Майкъл Конъли
Петата поправка (8)

7.

На четиринайсет дъщеря ми още обичаше да яде палачинки на вечеря. Имахме запазена маса в „Дюпарс“ в Студио Сити. Нашият ритуал в сряда вечер. Взех я от майка й и на път за вкъщи се отбихме за палачинки. Тя се зае с домашните си, а аз — с работата по делото. Най-любимото ми „ежедневие“.

Според официалното споразумение за попечителство Хейли идваше при мен всяка сряда вечер и всеки втори уикенд. Редувахме коледите и дните на благодарността, а освен това имах и две седмици през лятото. Но това беше само официалното споразумение. През последната година нещата вървяха добре и тримата често бяхме заедно. На Коледа вечеряхме като семейство. Понякога бившата ми жена идваше с нас на палачинки. Това също ми доставяше удоволствие.

Тази вечер обаче бяхме само двамата с Хейли. Трябваше да прегледам протокола за аутопсията на Мичъл Бондюрант. Към него имаше снимки от моргата и гаража, където бяха открили трупа. Затова се преместих по-навътре в сепарето и гледах Хейли и клиентите в ресторанта да не видят отвратителните сцени. Просто не вървяха с палачинките.

През това време Хейли си пишеше домашното по естествознание — за химичните реакции и отделянето на топлина и светлина в процеса на горенето.

Сиско имаше право. Според заключението от аутопсията Бондюрант бе умрял от мозъчен кръвоизлив, предизвикан от черепни травми, нанесени с тъп предмет.

По-точно три травми. Протоколът съдържаше скица на темето на пострадалия. Трите точки на удара бяха разположени толкова близо една до друга, че можеха да бъдат покрити с чаена чаша.

Скицата ми вдигна адреналина. Върнах се на първата страница на протокола, където се описваше аутопсираният труп. Мичъл Бондюрант бил висок метър осемдесет и пет и тежал осемдесет и един килограма. Нямах ръста на Лиза Трамъл подръка, затова набрах номера на джиесема, който Сиско й беше оставил сутринта — понеже полицаите бяха иззели нейния. Винаги е важно да можеш по всяко време да се свържеш с клиента.

— Лиза, обажда се Мики. Един бърз въпрос: колко си висока?

— Какво? Мики, в момента вечерям с…

— Просто ми кажи колко си висока и те оставям. Не ме лъжи. Какво пише в шофьорската ти книжка?

— Ами… метър и шейсет.

— Сигурна ли си?

— Разбира се. Защо…

— Добре, това е всичко. Продължавай си вечерята. Приятна вечер.

Затворих и записах ръста й в бележника си. До него записах ръста на Бондюрант. Причина за възбудата ми беше фактът, че той се оказваше с двайсет и пет сантиметра по-висок от предполагаемата му убийца и все пак смъртоносните удари, пробили черепа му, бяха нанесени по темето. Това повдигаше въпроса за физиката, както го наричам. Въпрос, над който съдебните заседатели да си блъскат главите и който да решат сами. Въпрос, с който добрият адвокат може да постигне нещо. Нещо от рода на „ако вината й не знаете, трябва да я оправдаете“. Въпросът тук беше как дребничката Лиза Трамъл е ударила високия метър осемдесет и пет Мичъл Бондюрант по темето?

Естествено, отговорът зависеше от размерите на оръжието, както и от други фактори, например позата на пострадалия. Ако по време на нападението е бил на земята, тези неща нямаше да имат никакво значение. В момента обаче можех да се хвана за това. Бързо вдигнах една от папките и извадих от нея протокола за обиск.

— На кого се обади? — попита Хейли.

— На клиентката ми. Трябваше да разбера колко е висока.

— Защо?

— Защото е свързано с това дали може да е извършила престъплението, в което я обвиняват.

Прочетох списъка на иззетите предмети. Както беше съобщил Сиско, в него фигурираха само едни обувки, описани като градински, открити в гаража. Нямаше високи токчета, платформи, нищо подобно. Естествено, детективите бяха обискирали къщата преди аутопсията. Анализирах всичко това и стигнах до извода, че градинските обувки най-вероятно нямат токове. Ако следователите предполагаха, че обувките са били носени по време на убийството, Бондюрант пак трябваше да е бил двайсет и пет сантиметра по-висок от Лиза — стига да е бил изправен, когато са го нападнали.

Полезна информация. Подчертах три пъти ръста на заподозряната и пострадалия в бележника си. После обаче се замислих за изземането само на едни обувки! В протокола за обиска не пишеше защо са иззети, но разрешението даваше на полицията правото да иззема всичко, което може да е използвано в хода на престъплението. Бяха се спрели на градинските обувки и аз нямах представа защо.

— Мама казва, че сега имаш много голямо дело.

