Катрин Невил
Пожарът (4)

Черната земя

„Wyrd oft nereth unfaegne eorl his ellen deah.“

„Съдбата е склонна да покровителства онзи, който запазва спокойствие, стига да не е вече обречен.“

„Беоулф“

Меса Верде, Колорадо

Пролетта на 2003 г.

Още преди да стигна къщата, знаех, че нещо не е наред. Ама никак не е наред. Макар на пръв поглед всичко да изглеждаше нормално.

От двете страни на стръмния път с безброй завои и покрит с дебел сняг, се извисяваха величествени сини смърчове. Отрупаните със сняг клони блещукаха като розов кварц на ранната утринна светлина. На върха на последното възвишение пътят бе разширен, за да образува паркинг. Спрях взетия под наем лендроувър пред входа на къщата.

Лениви кълбета сиво-синкав дим се виеха над обраслия с мъх каменен комин в средата на покрива. Силният аромат на горящо борово дърво изпълваше въздуха, а това означаваше едно-единствено нещо — след толкова много време може би нямаше да ме приветстват топло с „добре дошла“, но поне ме очакваха.

Доказваха го пикапът и джипът на майка ми, паркирани в бившата конюшня на отсрещния край на паркинга. Странно бе все пак, че снегът не е изринат и наоколо не се виждат следи от гуми. Ако ме очакваха, защо пътят не беше почистен?

След като най-после бях пристигнала тук, на единственото място в света, което някога бях наричала свой дом, човек би помислил, че ще почувствам облекчение. Но не можех да се отърся от усещането, че нещо не е наред.

Семейният ни дом бе построен в самото начало на миналия век за моята прапрапрабаба, девойка от първите планински бели заселници от живеещите наблизо индиански племена. Беше издигнат от дялан камък и масивни дървени трупи. Огромната хижа с форма на осмоъгълник повтаряше модела на колибите на индианците навахо. С прозорци с множество малки стъкла, обърнати към четирите посоки на света, той наподобяваше огромна архитектурна розетка.

Всяка жена от нашия род е прекарала в този дом определен период от живота си, в това число майка ми и аз… Какво ми ставаше тогава? Защо при всяко мое идване имах усещането за надвиснала скорошна опасност? Знаех защо, естествено. Майка ми също знаеше. Причината беше в онова, за което никога не говорехме. Ето защо, когато най-сетне реших да напусна този дом завинаги, майка ми прояви разбиране. Тя никога не настояваше, подобно на други майки, да присъствам на семейни събирания.

Поне така беше досега.

Идването ми днес не се дължеше на обикновена покана. Получих по-скоро призовка — кодирано съобщение, което майка ми бе оставила на телефонния секретар в жилището ми във Вашингтон, докато съм била на работа.

Мама ме канеше на празненство по случай рождения си ден. Точно в това се състоеше и проблемът. Защото истината е, че майка ми не празнуваше рождения си ден. Никога.

С това не искам да кажа, че имаше притеснения относно възрастта или външния си вид, нито пък че се стараеше да крие годините си по някаква причина. Всъщност с всяка изминала година майка ми изглеждаше все по-млада.

Истината, колкото и странно да звучи, беше, че тя не желаеше никой извън семейството да знае точната дата на рождения й ден.

Тази потайност се комбинираше и с други странности, например с факта, че през последните десет години живееше сама на този планински връх като отшелник, откак… Откакто се случи онова, за което никога не говорим. Нищо чудно, че за мнозина майка ми Катрин Велис бе странна птица.

От друга страна, не успях да се свържа с нея и да получа обяснение за внезапното й решение да организира парти. Не си вдигаше телефона, нито пък отговори на съобщенията, които оставях на секретаря тук, в хижата. А на другия телефонен номер, който беше издиктувала за връзка, липсваха последните цифри.

Изпълнена с дълбокото подозрение, че нещо не е наред, си взех няколко дни отпуск, купих си билет и хванах последния възможен полет до Кортес, Колорадо. Летяхме в снежна буря и когато кацнахме, успях да наема последното останало возило от летището.

