Майкъл Конъли
Петата поправка (45)

44.

Доналд Дрискъл, трийсет и една годишен, бивш служител в АЛОФТ, живееше в Белмонт Шор, Лонг Бийч. В неделя сутрин двамата със Сиско отидохме да му връчим призовка, като се надявахме, че ще приеме да си поговорим, преди да го разпитам на свидетелската скамейка.

Рохас се съгласи да работи през почивния ден, за да компенсира донякъде предишните си провинения, така че със Сиско седяхме отзад и той ми излагаше заключенията си от последните си разследвания по убийството на Бондюрант. Нямаше съмнение, че елементите на защитата си застават по местата, и Дрискъл спокойно можеше да се окаже свидетелят, който ще положи последния щрих.

— Знаеш ли, може и да спечелим, ако Дрискъл ни помогне и каже това, което си мисля — отбелязах аз.

— Което е съмнително — отвърна Сиско. — Виж, трябва да сме готови за всичко с тоя тип. Защото спокойно може и да е той. Знаеш ли колко е висок? Един деветдесет и пет. Пише го в шофьорската му книжка.

Погледнах го.

— Която не би трябвало да съм видял, но до която случайно имам достъп — прибави моят следовател.

— Не ми съобщавай за извършени престъпления, Сиско.

— Просто казвам, че съм видял информацията от книжката му, нищо повече.

— Добре. Да оставим нещата така. Та какво предлагаш да направим, когато отидем там? Аз си мислех просто да почукаме на вратата.

— Да. Но въпреки това трябва да внимаваш.

— Ще се скрия зад тебе.

— Да, ти си истински приятел.

— Така си е. И между другото, ако утре те призова да свидетелстваш, ще се наложи да дойдеш с риза с ръкави и яка. Трябва да си представителен бе, човек. Не знам как те търпи Лорна.

— Търпи ме по-дълго, отколкото тебе.

— Да, тук си прав.

Обърнах се и погледнах през прозореца. Имах две бивши жени, които навярно бяха най-добрите ми приятели. Но само толкова. Бях ги имал, ала не бях успял да ги задържа. Какво говореше това за мен? Живеех с мечтата, че някой ден тримата с Маги и дъщеря ми пак ще заживеем като едно семейство. Само че това никога нямаше да се случи.

— Добре ли си, шефе?

Отново се обърнах към Сиско.

— Да, защо?

— Не знам. Изглеждаш малко неуверен. Защо не ме оставиш аз да почукам на вратата и ако той се съгласи да говори, ще ти кликна по мобилния.

— Не, ще го направим заедно.

— Ти си шефът.

— Да, аз съм.

Обаче се чувствах като неудачник. И в този момент реших да променя нещата и да намеря начин да се спася. Веднага след процеса.

Белмонт Шор има атмосфера на крайбрежно градче, въпреки че е квартал на Лонг Бийч. Дрискъл живееше в морскосиньо-бяла двуетажна кооперация в стила на петдесетте години на XX век край Бейшор, близо до кея.

Апартаментът се намираше на втория етаж и имаше външен коридор. Номер 24 беше по средата. Сиско почука и зае позиция отстрани на вратата, оставяйки ме изправен отпред.

— Майтапиш ли се? — попитах.

Той само ме погледна. Нямаше майтап.

Отстъпих настрани. Зачакахме, но никой не отговори, въпреки че още нямаше десет. Сиско повдигна вежди: питаше какво да прави.

Не отговорих. Обърнах се към парапета и погледнах надолу към паркинга пред блока. Няколкото свободни места бяха номерирани. Посочих натам.

— Дай да потърсим двайсет и четвърти номер и да видим дали колата му е тука.

— Ти върви — отвърна Сиско. — Аз ще поогледам наоколо.

— Какво ще поогледаш?

Не виждах нищо за проверяване. Един и половина метровият коридор минаваше пред всички апартаменти на втория етаж. Нямаше мебели и колела, само бетон.

— Ти просто иди да видиш на паркинга.

Слязох долу. След като се наведох да надникна под предниците на три коли, за да прочета написания на тротоара номер, разбрах, че номерата не съответстват на апартаментите. В кооперацията имаше дванайсет квартири, от 1 до 6 на долния и от 21 до 26 на горния етаж. Паркинг местата обаче бяха номерирани от 1 до 16. Предположих, че по тази схема Дрискъл трябва да е на номер 10, ако всеки апартамент разполага с място за паркиране, което ми се стори логично, тъй като имаше само шестнайсет места и видях, че по две са предназначени за гости и инвалиди.