Погледнах дъщеря си. Тя рядко разговаряше с мене за работата ми. Предполагах, че е защото поради невръстната си възраст още вижда нещата в черно-бяло, без никакви сиви нюанси. Хората бяха или добри, или лоши и аз си изкарвах прехраната, като защитавах лошите. Затова нямаше какво да обсъжда с мен.

— Така ли? Е, да, случаят привлича много внимание.

— Това е жената, убила човека, дето щял да й отнеме къщата, нали? С нея ли разговаря?

— Само е обвинена в убийството му. Не е осъдена. Но да, тя беше.

— Защо е важно да знаеш колко е висока?

— Наистина ли те интересува?

— Аха.

— Ами, защото твърдят, че е убила много по-висок от нея човек, като го е ударила по темето с някакъв чук или нещо друго. Затова се чудя дали е достатъчно висока, за да го направи.

— И Анди ще трябва да докаже, че е достатъчно висока, така ли?

— Коя Анди?

— Приятелката на мама. Била прокурорка по твоето дело, така каза мама.

— Андреа Фриман ли имаш предвид? Висока, чернокожа с адски къса коса?

— Да.

Значи вече беше „Анди“. Анди, която твърдеше, че познавала бившата ми жена „съвсем бегло“.

— Толкова близки приятелки ли са с майка ти? Не знаех.

— Ходят заедно на йога и понякога Анди се отбива да я вземе, когато идва Джина. И тя живее в Шърман Оукс.

Джина беше бавачката — бившата ми я използваше, когато бях зает или когато не искаше да научавам за контактите й. Или когато излизахме заедно.

— Направи ми една услуга, Хей. Не казвай на никого за какво разговаряме и какво си ме чула да споменавам по телефона. Това са поверителни неща и не бива да стигат до Анди. Сигурно изобщо не биваше да водя този разговор пред тебе.

— Добре, няма.

— Благодаря, миличка.

Изчаках да видя дали ще продължи разговора за делото, но тя се върна към учебника си по естествознание.

Отново се заех с протокола за аутопсията и снимките на фаталните рани по главата на Бондюрант. Съдебният лекар беше обръснал участъка около тях. За мащаб бе използвана линийка. Следите от ударите бяха възрозови и кръгли. Целостта на кожата беше нарушена, но бяха измили кръвта, за да се виждат раните. Двете се застъпваха, а третата се намираше само на два и половина сантиметра от тях.

Кръглата им форма ме наведе на мисълта, че Бондюрант е бил нападнат с чук. Не съм голям домашен майстор, обаче знам какво има в кутията с инструменти. Знам и че ударната повърхност на много чукове е кръгла, понякога овална. Бях сигурен, че това ще бъде потвърдено от експерта по следи от инструменти в криминалистиката, но винаги е добре да си една крачка пред експертите и да предвиждаш ходовете им. Забелязах, че във всяка от раните има малка V-образна вдлъбнатина, ала не бях сигурен какво означава това.

Пак проверих в протокола за обиска и видях, че полицията не е вписала чук сред иззетите от гаража на Лиза Трамъл инструменти. Стори ми се странно, понеже бяха посочени много други, не толкова често използвани. Но пък това можеше да се дължи на факта, че обискът е извършен преди провеждането на аутопсията — и съответно преди тези данни да станат известни. Ченгетата бяха иззели всички инструменти, а не някой конкретен. Въпросът обаче оставаше открит.

Къде беше чукът?

И изобщо имаше ли чук?

Естествено, това беше първият нож с две остриета в делото. Обвинението щеше да твърди, че отсъствието на чук в иначе пълен комплект инструменти е доказателство за виновност. Че обвиняемата е ударила и убила жертвата с чука и после го е изхвърлила, за да скрие участието си в престъплението.

От гледна точка на защитата липсващият чук представляваше аргумент в полза на невинността на обвиняемата. Нямаш оръжие на убийството, нямаш връзка с обвиняемия — нямаш и доказателства.

На теория изглеждаше добре, но по такива въпроси съдебните заседатели обикновено клонят към обвинението. Нещо като предимството на отбора домакин. Обвинението винаги е домакинът.

И все пак си отбелязах да кажа на Сиско да тръгне по следите на този чук. Да разговаря с Лиза Трамъл, да види какво знае тя. Да издири мъжа й, макар и само за да го пита дали изобщо е имало чук и какво е станало с него.

Следващите снимки показваха самия череп след отделянето на скалпа. Травмите бяха тежки — ударите бяха пробили костта и пукнатините излизаха от трите точки като вълни. Раните бяха описани като фатални и фотосите напълно потвърждаваха това заключение.