В момента седях в лендроувъра с включен двигател и погледът ми се рееше свободно над великолепната панорама. Не бях се прибирала у дома от четири години. Всеки път, когато идвах тук, гледката ме оставяше без дъх.

Излязох от колата, без да изключвам двигателя, и потънах в дълбокия до коляно сняг.

Тук, от върха, на четири хиляди и двеста метра над Колорадското плато, виждах огромните, нагънати като талази околни върхове, високи по близо пет хиляди метра, облени в розова утринна светлина. В ясен ден като днешния човек можеше да види дори Маунт Хесперус, която индианците навахо наричаха Черната планина. Тя беше една от четирите свещени планини, създадени от Първия мъж и Първата жена.

Заедно с Бялата планина на изток (с географско название Маунт Бланка), Синята планина на юг (Маунт Тейлър) и Жълтата планина на запад (Възвишенията на Сан Франциско) те образуваха Дома на дине, както индианците навахо наричаха себе си.

И четирите планини гледаха към Четирите ъгъла, високото плато, на което се намирах, единственото място в Америка, където границите на щатите Колорадо, Юта, Ню Мексико и Аризона се събираха под прав ъгъл и така образуваха кръст.

Дълго преди на някого да му хрумне да нанесе пунктирните линии по картата, тази земя била свещена за всички, които я населявали. Ако майка ми беше решила да организира първото парти за рождения си ден от двайсет и две години насам, то много добре разбирах защо е решила да стори това точно на това място. Независимо колко години бе живяла в чужбина или далеч оттук, тя, както и всички жени от нашия род, беше част от тази земя.

Знаех, че по някаква причина връзката й със земята бе особено важна. И че това е причината да ми остави онова странно съобщение, което ме доведе дотук.

Знаех и още нещо, което бе тайна за останалите. Причината, заради която настояваше да съм точно днес в хижата. Днес, четвърти април, наистина беше рожденият ден майка ми. Рожденият ден на Кат Велис.

* * *

Взех ключовете от таблото, грабнах приготвения набързо сак от задната седалка и прокарах пъртина в снега до главния вход на стогодишната къща. Застанах пред двете огромни порти — масивни крила от дебели борови дъски, високи по три метра, украсени с два барелефа — образи на животни, които сякаш нападаха. Отляво към лицето ми се спускаше скален орел, а отдясно бе изправена на задните си крака разгневена мечка.

Независимо че времето си бе казало думата, фигурите изглеждаха доста реалистично — имаха стъклени очи и истински нокти. В началото на двайсети век хората много са си падали по разни хитри механизми и нашата врата беше сред най-добрите примери за това: когато дръпнеш напред лапата на мечката, челюстта й се отваря и разкрива ред истински и доста страховити зъби. Ако ти стиска да си пъхнеш ръката в устата й, стигаш до стар звънец и с едно завъртане известяваш хората вътре за пристигането си.

Извърших и двете действия и зачаках. Никакъв отговор. Вътре трябваше да има някой, все пак коминът пушеше. От опит знаех, че за поддържането на огъня в нашата хижа са необходими часове работа, както и херкулесовското усилие да домъкнеш дървата отвън. От друга страна, в огнище като нашето, където се побираше пън с диаметър метър и двайсет, огънят можеше да е накладен преди дни и още да гори.

Бях се озовала в доста необичайно положение — след дълъг полет и няколко хиляди километра с кола стоях в снега на върха на планината и очаквах да вляза в собствения си дом, без да знам дали има някой вътре. На всичкото отгоре нямах ключ.

Другата възможност — да газя метри дълбок сняг, за да надникна през прозореца — не ми се видя привлекателна. Защо да се мокря още, след като така и така щях да остана навън? Ами ако все пак успеех да вляза и се окажеше, че вътре няма никой? Не се виждаха следи от гуми, ски или дори от елени.