Тъкмо пресмятах числата и зяпах десетгодишното БМВ, паркирано на номер 10, когато Сиско ме повика. Погледнах нагоре и той ми махна.

Качих се. Той стоеше пред отворената врата на апартамент 24 и ми даде знак да вляза.

— Спеше, ама накрая ми отвори.

Влязох вътре и видях чорлав мъж, седнал на диван в оскъдно мебелирана дневна. Косата му стърчеше на замръзнали къдрици и възли отдясно. Беше се наметнал с одеяло. Въпреки това бях сигурен, че е човекът от снимката, която Сиско бе свалил от акаунта на Доналд Дрискъл във фейсбук.

— Лъже — заяви мъжът. — Не съм го канил. Той разби вратата.

— Не, покани ме — възрази Сиско. — Имам свидетел.

И ме посочи. Мъжът проследи показалеца му с мътен поглед и за пръв път вдигна очи към мене. Видях, че ме е познал. Наистина беше Дрискъл. И бяхме попаднали на нещо.

— Ей, гледайте сега, не знам каква е…

— Вие ли сте Доналд Дрискъл? — попитах.

— Нищо няма да ти кажа. Не може да разбивате…

— Ей! — изрева Сиско.

Мъжът чак подскочи. Даже аз се сепнах, тъй като тази нова тактика на разпит ме изненада.

— Просто отговори на въпроса — по-спокойно продължи моят следовател. — Ти ли си Доналд Дрискъл?

— Кой пита?

— Знаеш кой пита — казах аз. — Позна ме още щом ме видя. И знаеш защо сме тук, Доналд, нали?

Приближих се и извадих призовката от джоба на якето си. Дрискъл беше висок, но мършав и бял като вампир, което ми се стори странно, понеже живееше на една пряка от плажа. Пуснах сгънатия документ в скута му.

— Какво е това? — попита той и го метна на пода, без да го разгъне.

— Това е призовка и можеш да я изхвърлиш, без да я прочетеш, обаче няма никакво значение. Призовката ти е връчена, Доналд. Имам свидетел и съм съдебен служител. Ако утре в девет не се появиш да свидетелстваш, гарантирам ти, че до обед ще се озовеш в затвора по обвинение в неуважение към съда.

Дрискъл се наведе и вдигна призовката.

— Ти майтапиш ли се с мен? Заради тебе ще ме убият.

Хвърлих поглед към Сиско. Определено бяхме попаднали на нещо.

— За какво говориш?

— Говоря за това, че не мога да свидетелствам! А съм се приближил до съда, а са ме очистили. Сигурно и в момента наблюдават квартирата ми!

Пак погледнах Сиско и отново насочих вниманието си към мъжа на дивана.

— Кой ще те убие, Доналд?

— Няма да ти кажа. Ти кой си мислиш, а?

Замери ме с призовката и тя отскочи от гърдите ми и падна на земята. Дрискъл скочи от дивана и понечи да се втурне към отворената врата. Одеялото се свлече от раменете му и видях, че е само по гащета и потник. Преди да направи и три крачки, Сиско го блъсна с тяло като футболен защитник и Дрискъл отхвърча към стената и се строполи на пода. Поставеният в рамка постер на момиче със сърф се откачи и рамката се разби на пода до него.

Моят следовател спокойно се наведе, изправи Дрискъл и го върна на дивана. Отидох при вратата и я затворих — опасявах се, че трясъкът може да доведе някой любопитен съсед.

— Не можеш да избягаш от това, Доналд — казах спокойно. — Разкажи ни каквото знаеш и какво си направил. Можем да ти помогнем.

— Ще помогнете да ме убият, задници такива. И май ми строшихте рамото, мамка ви!

Раздвижи ръката и рамото си, все едно загряваше за мач. Лицето му се сгърчи.

— Как си? — попитах.

— Нали ти казах, май е счупено. Усетих, че нещо поддава.

— Нямаше да можеш да я движиш, ако беше счупена — отбеляза Сиско.

Гласът му прозвуча заплашително, сякаш щеше да има още последици, ако наистина има счупено. Заговорих кротко и доброжелателно.

— Какво знаеш, Доналд? Защо представляваш опасност за Опарицио?

— Нищо не знам и не съм казал това име — ти го каза.

