия в пламъците. Изчака, докато се убеди, че е изгоряла напълно, и се обърна към останалите:

— Не повтаряйте този фарс с мен — каза той. — Оставете моя труп да изгние там, където е паднал. Признавам, че този езически ритуал в памет на един мъртъв поет истински ме потресе. Имам нужда от малка промяна, за да пречистя съзнанието си от видения ужас.

Лордът се извърна с лице към вълните, като преди това кимна на капитан Робъртс, потвърждавайки предишната им уговорка да се срещнат на кораба, и захвърли широкополата си шапка. Сетне съблече ризата си и се хвърли във водата. С мощни загребвания заплува през вълните. Пладне бе далеч, а водата вече беше топла като кръв. Слънцето опари светлата кожа на Алба. Трябваше да измине разстояние от два километра до „Боливар“ — нищо работа за човек, вече пресякъл с плуване Босфора. Времето обаче щеше да му е достатъчно, за да прочисти главата си и да помисли спокойно. Ритъмът на загребванията и водата, заливаща раменете му, успокоиха вълнението, но мислите му продължаваха да се връщат към един-единствен въпрос.

Колкото и да разсъждаваше и независимо колко невероятна му се виждаше самата идея, Байрон се сещаше само за един човек, за когото можеше да се отнася посланието на мъртвия Шели. Една жена. Само тя можеше да притежава следа за съдбата на изчезналото съкровище на Али паша. Байрон никога не я бе срещал, но славата й се носеше.

Богата вдовица, италианка по рождение. Лордът знаеше, че собственото му значително състояние бледнее пред нейното. Някога името й гърмяло из Европа, но днес тя живееше в почти пълна изолация в Рим. Говореше се, че на младини, възседнала жребеца си и добре въоръжена, се биела храбро за освобождението на родната си земя от чужденците — вършела точно онова, което Байрон и въглищарите се опитваха да правят днес.

Независимо от личния й принос към каузата на свободата, тази жена бе майка на последния в света подобен на титан „слънчев бог“, такъв, какъвто го бе описал Кийтс. Синът й бе император тиран, чието кратковременно властване бе изтерзало цяла Европа, преди да изгори в собствените си пламъци. Също като Пърси Шели. В крайна сметка, синът на тази жена бе успял единствено да посее насила отново в европейските земи опасното семе на монархизма. Той бе умрял преди почти година в мъки и в пълна забрава.

Байрон чувстваше как слънцето пари голата му кожа и гребеше все по-силно, за да достигне по-скоро кораба. Знаеше, че ако заключенията му са правилни, не му е останало никакво време за губене. Веднага трябваше да приведе в действие плана си.

Каква ирония само, синът на тази римска вдовица бе жив, и днес, на 15 август, щеше да бъде рожденият му ден — ден, честван из цяла Европа през последните петнайсет години, до смъртта му.

Жената, за която Байрон вярваше, че държи ключа към местонахождението на изчезналата Черна царица на Али паша, бе майката на Наполеон — Летиция Рамолино Бонапарт.

 

 

Палацо Ринучини, Рим

8 септември 1822 г.

„Тук, около италианския вулкан, все още прехвърчат само искри, но земята е нажежена, а въздухът — зноен… Хората се вълнуват и това ще доведе Бог знае до какво… Времената на кралете свършват. Кръвта ще се лее като вода, а от пролетите сълзи ще се издигне влажна мъгла; в крайна сметка народите ще победят. Аз няма да доживея да видя това, но съм убеден, че ще се случи.“

Лорд Байрон

Утрото бе топло и меко, но мадам Мер бе наредила огънят да гори във всички камини в палацото и във всички стаи да горят свещи. Великолепните обюсонски килими бяха изтъркани, прахта бе избърсана от статуите, изобразяващи любимите й деца, дело на прочутия Канова^[3]. Слугите бяха облечени в най-хубавите си зелено-златни ливреи, а брат й, кардинал Йозеф Феш, скоро щеше да пристигне от разположения наблизо дворец Фалкониери, за да й помогне при посрещането на гостите, за които домът на мадам Мер неизменно се отваряше веднъж годишно. Днес бе важен ден от календара и мадам Мер бе дала обет винаги да го почита. Днес бе Рождество Богородично.

