Майкъл Конъли
Петата поправка (38)

37.

Четвъртък трябваше да е денят, в който обвинението щеше да обедини в кресчендо всичките си инструментални елементи. От понеделник сутрин Андреа Фриман грижливо развиваше тезата си и с лекота се справяше с променливите и неизвестните величини като ударите, които й нанасях аз, и изскочилото изневиделица известие за федерално разследване — стратегическа подготовка, която набираше инерция и неминуемо водеше до този ден. Четвъртък беше денят за научните експертизи, денят, в който научните факти щяха като със здрави въжета да обвържат в едно цяло всички доказателствени средства и свидетелски показания.

Стратегията й си я биваше, но именно тук възнамерявах да преобърна плановете й надолу с главата. В съда юристът винаги трябва да помни три неща: известните, известните неизвестни и неизвестните неизвестни величини. Независимо дали седи на масата на обвинението, или на защитата, неговата задача е да овладее първите две и постоянно да е готов за третите. В четвъртък аз щях да съм една от неизвестните неизвестни. Бях видял отдалече стратегията на Андреа Фриман. Тя нямаше да види моята, докато не нагазеше в нея като в подвижни пясъци, и те щяха да заглушат нейното кресчендо.

Първият й свидетел беше доктор Йоахим Гутиерес, съдебният лекар, направил аутопсията на Мичъл Бондюрант. Като илюстрираше показанията си със страховита презентация, срещу която вяло и неуспешно бях възразил, лекарят поведе съдебните заседатели на вълшебно пътешествие в тялото на убития и изброи всички контузии, охлузвания и счупени зъби. Естествено, най-много време отдели на раните, нанесени от трите удара с оръжието на убийството, които описа и показа на екраните. Обясни кой е бил първият удар и защо е бил фатален. Следващите два удара, нанесени след като пострадалият е лежал по очи на земята, Гутиерес нарече „престараване“ и свидетелства, че според професионалния му опит престараването винаги било свързано със силни емоции. Трите жестоки удара показвали, че убиецът е мразил Бондюрант. Можех да възразя, но това идеално се връзваше с един въпрос, който щях да задам по-късно.

— Доктор Гутиерес, вие сте установили три жестоки удара по темето, всички в участък с диаметър десет сантиметра — по някое време каза Фриман. — Как определихте кой удар е нанесен първо и кой е бил фатален?

— Процедурата е дълга, но съвсем елементарна. Ударите са предизвикали две фрактури. Непосредственият и най-тежък удар е нанесен в контактната област, където всеки удар на оръжието е образувал така наречената депресионна фрактура на черепа — това просто е научен начин да се каже, че в черепа се е образувала вдлъбнатина.

— Вдлъбнатина ли?

— Всички кости имат известна еластичност. При контузии като тази — силен травматичен удар — черепът хлътва в очертанията на удрящия инструмент и се случват две неща. Получават се успоредни пукнатини по повърхността, които се наричат „терасовидни фрактури“, а от външната страна се получава дълбока депресионна фрактура, вдлъбнатината. От вътрешната страна на черепа тази вдлъбнатина предизвиква фрактура, която наричаме „пирамидален отломък“. Този отломък прониква през дурата, тоест през вътрешната обвивка, и оттам направо в мозъка. Както и в този случай, отломъкът често се откъсва и се изстрелва като куршум дълбоко в мозъчната тъкан. Това води до мигновено преустановяване на мозъчните функции и смърт.

— Като куршум, казвате. Значи тези три удара са били толкова силни, че за пострадалия това буквално е било равносилно на прострелване с три куршума в главата, така ли?

— Да, точно така. Но го е убил само един от тези отломъци. Първият.

А което ме връща на първия ми въпрос. Как успяхте да определите кой удар е нанесен първо?

— Може ли да ви демонстрирам?

Съдията разреши на Гутиерес да покаже на видеоекраните рисунка на череп в изглед отгоре. Трите точки, в които бяха нанесени ударите с чука, бяха начертани със синьо, а другите фрактури — с червено.

