Катрин Невил
Пожарът (21)

Върнат към живота

„Моята мисия е тайна. Всички мои препоръки и акредитации се заключават в едно-единствено изречение: «Върнат към живота»…“

Чарлз Дикенс, „Повест за два града“

„Спомнят си онези, които са забравили.“

Плотин

Brumich Eelq Kyriin Elkonomu

(Огнената планина, Убежище на мъртвите)

Струваше му се, че шумът от течаща вода е звучал в ушите му ден и нощ откакто се помни. Долината на гейзерите, така му бе казала жената. Целебни води, родени от огъня дълбоко под земята. Води, които го бяха върнали към живота.

Тук, сред тревата високо между скалите, лежаха тихите езера, над които се виеше пара, езерата, в които го бяха къпали старейшините. Млечните им непрозрачни води извираха от недрата на земята, оцветени разнообразно от слоевете размита в тях глина, блестяха в различни багри: керемиденочервено, розово, охра, лимоненожълто, прасковено — всяка криеше свои уникални целебни качества.

Дълбоко под скалите, върху които бе стъпил, водата бълбукаше в своя кратер, напрежението й нарастваше и нарастваше, докато изведнъж изворът великан изригваше сред експлозия от пара. Взривът винаги го стряскаше, изворът хвърляше могъща струя гореща вода на десет метра във въздуха, обвита в цветовете на дъгата. След него всички останали извори долу в каньона, докъдето погледът стига, започваха да изригват един по един, сякаш синхронизирани с невидим хронометър и водата от тях бликваше настрани, врящите водопади се сливаха заедно в обща пълноводна река далеч долу и тя рукваше към морето. По някакъв странен начин постоянният тътен, оглушителният рев от взривно изхвърлените води му се струваше успокояващ — ритмичен като живота, като дишането на самата земя.

Сега, докато се движеше по неравния склон все по-високо и по-високо, той се стараеше да следва стъпките на жената, за да не падне. Трудно се ходеше по каменния хълм от кал и хлъзгави скали. Привързаните за глезените му мокасини бяха изработени от меча кожа, за да не се плъзгат, и намазнената козина пазеше краката му топли, но въпреки слънцето от небето се сипеше сняг. Тътнещите облаци пара, надигащи се отдолу, топяха снежинките още преди да докоснат земята, превръщайки мокрите мъхове и лишеи в подгизнала лепкава маса.

Беше прекосявал пеша долината всеки ден през последните месеци, за да укрепне за последното пътуване. Въпреки това знаеше, че все още е твърде слаб за дългия път, който трябваше да изминат днес: зад гърба им вече бяха седем версти през каньона на гейзерите, а високо пред тях ги чакаха тундрата, ливадите и тайгата — капан от стройни брези, рошави борове и ели. Вървяха към „тера инкогнита“.

Оставиха зад себе си ревящите води, изкачвайки се все по-високо в планината, потъвайки в тишината на един нов снежен свят. Той почувства как страхът в него затяга хватката си, страх, който идваше от празнотата, от несигурността на непознатото.

Знаеше, че е глупаво да се бои, след като в края на краищата за него всичко бе част от пустотата, от още по-великата неизвестност. Отдавна бе спрял да се пита къде е или откога е тук. Бе спрял да се пита дори кой е той самият. Тя му бе казала, че никой не може да отговори на този въпрос вместо него — важно бе той сам да открие отговора.

Стигнаха края на стръмнината, жената спря и застанали рамо до рамо, двамата се взряха в долината. Далеч отвъд, в другия край на равното, той я видя — видя целта на пътуването им. Огромен конус далеч на хоризонта, цял покрит със сняг, който сякаш се издигаше от нищото, подобен на огромна мистична пирамида в другия край на древната равнина. По склоновете на вулкана се виждаха дълбоки бразди, а върхът му бе рухнал и от него се виеше дим, сякаш наскоро е бил ударен от гръм.

Той почувства благоговение пред гледката, смес от ужас и любов, сякаш силна ръка бе стиснала сърцето му. Ослепителната светлина внезапно се бе върнала.

— На камчатски език тя се нарича Brumich Eel: Огнената планина — рече жената до него. — Това е един от общо двестате вулкана, разположени на полуострова — наричат се apagachuch — „вълнуващите се“, защото много от тях са активни. Едно-единствено изригване само на един от тях трая двайсет и четири часа, изливаше се лава, рухваха дървета, а след изригването последва земетресение и приливна вълна. Този вулкан, който виждаш, е връх Камчатка. На руски се нарича вулканът Ключевски. Изригна преди десет години и покри всичко наоколо със слой пепел и въглени, дълбок пет сантиметра. Шаманите от племената на чукчите, живеещи на север оттук, вярват, че това е свещената планина на мъртвите. Те обитават кратера и търкулват отгоре скали срещу всеки, който се опита да се качи и да ги достигне. Отдолу, под планината, мъртвите достигат морето. Върхът е покрит с костите на погълнатите от тях китове.

Той едва виждаше нещо в другия край на долината. Пламъкът в главата му бе станал толкова ярък, че заличаваше всичко останало.

— Защо старейшините смятаха, че трябва да ме доведеш на това място? — попита, здраво стиснал очи.

Но светлината не изчезваше. И тогава той започна да вижда.

— Аз не те водя — отвърна тя. — Двамата отиваме заедно. И аз, и ти дължим по нещо на мъртвите. Защото и аз, и ти сме били върнати към живота.

* * *

Горе на върха, стъпили на ръба на рухналия кратер, двамата гледаха към езерото разтопена лава, която бълбукаше и вреше дълбоко долу. Серни пари се издигаха към небето. Отровни пари, както смятаха някои.

Беше им отнело два дни да стигнат дотук, на четири и половина километра над морското равнище. Нощта бе настъпила, луната се бе издигнала над водите на океана в далечината, но сега тъмна сянка бавно започна да пълзи по млечнобялата му повърхност.

— Лунното затъмнение е причина да дойдем тук точно тази вечер — обади се жената. — Това е нашият дар за мъртвите — нека миналото на онези, които лежат в тази пропаст, да потъне в мрак, за да почиват те в мир. Защото за разлика от нас двамата никой от тях вече никога не ще има нито настояще, нито бъдеще.

— Но как ще имам бъдеще аз, как ще имам дори настояще — попита той в страх, — след като не мога да си спомня нищо от миналото си?

— Не можеш ли? — меко отвърна жената. Тя бръкна под обточената си с кожа наметка и извади малък предмет.

— Спомняш ли си това? — попита тя и протегна напред дланта си.

В този миг сянката погълна последното ръбче на луната и двамата потънаха за малко в пълен мрак. Само от пропастта се надигаше зловещо алено сияние.

Той отново бе видял блясъка на пламъка в главата си, но неочаквано бе зърнал и още нещо. Загледа предмета на дланта на жената. Знаеше точно какво представлява той.

Беше фигурка на шахматна черна царица.

— Ти беше там — каза той. — В манастира. Предстоеше игра… и после, точно преди…

Не можеше да си спомни останалото. Подобно на блясък от светкавица, в мига, когато бе хвърлил поглед върху черната царица, пред очите му се бе мернало и собственото му минало. Едно обаче знаеше отвъд всяко съмнение:

— Името ми е Саша — каза той. — А ти си моята майка. Татяна.