Катрин Невил
Пожарът (31)

Флагът

„flame… <L. flamma, пламък, огнен език, силен пожар,

orig.flagma √●flag in flagrare, горя, пламтя: виж flagrant

flagrant…√●flag = Gr. φλεγειν, burn = Skt.

√ bhrai, искря ярко…

1. горящ, пламтящ; оттук блестящ; славен“

The Century Dictionary

Вартан изглеждаше забележително добре за първокласен световноизвестен шахматен задръстеняк.

Крачеше през поляната, готов да ни поздрави, лекият ветрец рошеше къдриците му и се мъчех да си спомня първите коментари на Кий по негов адрес в Колорадо. Носеше пуловер на широки райета в искрящи пролетни цветове — небесносиньо и яркожълто. Изглеждаше доста стряскащо тук, на поляната, покрита с диви цветя. Почти ме накара да забравя, че в момента ме преследват всички опасни глупаци на планетата с изключение на леля ми Лили.

Питах се дали Вартан не се е издокарал така заради мен.

Той приближи и поздрави Червен кедър и Тютюнева кесия, който в този момент тихичко разменяше някаква информация с Кий. После двамата индианци стиснаха ръце на всички ни и се отдалечиха обратно в посоката, от която бяхме дошли.

Вартан се засмя, като видя колко внимателно се взирам в забележителния му пуловер.

— Надявах се да одобриш облеклото ми — подхвърли той, когато тримата с Кий тръгнахме към мястото, където беше паркирал колата. Приятелката ми бързичко крачеше доста по-напред от нас. — Правен е по поръчка. Това са цветовете на украинския флаг. Много са красиви, но носят и специално значение. Синьото символизира небесната шир, а жълтото — полята с пшеница. Отглеждането на пшеница е дълбоко залегнало в сърцето на всеки украинец, свързано е с нас чрез дълбоки емоционални корени. Сега е трудно човек да си спомни, че някога, преди Сталин да организира масовия глад по руските земи чрез насилствената колективизация на земята, наричали град Киев Майката на Русия, а Украйна е била житницата на Европа. Чувал съм и една прекрасна песен за Америка, в която се пее за същите тези природни красоти — небето и златните поля с пшеница. „О, прекрасни небеса, над кехлибарени поля вълнуващо се жито…“ — опита да запее известна патриотична американска песен Вартан.

— Знам я — отвърнах. — А ако Кий имаше някакво влияние над знатното си семейство, щеше да направи точно тази песен наш национален химн, а не оная балада за изстрели и взривове от нейния роднина сър Франсис Скот Как-му-беше-името. Тя може да се пее само като си пийнал.

— О, при нас е същото — каза Вартан. Тримата продължавахме да крачим през поляната, Кий все така доста пред нас. — Нашият национален химн също не е никак оптимистичен. В него се пее: „Украйна още не е загинала“.

После добави:

— Но много бих искал да погледнеш нещо друго, което поръчах да изплетат на гърба на пуловера ми.

Той се обърна, без да спира. Видях избродиран герб, също в синьо и жълто, а в средата му бе изобразен царствен тризъбец. Изглеждаше доста злокобно.

— Оръжията на Украйна — обясни Вартан. — Гербът е на Владимир, нашия светец покровител, но знакът на тризъбеца съществува още отпреди римско време. Всъщност тризъбец е носел индийският бог на огъня Агни. Той символизира въздигането от пепелта, вечния пламък, „още не сме загинали“ и така нататък…

— Смея ли да изтъкна — намеси се Кий и погледна през рамо, — че ако продължаваме да се бавим, скоро може да се случи така че наистина да загинем?

— Казах го само за да обясня защо съм облякъл този пуловер — заради мястото, към което сме се запътили сега — отвърна Вартан.

Кий го стрелна с язвителен поглед. После ускори ход. Вартан я последва.

— Ей, ей — повиках аз и побързах да ги настигна. — Нали не намеквате, че отиваме в Украйна?

Дори не бях сигурна къде точно се намира тази страна!

— Не ставай смешна — сопна се Кий през рамо.

Малко се успокоих от думите й, защото по принцип представата на Кий за обикновен ден беше да драпа с голи ръце нагоре по някой леден глетчер. Тя беше водачът в момента, а това означаваше, че можеше да сме се запътили за къде ли не. Но точно днес, ден, в който ме бяха отвличали два-три пъти от сутринта насам, вече нищо не беше в състояние да ме учуди.

— Не, не се тревожи — каза Вартан. Аз задъхано ги бях настигнала и той ме хвана за ръка. — И аз самият не съм съвсем сигурен къде отиваме.

— Тогава защо обясни пуловера си с „мястото, към което сме се запътили сега“? — попитах аз.

— Скоро всичко ще узнаем — озъби се отново Кий. — Но независимо къде отиваме, в случая фактът, че на гърдите ни се развява украинският флаг, си има съвсем различно обяснение.

— Всъщност облякох пуловера само заради теб — обърна се към мен Вартан, пренебрегвайки очевидно раздразнената Кий. — Реших, че ще ти хареса, след като си наполовина украинка.

Това пък какво означаваше?