В протокола се посочваха още няколко разкъсвания и ожулвания по тялото, както и фрактура и три счупени зъба, но всички те бяха интерпретирани като травми от падането на Бондюрант по очи на земята. Съдебният лекар смяташе, че пострадалият е бил в безсъзнание, ако не и вече мъртъв още преди да се строполи на пода на гаража. Не се посочваха рани, получени при самозащита.

Протоколът съдържаше и цветни фотокопия на снимки от местопрестъплението, направени от ЛАПУ. Бяха само шест и показваха положението на трупа, както го бяха открили. Предпочитах да разполагам с целия комплект, но щях да ги получа чак когато определяха съдия и той вдигнеше ембаргото върху доказателствения материал, наложено от Анди Фриман.

Бяха заснели проснатото между две коли в гаража тяло на Бондюрант от различни ъгли. Предната лява врата на един джип лексус зееше. На земята в локвичка разлято кафе се виждаше чашата от „Джос Джо“. Виждаше се и отворено куфарче.

Убитият лежеше ничком. Тилът и темето му бяха окървавени. Очите му бяха отворени и сякаш зяпаха бетона.

До капките кръв на пода бяха поставени номера. Липсваше анализ, който да определи дали пръските са от самото нападение, или от оръжието на убийството.

Куфарчето ми се видя странно. Защо беше отворено? Бяха ли взели нещо от него? Дали убиецът бе имал време да го претърси след убийството на Бондюрант? В такъв случай престъплението трябваше да е хладнокръвно и добре обмислено. Гаражът се пълнеше с банкови служители, идващи на работа. Тършуването в куфарчето, докато трупът на жертвата лежи до теб, е огромен риск, какъвто едва ли би поел убиец, мотивиран от емоции и желание за мъст. Това не беше аматьорска постъпка.

Записах си още няколко бележки, свързани с тези въпроси, както и едно последно напомняне. Сиско трябваше да провери дали в гаража има постоянни места за паркиране. И съответно дали името на Бондюрант е било написано на стената. Добавеното към обвинението в убийство обстоятелство, че заподозряната е чакала пострадалия в засада, показваше, че според обвинението Трамъл е знаела къде и кога ще дойде Бондюрант. Естествено, трябваше да го докажат на процеса.

Затворих папките и бележника, прихванах ги с ластик и попитах Хейли:

— Свършваш ли вече?

— С вечерята или с домашните?

— И с двете.

— Нахраних се, но ми остава да се подготвя по обществени науки и английски. Но можем да тръгваме, ако искаш.

— Имам да прегледам още някои неща. Утре съм в съда.

— По делото за убийство ли?

— Не, по други дела.

— Като онези, с които се опитваш да помогнеш на хората да си запазят къщите ли?

— Да.

— Защо има толкова много такива случаи?

Из устата на младенци.^[1]

— Заради алчността, миличка. Всичко се свежда до нечия алчност.

Погледнах я, за да видя дали този отговор ще й е достатъчен, но тя не продължи да си пише домашните. Очакваше още — едно четиринайсетгодишно дете се интересуваше от нещо, на което по-голямата част от страната не обръщаше никакво внимание.

— Ами, за да си купиш къща или апартамент, трябват много пари. Затова много хора живеят под наем. Другите, които си купуват собствено жилище, обикновено дават доста пари, обаче почти никога нямат достатъчно, затова искат кредит от банката. Тя решава дали имат достатъчно средства и печелят достатъчно, за да изплащат кредита, който се нарича „ипотека“. Ако всичко мине добре, хората купуват къщата и изплащат ипотеката с дългогодишни месечни вноски. Дотук разбираш ли?

— Искаш да кажеш, че все едно плащат наем на банката.

— Нещо такова. Но когато живееш под наем, не получаваш собствеността върху жилището. Когато имаш ипотека, се предполага, че си негов собственик. Домът си е твой, а казват, че американската мечта е да имаш свой дом.

— Ти собственик ли си на твоята къща?

— Да. Както и мама на нейната.

Хейли кимна, но изобщо не бях сигурен, че говорим на ниво, понятно за четиринайсетгодишно дете. Тя не виждаше много от американската мечта в това, че родителите й имат отделни ипотеки, освен различните им адреси.

— Добре, та преди известно време започнаха да улесняват купуването на жилище. И скоро практически всеки, който влезеше в банка или се срещнеше с кредитен брокер, получаваше заем, за да си купи къща. Имаше много измами, корупция, много заеми бяха отпуснати на когото не трябва. Веднъж самите хора лъжеха, за да им дадат заем, друг път лъжеха заемодателите. Става въпрос за милиони заеми, Хей, и когато оборотът е толкова голям, няма достатъчно хора и правила, за да го контролираш.

— Никой не е можел да накара никого да си плаща, така ли?