Така че направих най-умното нещо, което успях да измисля — измъкнах телефона от джоба си и набрах номера на майка ми тук, в хижата. С облекчение чух как след шестото позвъняване секретарят се включи. Надявах се, че може би е оставила на него указание за местонахождението си. Но когато чух гласа на записа, сърцето ми се сви:

— Можете да ме намерите на… — и тя издърдори същите цифри, които беше записала и на моя секретар у дома във Вашингтон. Последните две отново липсваха! Стоях пред вратата, мокра и премръзнала, но вече пламнала от объркване и яд! Къде ли се беше запиляла?

И тогава си спомних играта.

Любимият ми чичо Слава беше по-известен по света като компютърния гений и автор на книги доктор Ладислаус Ним. В детството ми той беше най-добрият ми приятел и все още го имах за такъв, независимо че не го бях виждала от години. Мразеше телефоните и беше се зарекъл никога да не си прокара телефон вкъщи. Затова пък обожаваше ребусите. Беше написал и няколко книги за тях. Помнех, че щом някой получеше от чичо Слава съобщение с телефонен номер, на който можеше да бъде намерен, бяхме сигурни, че този номер е кодирано съобщение. За него бе истинско удоволствие да измисля такива неща.

Малко вероятно бе майка ми да използва същия похват, за да се свърже с мен. Самата тя не беше много добра при дешифрирането на подобни съобщения, а и не би могла сама да измисли кодиран ребус дори животът й да зависи от това.

Още по-невероятна ми се стори идеята чичо Слава да е съставил този ребус за нея. Доколкото знаех, те двамата не си говореха от години, откакто… Откакто се случи онова, за което никога не говорехме.

Но все пак бях сигурна, че числата, записани на телефонния секретар, са кодирано съобщение.

Качих се обратно в лендроувъра и пак запалих двигателя. Да дешифрирам кодирани съобщения, за да открия майка ми, беше за предпочитане пред алтернативата да вляза в хижата с взлом или пък да отлетя обратно във Вашингтон и така и да не разбера къде е отишла в деня на празненството.

Отново прозвъних телефонния секретар и драснах на листче цифрите, които беше записала на него, така че да ги чуе всеки, който се обади. Молех се да успея да дешифрирам съобщението първа, в случай че майка ми наистина беше в беда и се опитваше да се свърже по този начин с мен.

— Можете да ме намерите на 615–263–94… — чух познатия глас.

Ръката ми трепереше, докато записвах.

Разполагах с осем цифри наместо с десет, колкото бяха необходими за провеждане на междуградски разговор. Но ако това беше един от ребусите на чичо Слава, навярно зад него не беше скрит никакъв телефонен номер. Това си беше класически десетцифрен код, чиито последни две цифри липсваха. Тъкмо в тях се криеше тайното съобщение.

Отне ми около десет минути да го разгадая. В дните, когато бях почти толкова добра в ребусите, колкото и моя шантав, но великолепен чичо, щях да се справя по-бързо. Разделих поредицата по двойки (напомням, че последните две цифри липсват) и получих следното: 61–52–63–94.

Много скоро съобразих, че ако разменя местата на числата във всяка двойка, ще получа поредица от числа, повдигнати на квадрат и първото ще е четири. С други думи, поредицата се състоеше от произведенията на числата четири, пет, шест и седем, умножени сами на себе си. Резултатът изглеждаше така: 16–25–36–49.

Следващото число в редицата, което трябваше да бъде повдигнато на квадрат, явно беше ОСЕМ. Очевидно липсващите цифри от редицата бяха резултат от осем, повдигнато на квадрат, тоест 64. В първоначалната редица цифри с разменените места отговорът трябваше да бъде 46, но бях сигурна, че 64 е именно търсеният от мен резултат.

Знаех, а майка ми също знаеше, че цифрата 64 има и друго, специално значение за мен. 64 беше броят на квадратите на шахматната дъска — по осем квадрата на всяка страна.

Накратко — стигнахме до онова, за което никога не говорехме.

