Майкъл Конъли
Петата поправка (43)

42.

Когато се върнах в залата, Фриман още се надуваше от гордост. Приближи се небрежно, скръсти ръце и опря бедро на масата на защитата.

— Холър, кажи ми, че само си се преструвал, че не знаеш за страницата във фейсбук.

— Съжалявам, не мога да ти кажа такова нещо.

— Опа! Като че ли някой има нужда от клиентка, която не крие разни неща… или може би от нов следовател, който е способен да ги разкрива.

Не обърнах внимание на подигравката й. Надявах се, че ще престане да злорадства и ще се върне на масата си. Запрелиствах страниците на бележника си и се престорих, че търся нещо.

— Снощи разпечатката и онези постове направо ми се изсипаха като манна небесна.

— Сигурно си била адски доволна от себе си. Кой скапан репортер ти я даде?

— Ще ти се да знаеш.

— Ще науча. Помогнал ти е онзи, който пусне следващия ексклузивен репортаж от окръжна прокуратура. И ще има да взема, ако някога му кажа нещо.

Тя се подхили. Заплахата ми нямаше нищо общо с нея. Съдебните заседатели бяха чули постовете и нищо друго нямаше значение. Погледнах я с присвити очи.

— Май не загряваш, а?

— Какво да загрявам? Сега заседателите знаят, че клиентката ти по-рано е била на местопрестъплението, което доказва, че е знаела къде да открие жертвата. Това ли? Не, това го загрях.

Извърнах се и поклатих глава.

— Ще видиш. Извини ме.

Изправих се и тръгнах към свидетелската скамейка. Лиза Трамъл току-що се беше върнала от тоалетната с чисто нов грим. Когато понечи да заговори, пак поставих длан върху микрофона.

— Защо приказваш с онази кучка? Тя е ужасна жена!

Донякъде зашеметен от този свободно изливащ се гняв, погледнах към Фриман, която вече седеше на масата на обвинението.

— Не е ужасна и не е кучка. Просто си върши…

— Такава е! Ти не знаеш.

Наведох се към нея и зашепнах.

— А ти какво, знаеш, така ли? Виж, Лиза, опитай се да овладееш биполярното си разстройство. Остават ти по-малко от половин час свидетелски показания. Хайде да приключим, без да разкриваме проблемите ти пред съдебните заседатели. Става ли?

— Не знам за какво говориш, но е много оскърбително.

— Е, съжалявам. Опитвам се да те защитавам и не ми помага особено фактът, че се налага да научавам за неща като фейсбук, докато те разпитва обвинението.

— Казах ти вече, съжалявам. Но сътрудничката ти знаеше.

— Добре де, аз обаче не знаех.

— Виж, преди малко ти каза, че можем да го обърнем в наша полза. Как?

— Елементарно. Ако някой е искал да инсценира, че ти си убила Бондюрант, страницата във фейсбук е била идеалното начало.

Ще ми говорят за манна небесна. Разбрала тактиката, която се канех да приложа, тя вдигна очи и лицето й порозовя от облекчение. Не остана и следа от гнева, който само допреди минута сгърчваше чертите й. Точно в този момент съдията влезе в залата. Кимнах на клиентката си и се върнах на масата на защитата, докато Пери нареждаше на пристава да доведе съдебните заседатели.

Щом всички се настаниха, съдията ме попита дали искам отново да разпитам свидетелката. Скочих от мястото си, все едно цели десет години съм чакал тази възможност. Остра болка се стрелна като мълния по горната половина на тялото ми. Ребрата ми може и да бяха зараснали, но непредпазливото движение ми струва много.

Тъкмо се насочвах към катедрата, когато задната врата се отвори и в залата влезе Лорна. Улучваше идеалния момент. Носеше папка и мотоциклетистка каска.

— Ваша чест, може ли да поговоря за момент със сътрудничката си?

— Само побързайте.

Пресрещнах Лорна и тя ми подаде папката.

— Това е списъкът на всичките й приятели във фейсбук, но докато бях там, Денис и Дженифър още не бяха открили никаква връзка знаеш с кого.

Истинските имена на Сиско и Бълокс ми прозвучаха странно. Погледнах надолу към каската, която носеше и прошепнах:

— С мотора на Сиско ли дойде?

— Ти бързаше и знаех, че мога да паркирам до сградата.

— Къде е Рохас?

— Нямам представа. Не отговаря на мобилния си телефон.

— Страхотно. Виж, остави мотора на Сиско където е и се прибери в офиса пеша. Не искам да караш този самоубийствен звяр.

— Вече не съм ти жена. Омъжена съм за Сиско.

В тоя момент вдигнах поглед над рамото й и видях, че в галерията седи Маги Макфърсън. Зачудих се дали е дошла заради мен, или заради Фриман.

— Виж — отвърнах. — Това няма нищо общо с…

— Господин Холър! — каза зад мен съдията. — Чакаме ви.

— Да, ваша чест — отговорих високо, без да се обръщам. После шепнешком казах на Лорна: — Прибери се пеш.

Изправих се зад катедрата и разтворих папката. В нея имаше само сурова информация — над хиляда имена, изброени в две колони на страница, — но аз я разглеждах все едно току-що са ми дали Светия Граал.

— Добре, Лиза, да поговорим за страницата ти във фейсбук. Ти свидетелства, че имаш повече от хиляда приятели. Всички ли познаваш лично?