Изпълняваше обета си вече повече от петдесет години — от деня, в който бе положила клетвата си пред Светата Дева. Любимият й син се бе родил на празника Възнесение Богородично — слабичко мъничко бебе, дошло внезапно и неочаквано рано, когато тя — младата Летиция, едва на осемнайсет години — бе загубила вече две деца. В онзи ден тя обеща на Светата Дева да почита всяка година нейното рождение и да повери децата си на милостта й.

Бащата на детето бе настоял то да бъде кръстено Неаполус, на името на някакъв слабо известен египетски мъченик, вместо Карло-Мария, както искаше Летиция. Тя обаче се постара всяка от дъщерите й след това да носи името на Девата: Мария-Анна, известна по-късно като Елиза, велика херцогиня на Тоскана, Мария-Паула, наречена Полин, бъдещата принцеса Боргезе, и Мария-Анунциата, преименувана на Каролин, кралица на Неапол. А нея самата всички наричаха мадам Мер — нашата майка и повелителка^[4].

Девата бе благословила всичките й дъщери с красота и здраве, а брат им, станал известен по-късно като Наполеон, им беше осигурил богатство и власт. Но всички тези дарове се бяха разпилели, подобно на досадните мъгли, които Летиция помнеше от родния си остров Корсика.

Тази сутрин мадам Мер обикаляше из пълните с цветя и запалени свещи стаи на огромното си жилище в Рим и чувстваше, че нейният свят няма да просъществува още дълго. Сърцето й биеше учестено в предчувствие, че днес може би за последен път ще отдаде своята почит към Девата. Летиция бе вече старица, останала почти напълно сама, членовете на семейството й бяха или починали, или разпръснати по света, самата тя носеше неизменно траурна черна рокля и живееше сред чужди хора, на чуждо място, където важни бяха само преходни неща — пари, вещи, спомени.

Един от тези спомени обаче внезапно се бе върнал от миналото, за да я преследва.

Тази сутрин тя получи послание. Бяха й донесли бележка от човек, когото тя нито беше виждала, нито бе чувала през всичкото това време на възход и падение на Наполеоновата империя, от онзи ден преди повече от трийсет години, в който тя и семейството й напуснаха планините на Корсика. Бележка от човек, за когото Летиция вярваше, че вече не е сред живите.

Тя измъкна бележката от корсажа на черната си рокля и отново я прочете — може би за двайсети път откакто я бе получила тази сутрин. Нямаше подпис, но бе пределно ясно от кого е. Бе написана с древната азбука тифинаг на берберския език тамашек — езика на туарегите от дълбините на пустинята Сахара. Този език бе таен код, използван от един-единствен човек всеки път, когато той искаше да установи връзка със семейството си в Европа.

По тази причина мадам Мер бързо изпрати да повикат брат й, кардинала, за да успее той да дойде преди останалите гости. Беше го помолила да доведе със себе си и англичанката — една друга Мария, която наскоро се бе завърнала в Рим. Само те двамата можеха да помогнат на Летиция в тази ужасна беда.

Защото, ако мъжът, написал бележката, когото всички познаваха като Сокола, наистина се бе завърнал от мъртвите, Летиция добре знаеше какво ще й се наложи да стори.

Въпреки топлината на множеството огньове в стаите мадам Мер почувства внезапната ледена тръпка, дошла от дълбините на собственото й минало. Тя отново прочете бележката:

„Жар-птица се е надигнала. Осмицата се завръща.“

 

 

Тасили Н’Аджер, пустинята Сахара

Есенното равноденствие, 1822 г.

„Ний сме безсмъртни и ний помним всичко;

ний вечни сме; и миналото е

за нас еднакво с бъдещето и сегашното.“

Джордж Байрон, „Манфред“^[5]

Изправен на високия разлат хълм, Шарло оглеждаше огромната червена пустиня. Белият му бурнус плющеше на вятъра като криле на голяма бяла птица. Дългата му коса с цвета на медночервените пясъци, които се простираха пред него, се вееше свободно. Никъде другаде по земята не съществуваше пустиня с цвят на кръв. Цветът на живота.