Моята объркана и ненамираема сега майка отказваше дори да спомене думата „шах“, камо ли да го допусне в дома си. От деня, в който баща ми загина (това е другото нещо, за което никога не говорехме), на мен ми беше категорично забранено да играя повече шах. А това беше единственото, което някога съм можела да правя наистина добре, шахът беше моята връзка с външния свят. При тази забрана все едно ми наредиха, вече дванайсетгодишна, да стана аутист.

Мама се противопоставяше по всякакъв начин на идеята за шах. Така и не успях да проследя логиката й — ако в решението й изобщо можеше да се търси логика, — но в съзнанието на майка ми шахът, изглежда, беше толкова опасен за мен, колкото опасен се оказа и за моя баща.

Сега обаче с това, че ме беше довела тук с тайнственото кодирано съобщение, тя сякаш ме приветстваше с добре дошла отново в играта.

* * *

Отне ми двайсет и седем минути и четири и половина литра бензин (бях оставила двигателя включен) да установя как да вляза в къщата — засякох го по часовник.

Досега и малоумен щеше да се сети, че двуцифрените числа, изглежда, са също и комбинация за отключване на сейф. Но в нашата къща сейфови ключалки нямаше. Всъщност имаше една, в хамбара. Ключалката на металната кутия, в която стояха ключовете от колите.

Възможно ли беше да съм толкова глупава…

Изключих отново мотора, прокарах пъртина до хамбара и резултатът беше налице — открих кутията и много скоро държах ключа от къщата, закачен на ключодържател. Когато отново застанах пред грамадната входна врата, ми трябваха няколко секунди, за да се сетя, че ключалката е в левия нокът на орела. Старата врата изскърца тъжно и се открехна.

Изчистих ботушите си на ръждясалата стара скара до входа и тръшнах вратата след себе си, с което предизвиках вихър блестящи снежинки и те заплуваха в косите лъчи на утрото.

В полутъмното антре — тясно като изповедалня, чиято задача бе да държи студените ветрове далеч от главното помещение — изритах мокрите си ботуши и нахлузих чифт мъхнати домашни пантофи от каракул. Те винаги стояха върху фризера. Свалих пухения анорак, отворих вътрешната двойна врата и пристъпих в грамадния осмоъгълник, стоплен от огромния пън, който гореше в огнището в центъра.

Осмоъгълникът всъщност беше стая с дължина около трийсет метра и таван, висок поне девет метра. Огнището беше точно в средата и над него висеше медният купол на аспиратора със закачени по него съдове за готвене. Той се издигаше нагоре до изградения от камък комин, отвеждащ дима навън. Къщата отвътре приличаше на огромно индианско типи, из което бяха пръснати стабилни дървени мебели. Майка ми не си падаше по неща, върху които човек би могъл да седне нормално, но затова пък имахме абаносово черен роял, шкафове, куп бюра и ниски маси, въртящи се библиотеки и дори билярдна маса, на която никой никога не играеше.

Горният етаж представляваше осмоъгълен балкон галерия, надвиснал над главното помещение. От него се влизаше в странични стаички, където човек можеше да спи или дори да се къпе. Понякога.

Мека светлина нахлуваше през ниските прозорци от всички страни и играеше с прахта, натрупана върху махагоновите повърхности. От оберлихта на покрива се лееше розова утринна заря и очертаваше ясно контурите на пъстроцветно боядисаните животински глави тотеми, издълбани в дебелите дървени подпори на галерията — мечка, вълк, орел, елен, бизон, козел, пума, овен. С внушителната си шестметрова височина те създаваха илюзията, че се носят свободно в пространството. Всичко в тази къща сякаш беше застинало във времето. Единственият звук беше пропукването на пъна в огнището.

Обиколих помещението и надникнах през всички прозорци подред с надеждата да открия следи от стъпки по снега отвън. Без резултат. Изкачих се по витата стълба към галерията и прегледах всяко едно от спалните помещения. Никаква следа.

Как го беше направила?

Излизаше, че майка ми, Кат Велис, се е изпарила.