— Не, нищо подобно. Понеже много хора са чували за мен във връзка с ИДЕАЛ, просто приемам, че когато някой иска да ми стане приятел, значи поддържа каузата. И просто ги одобрявам.

— Следователно постовете на твоята стена са достъпни за голям брой хора, които са твои приятели във фейсбук, но всъщност са ти напълно непознати. Прав ли съм?

— Да.

Усетих, че телефонът вибрира в джоба ми.

— Значи всеки от тези непознати, които са се интересували какво правиш, както преди, така и сега, е можел просто да отиде на страницата ти във фейсбук и да види постовете на стената ти, така ли?

— Да, точно така.

— Например в момента някой може да отиде на страницата, да прегледа постовете ти и да види, че през септември миналата година си се навъртала в гаража на Уест Ланд и си чакала Мичъл Бондюрант, вярно ли е?

— Да, възможно е.

Извадих джиесема от джоба си и като го криех зад катедрата, го вдигнах и го поставих отгоре. Докато с една ръка прелиствах разпечатката с имената, с другата отворих току-що получения есемес. Беше от Бълокс.

„СТРАНИЦА 3, ДЯСНА КОЛОНА, ПЕТОТО ИМЕ ОТДОЛУ НАГОРЕ: ДОН ДРИСКЪЛ. ИМАМЕ ЕДИН ДОНАЛД ДРИСКЪЛ, БИВШ СЛУЖИТЕЛ В АЛОФТ, В АЙ ТИ ОТДЕЛА. ПРОВЕРЯВАМЕ ГО.“

Бинго. Вече имах нещо, което можех да използвам.

— Ваша чест, бих искал да покажа на свидетелката този документ. Това е разпечатка на имената на хората, които са приятели на Лиза Трамъл във фейсбук.

Усетила, че победоносната й сутрин е застрашена от опасност, Фриман възрази, но съдията отхвърли възражението, без да изчака обяснение от мен, като й каза, че самата тя е отворила тази врата. Дадох списъка на клиентката си и се върнах на катедрата.

— Бихте ли отворили разпечатката на трета страница? Прочетете петото име отдолу нагоре в дясната колона.

Прокурорката отново възрази: заяви, че оригиналността на списъка не била доказана. Съдията я посъветва да го оспори по време на кръстосания разпит, ако смята, че представям фалшиво доказателствено средство. Казах на Лиза, че може да прочете името.

— Дон Дрискъл.

— Благодаря. Познато ли ви е това име?

— Не.

— Но той е сред вашите приятели във фейсбук.

— Знам, но както казах, не познавам всички, които ми пращат покана за приятелство. Прекалено са много.

— А помните ли дали Дон Дрискъл изобщо се е свързал лично с вас и се е представил като служител във фирмата АЛОФТ?

Фриман възрази и поиска да отидем при съдията. Пери се съгласи.

— Ваша чест, какво става тук? Колегата не може просто ей така да жонглира с имена. Искам доказателство, че не посочва с пръст някакво случайно име от списъка.

Пери замислено кимна и каза:

— Съгласен съм с нея, господин Холър.

Телефонът ми беше останал на катедрата. Даже да бях получил нова информация от Бълокс, точно сега това нямаше да ми помогне.

— Ваша чест, ако желаете, можем да отидем в кабинета ви и да се свържем с моя следовател по телефона. Но моля съда за малко повече свобода. Обвинението повдигна въпроса за фейсбук едва тази сутрин и аз се опитвам да реагирам. Можем да изчакаме, докато разполагаме с доказателство, или докато защитата призове Дон Дрискъл на свидетелската скамейка, и тогава госпожа Фриман ще има възможност да види дали го представям за такъв, какъвто не е.

— Възнамерявате ли да го призовете?

— Едва ли ми остава друг избор, след като обвинението реши да се занимава със старите постове на моята доверителка във фейсбук.

— Добре тогава, ще изчакаме показанията на господин Дрискъл. Но да не ме разочаровате, господин Холър, като дойдете в съда и ми заявите, че се отказвате. Няма да се зарадвам много, ако се случи така.

— Да, ваша чест.

Върнахме се на местата си и аз отново зададох въпроса на Лиза.

— Дон Дрискъл свързвал ли се е с вас във фейсбук или където и да е другаде? Казвал ли ви е, че работи в АЛОФТ?

— Не.

— Чували ли сте за АЛОФТ?

— Да. Това е фирма, конвейер за просрочени ипотеки. Тя движи цялата документация по ипотеките от името на банки като Уест Ланд.

— Тази фирма ли се занимаваше с просрочената ипотека на вашата къща?

— Да, изцяло.

— АЛОФТ съкращение ли е? Знаете ли какво означава?

— А. Луис Опарицио Файненшъл Текнолъджис. Така се казва фирмата.

— Добре. Какво ще си помислите, ако този Доналд Дрискъл, който е ваш приятел във фейсбук, е бил служител в АЛОФТ?

— Ще си помисля, че някой в АЛОФТ следи всичките ми постове.

— Тоест този Дрискъл трябва да е знаел къде сте били и къде ще ходите, нали така?

— Да.

— И е бил осведомен за вашите постове от миналия септември, в които пишете, че сте намерили мястото за паркиране на господин Бондюрант в гаража на банката и че ще го чакате там, нали така?

— Да, точно така.

— Благодаря, Лиза. Нямам повече въпроси.

На връщане към масата на защитата крадешком хвърлих поглед към Фриман. Прокурорката вече не сияеше. Взираше се право пред себе си. Хвърлих поглед и към галерията, ала Маги вече я нямаше.