На тази негостоприемна висока скала в сърцето на Сахара живееха само орли и диви кози. Това невинаги е било така. Зад гърба му легендарните скали на платото Тасили бяха украсени с релефи и рисунки на повече от пет хиляди години. Керемиденочервени, ръждиви, с цвят на охра, кестеновокафяви, бели — рисунките разказваха историята на пустинята и на онези, които я бяха обитавали, преди да ги погълнат мъглите на времето. История, която продължаваше и днес.

Тук се бе родил. Тук беше за него онова, което арабите наричат ватар — „родна земя“, — макар да не бе стъпвал по тези места от бебе. Тук е започнал животът ми, помисли Шарло. Той бе роден в Играта. Тук навярно беше и предопределеното място, където Играта трябваше да свърши, особено сега, след като бе разрешил загадката. Точно затова се бе върнал в тази древна пустош, изтъкана сякаш от блестящи светлини и от мрачни тайни. Върнал се бе, за да открие истината.

Берберите вярваха, че неговата съдба е да разреши загадката. Раждането му е било предсказано. Най-древната берберска легенда разказваше за дете, родено по-рано от определеното време, дете със сини очи и червена коса, и с дар на ясновидец. Шарло затвори очи и вдъхна мириса на мястото — мирис на пясък, сол и сяра, който пробуждаше най-старите му спомени.

Бе се появил твърде рано на този свят — червено и пищящо късче месо. Майка му Мирей, останала сираче на шестнайсет години, бе напуснала своя манастир в Баските Пиренеи и бе пропътувала два континента, за да стигне дотук, до сърцето на пустинята. Целта й била да защити една опасна тайна. Мирей пък била онова, което по тези места наричат таиб — жена, познала мъж само веднъж през живота си. Бащата на Шарло. При раждането на момчето тук, сред скалите на Тасили, акуширал един покрит с индиговосин воал берберски княз, с обагрена в синьо кожа. Той бе един от Сините, туарег от племето Кел Рела. Името му бе Шахин, Пустинния сокол, и той бе поел ролята на баща, кръстник и наставник на избраното дете.

Докъдето му стигаше погледът, Шарло виждаше как в огромната ширнала се пред него пустиня пясъците се движеха така, както се бяха движили от незапомнени времена, движеха се неуморно, подобно на живо, дишащо същество. Пясъци, които сякаш бяха част от самия него. Пясъци, заличаващи всички спомени…

Всички, освен неговите собствени. Ужасната способност на Шарло да запомня всичко никога не го напускаше — той помнеше и неща, които все още не бяха се случили, но предстояха. Когато беше дете, го наричаха Малкия пророк. Бе предвиждал възхода и падението на империи, бе предсказвал бъдещето на велики мъже като Наполеон, на император Александър I от Русия, както и на собствения си баща — Негово височество Шарл Морис дьо Талейран. Него бе срещал само веднъж.

Знанието на Шарло за бъдещето бе като непресъхващ извор. Бе способен да провижда, но не и да променя. Разбира се, великият дар бе също и велико проклятие.

За Шарло светът бе като огромна игра на шах — всеки направен ход пораждаше милиони следващи потенциални ходове, като в същото време малко по малко разкриваше дълбоко скритата стратегия, неумолима като съдбата, която тласка всеки човек безмилостно напред. Както за Играта, за скалните рисунки, за вечните пясъци, така и за Шарло миналото и бъдещето бяха винаги само и единствено настояще.

Защото Шарло бе роден — както бе предсказано — пред очите на древната богиня, Бялата царица, чието изображение бе нарисувано в кухина под една огромна каменна стена тук, на платото. Богинята е била позната на всички култури от хилядолетия насам. Тя се бе надвесила над Шарло като ангел отмъстител, издълбана високо в отвесната скала. Туарегите я наричаха Кар — Колесничарката.

Разказваха още, че тя обсипала нощното небе с блестящи звезди. Тя била и онази, която за първи път предсказала неизменния ход на Играта. Шарло бе пътувал през морето дотук, за да я види — за първи път след раждането си. Говореше се, че единствено тя може да разкрие, но само на избрания, тайната, скрита в Играта.