Рязък звук разкъса тишината — телефонът. Втурнах се по стръмната спираловидна стълба и грабнах слушалката миг преди да се включи секретарят.

— Господи, какво, за бога, си мислеше, скъпа, та избра точно това загубено място? — дрезгавият глас, подправен с лек британски акцент, принадлежеше на жена, която отлично познавах. — И като стана дума, къде точно се намираш? Струва ми се, че вече дни наред караме из тази пустош!

Последва пауза, изглежда, жената говореше с някого до нея.

— Лельо Лили? — обадих се аз.

Със сигурност беше тя, моята леля Лили Рад, първата ми учителка по шах и все още една от най-известните световни гросмайсторки. Навремето била най-добрата приятелка на майка ми, но от години бяха загубили връзка. Защо ли се обаждаше тук? Шофирала наблизо… Какво, за бога, означаваше това?

— Александра? — възкликна Лили смутено. — Мислех, че ще чуя майка ти. Какво правиш пък ти там? Вие двете не бяхте ли в обтегнати отношения напоследък?

— Сдобрихме се — побързах да отговоря, защото нямах желание да обсъждам този наболял въпрос. — Но мама не е у дома в момента. Ти къде точно се намираш?

— Как така не си е у дома? Не говориш сериозно! — Лили бе започнала да се ядосва. — Идвам чак от Лондон, за да я видя! Тя настояваше! Спомена нещо за някакво парти за рожден ден… Един господ знае какво имаше предвид! Къде се намирам аз ли? Откъде да знам! Джипиесът на колата твърди упорито, че мястото се нарича „Пъргатори“^[1] и май в момента съм доста склонна да приема мнението му! От часове не съм виждала нищо, което да напомня за цивилизация.

— Дошла си тук? В Пъргатори? — ахнах аз. — Това е ски курорт на един час път от вкъщи.

Цялата работа звучеше смахнато — най-известната шахматна гросмайсторка на англоезичния свят е пристигнала от Лондон в „Пъргатори“, Колорадо, за да присъства на някакво си парти за рожден ден?

— Мама ли те покани?

— Не беше точно покана, а по-скоро заповед — призна Лили. — Записала съобщение на мобилния ми телефон, без да ми остави телефон за обратна връзка. — Шампионката замълча, но след миг добави: — Знаеш колко обичам майка ти, Александра, но не мога да приема…

— И аз не мога — прекъснах я аз. — Да оставим това. Откъде знаеш къде да я търсиш?

— Не знаех, господи! А и все още не знам! Колата ми е спряна близо до град, който носи името на последната спирка преди ада, не разполагам с нищо, годно за ядене, шофьорът ми отказва да мръдне нататък, преди да му осигуря половин литър водка, кучето ми изчезна в една… дюна от сняг, гонейки някакъв местен гризач… И между нас казано, преди седмица имах такива проблеми с това да се свържа с майка ти по телефона, каквито навярно и от МОСАД не са имали, докато са издирвали доктор Менгеле в Южна Америка!

Задъхваше се. Сметнах, че е време да се намеся.

— Успокой се, лельо Лили — казах аз. — Ще ти помогна да стигнеш дотук. Колкото до яденето, знаеш, че мога да забъркам нещо. Вкъщи има много консерви, както и водка за шофьора ти, него също можем да го настаним. За мен е малко далечко да дойда да те взема, но имам приятел, който работи недалеч от Пъргатори, така че, ако ми издиктуваш координатите от джипиеса, ще го помоля да ви доведе при мен в хижата.

— Който и да е той, Бог да го благослови — въздъхна Лили. А тя не беше човек, който си пада по благодарностите.

— Всъщност той е тя — уточних аз. — Казва се Кий. Ще е при теб до половин час.

Записах номера на мобилния на Лили и оставих съобщение на малкото летище, където работеше Кий, с молба да прибере леля ми. Кий беше приятелка от детинство и сигурно страшно щеше да се изненада да чуе, че съм се появила изневиделица след толкова време.