— Донякъде и това, обаче хората като цяло се нагърбват с по-тежък товар, отколкото могат да носят. А и лихвите по тези кредити се променят. С други думи, променят се месечните вноски и понякога рязко се повишават. Друг вид кредити са с така нареченото балонно плащане, когато трябва да изплатиш всичко накуп след петата година. Всичко е много сложно, но казано накратко, икономиката на страната се срути и цените на жилищата също паднаха. Стигна се до криза, защото милиони хора в Щатите не могат да плащат за домовете, които са купили, а не могат и да ги продадат, защото те струват по-малко, отколкото собствениците им дължат за тях. Само че на банките, на другите заемодатели и на тези инвестиционни компании, които държат всички ипотеки, изобщо не им пука. Те просто си искат парите. И след като хората не могат да ги платят, започнаха да им взимат жилищата.

— И тези хора се обръщат към тебе.

— Някои. А просрочените ипотеки са милиони. Всички заемодатели си искат парите и затова някои от тях правят лоши неща или наемат хора да правят лоши неща. Лъжат, мамят и отнемат домовете на хората незаконно. И точно тук е моята роля.

Погледнах я. Сигурно вече съвсем я бях объркал. Придърпах втората купчина папки към себе си и отворих най-горната.

— Ето ти един случай. Това семейство купило къщата си преди шест години и месечната вноска била деветстотин долара. Две години по-късно, когато се разхвърчаха говната…

— Тате!…

— Извинявай. Две години по-късно, когато положението в страната започна да се влошава, лихвеният им процент се повишил, вноските им също. В същото време съпругът изгубил работата си като шофьор на училищен автобус, защото катастрофирал. Та мъжът и жената отиват в банката и казват: „Ей, имаме проблем, може ли да предоговорим заема така, че пак да сме в състояние да си плащаме вноските?“ На това му викат преструктуриране на кредита и в общи линии е празна работа. Тези хора постъпили както трябва, отишли там и поставили въпроса, обаче в банката ги подвели, отговорили им: „Да, ще работим с вас. Продължавайте да плащате колкото можете, докато обмисляме решението“. Та те плащали колкото можели, но не било достатъчно. Чакали, чакали, ама от банката така и не се свързали с тях. А после получили известие по пощата, че ипотеката е обявена за просрочена. Ето такива неща не бива да се случват и аз се опитвам да се боря срещу тях. Неща от рода на Давид и Голиат, Хей. Гигантските финансови институции просто газят хората и няма много адвокати като мен, които да ги защитават.

И именно докато обяснявах всичко това на малката си дъщеря, най-после осъзнах защо ме привлича тъкмо тази област от правото. Да, някои мои клиенти просто се опитваха да изиграят системата. Те бяха измамници, също като банките, които искаха да изработят. Но други мои клиенти бяха онеправдани. Те бяха потиснатата част от обществото и аз се стремях да им помогна да запазят домовете си колкото може по-дълго.

Хейли беше взела молива си и явно се готвеше да продължи работата си веднага щом свърша. От майка си е наследила този любезен начин да ти даде знак да побързаш, няма от кого другиго.

— Та така. Сега си допиши домашните. Искаш ли още нещо за пиене или десерт?

— Палачинките са си десерт, тате.

Носеше шини и беше избрала жълто-зелени ластици. Когато говореше, вниманието ми постоянно се насочваше към зъбите й.

— Уф, да де. Ами още нещо за пиене? Мляко?

— Не, стига ми.

— Добре.

Аз също продължих работата си и разделих трите папки с дела за просрочени ипотеки на масата пред мен. Радиорекламите привличаха толкова много клиенти, че групирахме явяванията в съда. С други думи, опитвахме се да насрочваме заедно заседанията по всички дела при конкретен съдия. На другата сутрин имах три заседания при съдия Алфред Бърн в съдебната палата в центъра. И в трите случая защитата се основаваше на твърдения за неправомерно обявяване на ипотеката за просрочена и за измама, извършена от заемодателя или наетата от него агенция.

Моите жалби бяха спрели процедурата. Клиентите ми продължаваха да живеят в домовете си и не се налагаше да правят месечните си вноски. Другата страна го смяташе за мошеничество, равняващо се по мащаб на епидемията от просрочени ипотеки. Техният адвокат ме мразеше, задето удължавам измамата и само забавям неизбежния резултат.

Това ме устройваше. Когато се занимава с наказателно право, човек свиква да го мразят.

— Закъснях ли за палачинките?

Вдигнах глава и видях бившата ми съпруга да сяда в сепарето до дъщеря ни. Успя да залепи целувка на бузата на Хейли, преди тя да премине в защита. Беше на тази възраст. Искаше ми се Маги да беше седнала до мен и да залепи целувка на моята буза. Но можех да чакам.

Усмихнах й се, събрах папките, за да направя място, и заявих:

— Никога не е късно за палачинки.