— Кримският полуостров, мястото, където е роден баща ти, е част от Украйна. О, ето я най-после и колата.

Нашата кола беше единственото превозно средство, паркирано на изоставената, покрита с чакъл отбивка. Беше седан в ненабиващ се на очи сив цвят. Когато наближихме, Кий мълчаливо протегна ръка и Вартан й подаде ключовете. Тя му отвори една от задните врати. Той се пъхна на задната седалка, а аз забелязах, че там вече са натоварени няколко сака. Настаних се отпред и отпрашихме по пътя с Кий на шофьорското място.

Третокласните пътища из резервата бяха прашни и с много завои. Поемахме ту наляво, ту надясно, често нямаше и знаци, сочещи отбивките.

Кий криволичеше толкова бързо, че започнах сериозно да се тревожа. Надявах се да знае накъде кара.

В едно обаче бях абсолютно сигурна — в момента Кий беше много сърдита.

Защо ли? Детинска ревност към вниманието, което ми обръщаше Вартан, би прилягала повече на Сейдж Ливингстън.

Освен това, колкото и да беше привлекателен, Вартан Азов определено не беше от типа мъже, които допадаха на Кий. Това аз го знаех най-добре. Начинът, по който Вартан мислеше, беше по-скоро аналитичен, а приятелката ми предпочиташе хора по-тясно свързани с природата. В представите на Кий един истински мъж трябваше да може да различи серак^[1] от камък морена най-малко от сто крачки разстояние, както и да може да връзва поне шест-седем различни морски възела за секунди в пълен мрак и с ръкавици на ръцете. Трябваше също така да не тръгва на път без пълен алпинистки комплект от пикели, железни котки и катарами карабинери.

Тогава за какво беше цялото това цупене? Стиснатите зъби, напрежението зад волана? Виждах как Кий кипи от мълчаливо раздразнение. Но Вартан седеше на задната седалка и отлично можеше да чуе всичко, ако реша да поговоря с нея. Така че се налагаше да понапрегна малките си сиви клетки и да измисля какво да кажа, така че той да не разбере разговора ни.

Както обикновено, Кий ме изпревари.

— Две глави мислят по-добре от една — измърмори тя с ъгълчето на устата си. — От друга страна, три глави определено са твърде много.

— Мислех, че девизът ти винаги е бил „Колкото повече, толкова по-весело“.

— Не и днес — отвърна тя.

В края на краищата Кий беше накарала Вартан да измине целия този път през пустошта, за да ни вземе от резервата. Това означаваше ли, че сега иска да се отърве от него?

Огледах безлюдния пейзаж, осеян само с малки горички и без нито един телефон или дори бензиностанция, и се зачудих къде изобщо бихме могли да зарежем един нежелан руски гросмайстор по шах, който се е оказал пречка?

Кий отби до едни дървета, изключи двигателя и се обърна към задната седалка.

— Къде са? — попита тя Вартан.

Бях сигурна, че физиономията ми е не по-малко изненадана от неговата.

— Откъде ни наблюдават? — попита Кий още по-яростно. После добави: — Само не се опитвай да ме баламосваш, като се правиш на невеж имигрант! Сигурно знаеш, че си изкарвам хляба, като летя със самолет. — Сетне се обърна към мен. — Окей, хайде да си припомним всичко, искаш ли? — предложи тя гневно, подчертавайки яростта си, като свиваше пръсти един след друг, докато изброяваше: — Аз и ти бягаме от Вашингтон, само крачка пред раззинатите челюсти на някакви типове, които, както ти ме осведоми, са от Сикрет Сървис! Преобличаме се и слизаме от ферибота на място, което никой друг не може да открие! Минаваме през мочурище, после през гора, които преди това щателно са били претърсени от старейшините на племето пискатауей, следователно са съвсем безлюдни! Организирам кола да дойде да ни вземе, минавайки по маршрут, който никой непознат не би могъл да предвиди! Следиш ли мисълта ми? — Тя се извърна към Вартан и заби пръст в гърдите му.

— После цъфва този тип, който е прекосил цял километър открита тундра, накичен с неонови рекламни цветове, все едно се опитва да привлече вниманието на тълпата нощем на плажа Копа Кабана! — После повтори: — Къде са? На самолет? Делтапланер? Балон?

— Смяташ, че съм облякъл този пуловер, за да помогна на някого лесно да ме следи, така ли? — попита Вартан.

— Опитай се да ме убедиш в обратното — отвърна Кий и скръсти ръце. — Дано обяснението ти да е добро. Щото най-близката стоянка на таксита е на седем километра, пич.

Вартан я загледа втренчено за миг, сякаш бе загубил дар слово. Лицето му бе пламнало, но Кий не отстъпваше. Най-после Вартан се усмихна с някаква особена усмивка:

— Признавам си — каза той. — Исках да привлека нечие внимание.

— Чие? — попита Кий.

Вартан посочи към мен.

— Нейното — каза той.

Докато още смилахме думите му, той добави:

— Много съжалявам. Мисля, че вече обясних. Исках Александра да усети връзката между баща й и моята родина. Не се сетих, че трябва… да се прикриваме. Сега разбирам, че съм направил глупост. Никога не съм искал да поставям теб или Александра в опасност. Повярвайте ми, моля ви.