Докато затварях телефона, в другия край на стаята забелязах нещо, което не бях видяла досега. Капакът на рояла, който винаги стоеше вдигнат, в случай че майка ми почувства внезапен прилив на вдъхновение, беше затворен. Отгоре му лежеше лист хартия, затиснат с нещо тъмно и кръгло. Приближих се и усетих, че кръвта нахлува в главата ми.

Преспапието, което бях видяла отдалеч, всъщност бе топка номер осем от нашия билярд, закрепена, за да не се търкаля, в малък метален пръстен. Бележката под нея определено беше от майка ми — използваният код беше толкова прост, че надали можеше да бъде дело на някой друг. Усетих колко много се е постарала да осъществи кодирана връзка с мен, явно без чужда помощ.

На бележката с големи печатни букви пишеше:

„WASHINGTON

LUXURY CAR

VIRGIN ISLES

ELVIS LIVES

AS ABOVE, SO BELOW“

Редът с ELVIS ми беше ясен — двете думи представляваха две анаграми на „Велис“ — фамилията на майка ми. Това беше начин да покаже, че бележката е именно от нея. Все едно не можех да се сетя и сама. Останалото обаче беше доста тревожно. Не само защото беше кодирано.

WASHINGTON, разбира се, означаваше DC^[2].

LUXURY CAR пък беше LX^[3]

VIRGIN ISLES беше VI^[4].

Съкращенията очевидно образуваха римски цифри, чиито арабски съответствия бяха следните:

„D = 500

C = 100

L = 50

X = 10

V = 5

I = 1“

Събрани, те даваха резултата „666“ — числото на звяра от библейския Апокалипсис.

Звярът не ме притесняваше — имах си достатъчно наоколо във вид на тотеми, които да ме пазят. За първи път обаче наистина се тревожех за майка ми. Защо ли й е било нужно да използва подобна банална псевдоапокалиптична уловка, за да привлече вниманието ми? Ами това преспапие: „намирам се зад осмата топка“^[5], още една стандартна безсмислица. Какво ли означаваше пък тя?

А какво ли да мисля за стария като света израз — „Каквото горе, такова и долу“^[6]?

В следващия миг проумях. Вдигнах осмата топка и бележката, сложих ги на пюпитъра за ноти и отворих рояла. От изненада за малко не изпуснах капака още преди да съм поставила подпората на мястото й.

Вътре, в кухото тяло на инструмента, стоеше нещо, което мислех, че никога докато съм жива няма да видя в дома на майка ми.

Шахматна дъска с фигури.

При това не просто някаква си шахматна дъска с фигури, а дъска, на която беше подредена вече започната партия. По време на играта са били вземани фигури и от двете страни — и черни, и бели, — подредени върху струните на рояла до дъската.

Първото, което привлече вниманието ми, бе отсъствието на черната царица. Огледах се и я видях в пластмасовия триъгълник върху билярдната маса на мястото на извадената осма топка. Господи, майко, как ти е дошло наум?!

В този миг сякаш ме всмука водовъртеж. Усетих самия процес на играта. Боже, колко ми липсваше всичко това. Как съм могла да се откажа от него? Не беше като наркотик, както мислеха някои. Усещането беше за живот, който потича във вените ми.

Извадените от игра фигури не ме интересуваха. Онези върху дъската ми бяха достатъчни, по тях можех да възстановя всеки ход. За няколко дълги мига забравих изчезналата си майка, леля Лили, затънала в преспите край Пъргатори с шофьора, колата и кучето. Забравих за направените жертви и онова, в което се беше превърнал животът ми въпреки желанието ми. Съществуваше единствено играта пред мен, играта, скрита като мрачна тайна в утробата на рояла.

Докато си припомнях ходовете, светлина огря високите прозорци. Изведнъж изтрезнях. Не можех да спра ужаса на тази недоиграна партия. Не можех да го спра, нищо че безброй пъти я бях прехвърляла в съзнанието си през последните десет години.

Защото много добре познавах тази партия.

Това беше партията, убила баща ми.