* * *

Шарло се събуди преди изгрев и отхвърли вълнената джелаба, която го бе пазила от студения нощен въздух. Ставаше нещо нередно, но още не можеше да осъзнае какво точно.

Върху скалите бе в безопасност — пътят дотук бе дълъг четири дни, минаваше през опасния терен на долината в краката му. Но без съмнение нещо не бе наред.

Стана от импровизираното си легло, за да огледа по-добре. На изток, към Мека, по протежението на хоризонта се виждаше подобна на панделка тънка червена ивица, предвещаваща изгрева. Но все още бе твърде тъмно, за да има ясна видимост наоколо. Изправен върху каменния хълм в пълна тишина, Шарло долови лек шум. Бе само на метри от него. Първо чу тихи стъпки по чакъла, а после човешко дишане.

Боеше се да помръдне дори.

— Ал-Калим, аз съм — прошепна някой, макар че на десетки километри наоколо не трябваше да има и жива душа.

Само един човек на света го наричаше Ал-Калим — Всевиждащия.

— Шахин! — възкликна Шарло. Силни, твърди пръсти стегнаха китките му. Ръцете на човека, който открай време бе за него майка, баща, брат и водач. — Как ме намери?

Защо Шахин бе рискувал живота си да прекоси моретата, а после и пустинята? Как бе минал през опасния каньон през нощта? Само за да пристигне тук преди изгрев? Каквато и да бе причината, трябва да бе от изключителна важност.

По-важното бе друго: Защо Шарло не бе предвидил идването на Шахин?

Слънцето се показа над хоризонта и озари дюните в далечината с топло розово сияние. Ръцете на Шахин все още стискаха тези на Шарло, сякаш по-възрастният мъж не можеше да понесе мисълта да освободи по-младия от хватката си. След един дълъг миг той пусна Шарло и отметна синия си воал.

В розовата светлина Шарло за първи път огледа добре изострените, подобни на черти на хищна птица очертания на Шахин. Изражението му го уплаши. През двайсет и девет годишния си живот Шарло никога не бе виждал наставника си да издава чувствата си, независимо от обстоятелствата. Лицето на Шахин бе изкривено от болка — нещо невиждано досега.

Защо Шарло все така не можеше да прозре причината?

— Сине мой… — започна с видимо усилие Шахин, сякаш давейки се с думите.

Шарло винаги бе имал Шахин за свой баща, но за първи път чуваше това обръщение.

— Ал-Калим — продължи Шахин, — никога не бих те молил да използваш твоя велик пророчески дар, пратен ти от Аллах, но въпросът е страшно важен. Появи се беда, която ме принуди да прекося морето и да дойда тук от Франция. Нещо много ценно е попаднало в зли ръце. Научих за това само преди месеци…

Шарло знаеше, че щом Шахин бе дошъл да го търси чак тук, в пустинята, кризата навярно наистина е страшна, и сърцето му се сви. Следващите думи на туарега обаче бяха още по-шокиращи:

— Става дума за сина ми — добави той.

— За твоя… син ли? — повтори Шарло, сигурен, че не е чул добре.

— Да, аз имам син. И той ми е много скъп — отговори Шахин. — Също като теб бе избран да живее живот, който нямаме право да оспорваме. От най-ранна възраст бе посветен в таен Орден. Обучението му почти бе завършило — по-рано от предвиденото, той е само на четиринайсет години. Преди шест месеца научихме за бедата — момчето било изпратено на важна мисия от най-високопоставения шейх, водач на Ордена, с надеждата бедата да бъде предотвратена. Но по всичко изглежда, че не е стигнало там, закъдето е тръгнало.

— Каква е била мисията му? Къде е трябвало да отиде? — попита Шарло. В същото време с ужас осъзна, че за първи път в живота му се налага да задава подобни въпроси. Защо не можеше да прозре отговора предварително?

— Синът ми, придружен от още някого, се отправил към Венеция — отвърна Шахин. Той гледаше Шарло с особен поглед, сякаш си задаваше същия въпрос: възможно ли е пророкът да не знае всичко това? — Имаме основание да се боим, че синът ми, Каури, и придружителката му са били отвлечени. — Шахин замълча, после добави: — Научих, че са носели със себе си много важна фигура от шаха Монглан.