— За да установим последователността на нанасяне на ударите при наличие на множествени травми, ние се насочваме към вторичните фрактури, тези, които са начертани с червено. Нарекох тези успоредни пукнатини „терасовидни фрактури“, защото, както вече казах, те приличат на стъпала, отдалечаващи се от точката на удара. Такава фрактура или пукнатина може да премине през цялата кост и тук виждате, че линиите на фрактурите пресичат париеталния и темпоралния дял. Но тези фрактури винаги свършват, когато стигнат до вече съществуваща фрактура. Тя просто поема енергията. Ето защо проучването на черепа на пострадалия и проследяването на терасовидните фрактури позволяват да се определи коя от тези фрактури е първична. И после, естествено, ги проследяваме до точката на удара. Така лесно може да се установи последователността на ударите.

Номерата 1, 2 и 3 на рисунката показваха последователността на ударите, посипали се по главата на Мичъл Бондюрант. Първият удар, фаталният, беше нанесен точно в центъра на темето му.

Фриман почти цяла сутрин продължи да изцежда показания, докато накрая вече разчепкваше, очевидното в прекалено много аспекти с прекалено много въпроси, които се повтаряха или нямаха връзка с делото. Съдията на два пъти я помоли да се насочи към други важни области, а на мен започваше да ми се струва, че прокурорката се опитва да протака. Че се налага да задържи съдебния лекар до обедната почивка, защото следващият й свидетел не е наличен или може даже да й е вързал тенекия.

Но дори да имаше някакъв проблем, тя не го показваше външно. Старателно насочваше показанията на Гутиерес и завърши с най-важното — свързването на открития в храстите чук модел „Крафтсман“ с раните, нанесени по главата на убития.

За тази цел си носеше съответния реквизит. След аутопсията на Бондюрант съдебният лекар беше направил отливка от черепа на убития и освен това имаше снимки на раните в мащаб едно към едно.

След като му дадоха чука, обозначен като доказателствено средство, Гутиерес го извади от найлоновото пликче и започна демонстрацията, показвайки, че плоската ударна част идеално отговаря на раните и вдлъбнатините по черепа. В предния й край имаше и отвор за пирони, чийто отпечатък ясно се виждаше във вдлъбнатините. Всичко си пасваше в съвършена прокурорска мозайка. Фриман сияеше, наблюдавайки изкристализирането на ключовия доказателствен елемент пред съдебните заседатели.

— Доктор Гутиерес, изпитвате ли някакви колебания да кажете на съдебните заседатели, че фаталната травма на убития може да е причинена с този инструмент?

— Абсолютно никакви.

— Наясно сте, че този инструмент не е уникален, нали?

— Разбира се. Не твърдя, че травмите са нанесени точно с този чук, а че са нанесени или с този чук, или с друг от същата поточна линия. По-конкретно заключение не мога да дам.

— Благодаря, доктор Гутиерес. А сега да поговорим за отвора върху ударната повърхност на чука. Какво можете да ни кажете за неговото разположение в раните?

Съдебният лекар вдигна чука и посочи отвора.

— Той е разположен в предния край и е магнетизиран. Поставяте пирона тук, главичката му залепва за чука и го забивате в материала, с който работите. Тъй като знаем, че отворът е в предния край, можем да погледнем раните и да видим от каква посока са нанесени.

— И от каква посока са нанесени?

— Отзад. Убитият е бил ударен изотзад.

— Значи може изобщо да не е видял приближаването на нападателя.

— Точно така.

— Благодаря, доктор Гутиерес. Засега нямам повече въпроси.

Съдията ми даде думата и когато се разминахме с Фриман на път за катедрата, тя ми хвърли безизразен поглед, излъчващ посланието: „Да те видя сега, задник такъв.“

Тъкмо такива бяха и моите намерения. Оставих бележника си на катедрата, поправих си вратовръзката, измъкнах маншетите на ризата си от ръкавите на сакото и погледнах съдебния лекар. Исках преди да си седна на мястото той да е станал свидетел на защитата.

— В съдебномедицинската служба ви наричат доктор Гастро, нали?

Идеалният встъпителен въпрос. Щеше да накара свидетеля да се чуди още каква вътрешна информация ми е известна и дали по някакъв начин ще я използвам срещу него.

— Хм, понякога, да. Неофициално, може да се каже.

— Защо, докторе?

Фриман възрази, че въпросът няма връзка с делото, и това привлече вниманието на съдията.

— Ще ми обясните ли каква е връзката с причината, поради която сме тук, господин Холър? — попита той.

— Ваша чест, мисля, че ако позволите на доктор Гутиерес да отговори, той ще свидетелства, че неговият професионален опит в патологията не е в областта на следите от инструменти и раните по главата.

Пери се замисли, после кимна и каза:

— Свидетелят може да отговори на въпроса.