Кий затвори очи и поклати глава, сякаш искаше да каже, че за нищо на света не би могла да повярва в такава идиотщина.

Когато отвори очи отново, Вартан Азов си седеше на задната седалка без пуловер.

* * *

— Ако и занапред ни се случват такива недоразумения — каза Вартан, — това определено ще направи мисията ни още по-трудна, отколкото тя и без това е.

Кий продължаваше да шофира, а на Вартан му бяхме дали да облече друг пуловер на мястото на шарения. Думите му бяха казани много точно. Аз обаче усещах, че лично за мен един проблем определено е разрешен — вече нямаше да ми е трудно да си представям Вартан Азов гол до кръста.

Знаех как се нарича този феномен — „проклятието на пияницата“. Случва се, когато вече си обърнал доста чашки. Тогава някой ти казва, че трябва да се мъчиш да не си представяш, че виждаш лилав слон. После вече за нищо на света не можеш да разкараш въображаемото животно от съзнанието си, дори и никога да не си виждал лилав слон.

Като шахматистка обаче аз бях специалист по въпросите на паметта и възприятието. Знаех, че за разлика от въображаемите представи, ако човек дори и само веднъж види нещо в действителност — например позицията, на която някоя фигура се е задържала в продължение на две секунди в средата на партията, или пък мускулите на Вартан Азов, — то този образ ще остане завинаги съхранен в съзнанието. Веднъж видян, образът е неизтриваем, независимо колко се стараеш да го прогониш.

Направо ми се искаше да се сритам за това, че съм такава глупачка.

Този тип Азов… Само преди седмица ми се искаше да го пребия, да го разкарам или да го унищожа — бях изпаднала в състояние на здравословна агресия, което често спасява шахматиста от нервен срив. Но още тогава си знаех, че каквото и да се случи между нас, то ще бъде нещо повече от двубой на живот и смърт.

Знаех, че онази вечер в Колорадо Вартан беше прав, когато каза, че в живота и на двама ни са се струпали твърде много съвпадения, така че просто се налага да обединим силите си. Но самата наша среща съвпадение ли беше? В края на краищата, майка ми беше тази, която дърпаше конците в цялата история, тя ни беше събрала.

Седях си така, на ръба на бездната, без да знам на кого мога да вярвам — на майка си, на чичо, на шефа, на леля или на най-добрата си приятелка. Как тогава бих могла изобщо да вярвам на Вартан Азов? И налагаше ли се да го правя?

Но аз му повярвах.

Вече знаех, че Вартан е истински и седи до мен от плът и кръв. Разбрах го не заради това, че се беше съблякъл преди малко. Той искаше нещо от мен — нещо, което бях видяла някога, или нещо, което знаех, може би дори без самата аз да съм наясно, че го знам. Затова бяха и всичките тия приказки за Украйна и за цветовете, и за символите, и за кехлибарените жита…

В този миг се сетих. И всичко си дойде на мястото.

Обърнах се към задната седалка. Вартан ме гледаше с онези свои тъмновиолетови загадъчни очи. Дълбоко в тях гореше пламъче.

Изведнъж осъзнах, че знам, че той знае какво точно аз знам.

— Тарас Петросян е бил нещо повече от обикновен руски олигарх и почитател на шаха, нали? — предположих аз. — Притежавал е верига елегантни ресторанти, точно като „Суталде“ във Вашингтон. Базил го е финансирал. Имал е пръст в най-различни начинания. И е оставил всички свои дела на теб.

С ъгълчето на окото си видях, че устните на Кий трепнаха, но тя не се опита да ме спре. Просто продължи да кара.

— Точно така — потвърди Вартан, като продължаваше да ме гледа с напрегнато изражение, сякаш бях пешка върху шахматна дъска. — Остави ми всички свои дела без едно.

— Сещам се кое — обадих се аз.

Напрягах си мозъка още от онази вечер, която прекарахме с Ним на моста. Колкото и да се опитвах да измисля как е станало, просто не можех и не можех да си представя точно по какъв начин Татяна, майката на татко и чичо, би могла след смъртта на баща ми да се промъкне обратно в манастирския двор, да бръкне в джоба ми и да вземе оттам картичката с Жар-птица.

Но някой все пак е взел тази картичка тогава и я е пратил много по-късно на Ним, за да може той — както сам твърди — да я препрати на мама. Същият този някой заедно с картичката е пратил на чичо ми и още нещо.

— Рисунката на шахматната дъска — казах аз. — Онзи, който я е пратил на Ним, трябва да е бил в Загорск в деня на татковата смърт. Трябва да е бил Тарас Петросян. Това е и причината, поради която са го убили.

— Не, Екси — отвърна Вартан. — Аз сам изпратих рисунката и картичката на чичо ти. Майки ти ме помоли да го сторя.

После ме загледа мълчаливо за миг, сякаш се колебаеше как да продължи.

— Вторият ми баща бе убит — най-после промълви той, — когато изпрати на майка ти Черната царица.