— Разбери, връчена ти е валидна призовка. Можеш да дойдеш и да свидетелстваш, или да останеш в затвора, докато го направиш. Помисли за следното обаче. Ако свидетелстваш за АЛОФТ и за това, което си направил, ще бъдеш защитен. Никой няма да ти направи нищо, защото ще е очевидно откъде е дошло. Това е единственият ти изход.

Той поклати глава.

— Да бе, очевидно, ако го направят сега. Ами след десет години, когато никой няма да си спомня за тъпия ти процес и те ще могат да се скрият зад всичките пари на света?

Нямаше какво да му отговоря.

— Виж, съдят моя клиентка, животът й е заложен на карта. Тя има малък син, а се опитват да й отнемат всичко. Няма да…

— Майната му, тя сигурно го е извършила. Говорим за две различни неща. Аз не мога да й помогна. Нямам доказателства. Нямам нищо. Просто ме оставете на мира! Ами моят живот? И аз искам да живея.

Погледнах го и тъжно поклатих глава.

— Не мога да те оставя на мира. Утре ще те призова за свидетел. Имаш право да откажеш да отговаряш. Даже можеш да се позовеш на Петата поправка, ако си извършил престъпления. Обаче ще дойдеш и те ще са там. Ще разберат, че ще си имат проблем с тебе. Най-добре си кажи всичко, Доналд. Признай си и ще получиш защита. След пет или след десет години — те никога няма да могат да ти направят нищо, понеже всичко ще е написано черно на бяло.

Дрискъл се взираше в един пълен с монети пепелник на масичката, ала виждаше нещо друго.

— Може би трябва да си взема адвокат — каза накрая.

Хвърлих поглед към Сиско. Тъкмо това не исках да се случи. Свидетел със собствен адвокат никога не е на добре.

— Естествено, чудесно, ако имаш адвокат, доведи го. Обаче адвокатът няма да попречи на този процес. Призовката е желязна, Доналд. Адвокатът ще ти вземе един бон, за да се опита да я обжалва, но няма да се получи. Така само ще ядосаш съдията, че му губиш времето.

Джиесемът ми започна да звъни. Беше достатъчно рано в неделя сутрин, за да е необичайно. Извадих го от джоба си и погледнах дисплея. Маги Макфърсън.

— Помисли за това, което ти казах, Доналд. Трябва да отговоря на телефона, но няма да се бавя.

Докато натисках клавиша, излязох в кухнята.

— Маги? Всичко наред ли е?

— Естествено, защо не?

— Не знам. Малко е рано за неделя. Хейли още ли спи?

В неделя дъщеря ми винаги си отспиваше. Ако не я събудеха, можеше да откара до следобед.

— Разбира се. Звъня ти само защото вчера не ни се обади, тъй че, предполагам, киното ще е днес.

— Уф…

Смътно си спомнях, че в петък следобед бях обещал да отидем на кино.

— Зает си.

Каза го с оня тон. Осъдителния — „изобщо не може да ти се вярва“.

— В момента. В Лонг Бийч съм, имам разговор със свидетел.

— Значи няма да има кино, така ли? Това ли да й предам?

От дневната долитаха гласовете на Сиско и Дрискъл, ала бях прекалено разсеян, за да чуя за какво говорят.

— Не, Маги, просто не съм сигурен кога ще свърша. Чакай да приключа и ще ти се обадя. Тя още няма да се е събудила.

— Добре, ще те изчакаме.

И затвори, преди да успея да й отговоря. Прибрах джиесема и се огледах. Кухнята явно беше най-рядко използваното помещение в апартамента.

Върнах се в дневната. Дрискъл продължаваше да седи на дивана, а Сиско достатъчно близо до него, за да предотврати поредния опит за бягство.

— Доналд току-що ми каза, че иска да свидетелства — осведоми ме моят следовател.

— Наистина ли? Защо реши така, Доналд?

Минах покрай Сиско, за да застана пред Дрискъл. Той ме погледна и сви рамене, после кимна към Сиско.

— Той каза, че никога не си губил свидетел и че ако се стигнело дотам, имал познати, дето щели да се справят с техните хора, без да им мигне окото. И май му повярвах.

Кимнах и аз и за миг си спомних тъмната стая в клуба на Светците. Бързо прогоних тази мисъл от ума си.

— Така си е. Значи искаш да ни съдействащ, така ли?

— Да. Ще кажа всичко, каквото знам.

— Добре. В такъв случай да започнем още сега.