Отново се обърнах към Гутиерес.

— Можете да отговорите на въпроса, докторе. Защо ви наричат доктор Гастро?

— Защото, както казахте, професионалният ми опит е свързан с болестите на гастроинтестиналния тракт.

— Благодаря, докторе. Сега бихте ли ни казали колко пъти сте имали случай, в който сте сравнявали чук с рани върху черепа на пострадалия?

— Това е първият.

Кимнах, за да подчертая отговора.

— Значи сте новак, когато се касае за убийство с чук.

— Така е, но сравнителният ми анализ беше извършен изчерпателно и предпазливо. Заключенията ми са правилни.

Дразнех комплекса му за превъзходство. „Аз съм лекар, не може да греша.“

— Случвало ли се е да грешите, когато сте давали свидетелски показания в съда?

— Всеки допуска грешки. Сигурно и аз.

— Какво ще кажете за делото Стоунридж?

Фриман побърза да възрази, както и очаквах. Тя помоли съдията да се приближим и Пери ни махна с ръка да отидем при него. Знаех, че ще ме отреже, но вече го бях казал пред съдебните заседатели. От малкото дадена им информация те бяха разбрали, че някъде в миналото Гутиерес е дал неправилни показания. Повече не ми и трябваше.

— Ваша чест, и двамата знаем накъде клони колегата и Стоунридж не само няма отношение към делото, но и още тече следствие и няма официални заключения. Какво може…

— Оттеглям въпроса.

Тя ме погледна с изпепеляваща враждебност.

— Няма проблем — добавих. — Ще му задам друг.

— А, стига съдебните заседатели да чуят въпроса, отговорът не ви интересува. Ваша чест, моля да обясните на заседателите, че действията на колегата не са правомерни.

— Ще се погрижа. Връщайте се по местата си. А вие внимавайте, господин Холър.

— Благодаря, ваша чест.

Съдията инструктира заседателите да не обръщат внимание на въпроса ми и им напомни, че когато по-късно обсъждат решението си, не бива да взимат предвид нищо друго, освен доказателствата и свидетелските показания. После ми каза да продължа и аз поех в нова насока.

— Доктор Гутиерес, хайде да се съсредоточим върху фаталната рана и да я обсъдим малко по-подробно. Вие я нарекохте депресионна фрактура, нали така?

— Нарекох я депресионна фрактура на черепа.

Много обичам свидетелите на обвинението да ме поправят.

— Добре, измерихте ли депресията или вдлъбнатината, оставена от въпросния травматичен удар?

— Как да я измеря?

— Например дълбочината й. Измерихте ли я?

— Да. Може ли да проверя в бележките си?

— Разбира се, докторе.

Гутиерес прегледа екземпляра от протокола за аутопсията.

— Да, обозначили сме фаталната рана като „едно А“. И да, измерил съм раната. Да ви дам ли размерите?

— Следващ въпрос. Бихте ли ни казали, докторе, как я измерихте?

Докато отговаряше, Гутиерес не вдигаше поглед от протокола.

— Измерванията на кръгли следи от удар се взимат по четири точки. Ако си представите часовников циферблат, тези точки са на мястото на три, шест, девет и дванайсет часа. Отворът за пирони е на мястото на дванайсет часа.

— И какво ви показаха измерванията?

— Размерите бяха съвсем малки. Четирите точки бяха разположени на разстояние по-малко от четвърт сантиметър една от друга. Средната дълбочина беше седем милиметра.

Той ме погледна. Аз си записвах данните, въпреки че вече ги имах от протокола за аутопсията. Погледнах към ложата и видях, че неколцина заседатели също пишат в бележниците си. Добър признак.

— Доктор Гутиерес, направи ми впечатление, че госпожа Фриман не разгледа тази част от вашата работа. Какво ви говореха тези размери за ъгъла на удара?

Свидетелят сви рамене. Хвърли крадешком поглед към прокурорката и получи посланието й: „Внимавай.“

— Всъщност от тези числа не може да се заключи нищо.

— Нима? Фактът, че оставената от чука вдлъбнатина в костта е почти еднакво дълбока във всички измерени точки, не ви ли подсказа, че чукът е ударил пострадалия равномерно по темето?

Гутиерес отново заби нос в бележките си. Той беше човек на науката. Аз му задавах научнообоснован въпрос и той знаеше как да отговори. В същото време обаче разбираше, че някак си е навлязъл в минно поле. Не знаеше как и защо, а само, че седящата на няма и пет метра от него прокурорка е нервна.

— Докторе? Искате ли да повторя въпроса?

— Не, няма нужда. Трябва да имате предвид, че в науката и една десета от сантиметъра може да означава съществена разлика.

— Искате да кажете, че чукът не е ударил господин Бондюрант равномерно, така ли?

— Не! — сопна се той. — Казвам само, че нещата не са черно-бели, както си мислят хората. Да, изглежда, че чукът е ударил пострадалия равномерно.

— Благодаря, докторе. И когато погледнете резултатите от измерванията на дълбочината на втората и третата рана, те не са еднакви, нали така?

— Да. И в двата случая разликите в дълбочината варират до три милиметра.

Беше ми паднал в ръцете. Вживях се в ролята си. Отдръпнах се от катедрата и започнах да се разхождам между нея и ложата на съдебните заседатели. Пъхнах ръце в джобовете си и възприех поза на пълна самоувереност.

— И така, докторе, вие сте установили, че фаталният удар е нанесен равномерно по темето. Следващите два се различават. Каква е причината за тази разлика?

— Ориентацията на главата. Първият удар е довел до прекратяване на мозъчните функции за секунда. Охлузванията и другите травми по тялото, счупените зъби например, предполагат незабавно падане от изправено положение. Вторият и третият удар най-вероятно са нанесени след като е паднал на земята.

— Току-що казахте, че другите травми предполагат „незабавно падане от изправено положение“. Защо сте сигурен, че убитият е бил изправен, когато са го нападнали изотзад?

— За това говорят охлузванията по двете му колене.

— Значи не може да е бил коленичил, когато са го нападнали, така ли?

— Едва ли. Охлузванията предполагат друго.

— А може ли да е бил приклекнал като бейзболен кечър?

— И това не е възможно, пак заради коленете. Дълбоки охлузвания и фрактура на лявата патела. На капачката, както е по-известна.

— Значи нямате никакви съмнения, че е бил изправен, когато са му нанесли фаталния удар, така ли?

— Никакви.

Това навярно беше най-важният отговор в целия процес, но аз продължих нататък все едно е съвсем обикновен.

— Благодаря, докторе. А сега да се върнем за малко на черепа. Колко е здрав според вас черепът в областта, в която е нанесен фаталният удар?

— Зависи от възрастта на индивида. Черепите ни стават по-дебели с годините.

— Нашият индивид е Мичъл Бондюрант, докторе. Колко дебел е неговият череп? Измерихте ли го?

— Да. На мястото на ударите е дебел осем милиметра.

— Проведохте ли някакво изследване или експеримент, за да установите каква сила е необходима, за да може чукът да причини фаталната фрактура?

— Не съм.

— Известни ли са ви подобни проучвания по този въпрос?

— Има такива проучвания. Заключенията са много общи. Аз лично смятам, че всеки случай е индивидуален. Не може да се водим по общи проучвания.

— Не се ли смята за установено, че минималният натиск, необходим за получаване на депресионна фрактура, е седемдесет килограма на квадратен сантиметър?

Фриман се изправи и възрази, че задавам въпроси извън компетенциите на доктор Гутиерес като свидетел.

— Самият господин Холър още в началото на кръстосания разпит отбеляза, че свидетелят е специалист по болести на гастроинтестиналния тракт, а не по еластичността на костите и депресионните фрактури.

Тя нямаше как да спечели и беше избрала по-малката от двете злини: да унищожи собствения си свидетел или да ме остави да продължа да му задавам въпроси, чиито отговори той не знае.

— Приема се — реши съдията. — Да продължим нататък, господин Холър. Задайте следващия си въпрос.

— Да, ваша чест.

Прелистих няколко страници от бележника си и се престорих, че чета. Това щеше да ми спечели малко време, за да обмисля следващия си ход. После се обърнах и погледнах часовника на задната стена. До обяд оставаха петнайсет минути. Ако исках да пратя съдебните заседатели в почивка с една последна хапка храна за мозъка, трябваше да побързам.

— Записахте ли ръста на убития, докторе?

Гутиерес погледна в записките си.

— По време на смъртта си господин Бондюрант е бил висок метър осемдесет и пет.

— Следователно най-високата точка на темето му е била висока метър осемдесет и пет. Нали може да се каже така, докторе?

— Да.

— Всъщност с обувки господин Бондюрант трябва да е бил още по-висок, нали така?

— Да, може би с около три и половина сантиметра заради токовете.

— Добре, след като знаем ръста на жертвата и това, че фаталният удар е нанесен равномерно по темето му, какво ни говори това за ъгъла на удара?

— Не съм сигурен какво разбирате под „ъгъл на удара“.

— Убеден ли сте, докторе? Говоря за ъгъла, под който е бил чукът спрямо точката на удара.

— Това не може да се установи, понеже не знаем каква е била позата на пострадалия, дали се е навел, за да избегне удара, и изобщо точно какво е било положението в момента на нападението.

Завърши отговора си с кимване, горд от начина, по който се е справил с предизвикателството.

— Но, докторе, не свидетелствахте ли по време на прекия разпит, че поне ви се струва, че господин Бондюрант е бил нападнат изненадващо изотзад?

— Точно така.

— Това не противоречи ли на твърдението ви преди малко, че той се е навел, за да избегне удара? Кое от двете е вярно, докторе?

Почувствал се приклещен в ъгъла, Гутиерес реагира по начина, по който постъпват повечето хора в такава ситуация. С арогантност.

— Аз твърдя, че не знаем точно какво се е случило в онзи гараж, в каква поза е бил убитият и каква е била ориентацията на главата му, когато е понесъл фаталния удар. Глупаво е да правим предположения и да гадаем.

— Искате да кажете, че е глупаво да се опитваме да разберем какво се е случило в гаража ли?

— Не! Изобщо не съм казал такова нещо. Вие изопачавате думите ми.

Фриман трябваше да направи нещо, така че се изправи и възрази, че тормозя свидетеля. Това не беше вярно и съдията й го заяви, ала краткото прекъсване позволи на Гутиерес да се окопити и да възстанови хладнокръвното си превъзходство. Реших да обобщя нещата. Общо взето, използвах доктор Гастро, за да подготвя почвата за собствения си експерт, който щеше да свидетелства по време на защитната фаза. Смятах, че почти съм успял.

— Докторе, съгласен ли сте, че ако можехме да установим позата на пострадалия и ориентацията на главата му по време на онзи първи, фатален удар, щяхме да получим представа за ъгъла, под който нападателят е държал оръжието на убийството?

На Гутиерес му отне повече време да обмисли въпроса, отколкото на мен — да го задам. После неохотно кимна.

— Да, това би ни дало известна представа. Но не е възмож…

— Благодаря, докторе. Следващият ми въпрос е следният. Ако знаехме всичко това — позата, ориентацията, ъгъла на оръжието, — нямаше ли да можем да направим предположение за ръста на нападателя?

— Това е безсмислено. Няма начин да установим тези неща.

Той ядосано разпери ръце и се обърна към съдията за помощ. Ала не получи такава.

— Докторе, вие не отговаряте на въпроса. Ще го задам пак. Ако всички тези фактори ни бяха известни, щяхме ли да можем да направим предположение за ръста на нападателя?

Свидетелят отпусна ръце, сякаш се предаваше.

— Разбира се, разбира се. Обаче тези фактори не са ни известни.

— На кого, докторе? Нямате ли всъщност предвид, че тези фактори не са известни на вас, защото не сте ги търсили?

— Не, аз…

— Нямате ли всъщност предвид, че не сте искали да установите тези фактори, защото щяха да разкрият, че физически е невъзможно обвиняемата, която е висока метър и шейсет, изобщо да извърши…

— Възразявам!

— … това престъпление срещу мъж двайсет и пет сантиметра по-висок от нея?!

За щастие калифорнийските съдии вече не използват чукчета. Иначе Пери щеше да пробие масата си.

— Приема се! Приема се! Приема се!

Взех бележника си и рязко го затворих с ядосан и окончателен жест.

— Засега нямам повече въ…

— Господин Холър! — кресна съдията. — Многократно ви предупредих да не правите театър пред съдебните заседатели. Смятайте това за последно предупреждение. Следващия път ще има последици.

— Разбирам, ваша чест. Благодаря.

— Съдебните заседатели да не взимат предвид последните реплики на адвоката и свидетеля. Те няма да влязат в протокола.

Седнах на мястото си. Не смеех да погледна ложата. Но всичко беше наред, усещах вибрациите. Очите им бяха вперени в мене. Бяха се качили на моя влак.

Не всички, но достатъчно.