Метаданни
Данни
- Серия
- Мики Холър (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Fifth Withness, 2011 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Крум Бъчваров, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 44 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Майкъл Конъли. Петата поправка
Американска. Първо издание
ИК „Бард“, София, 2011
Редактор: Иван Тотоманов
Коректор: Анна Балева
ISBN: 978-954-655-247-1
История
- — Добавяне
30.
Наложи се да взема линкълна, понеже Сиско беше дошъл на работа с мотора си. Потеглихме на север по Ван Найс Булевард.
— С мъжа на Лиза ли е свързано? — попитах. — Откри ли го?
— Аа, не. С ония двамата от гаража.
— Ония, дето ме нападнаха? Успял си да ги свържеш с Опарицио?!
— С тях е свързано, ама Опарицио няма нищо общо.
— Тогава кой ги е пратил, по дяволите?
— Хърб Дал.
— Какво?! Баламосваш ме.
— Де да беше така.
Погледнах го. Имах му пълно доверие, обаче не виждах логиката Дал да ми прати двамата биячи. Бяхме спорили за филма и парите, но с какво можеха да му помогнат моите счупени ребра и усуканите ми ташаци? По онова време току-що бях научил, че е сключил сделката с Макренолдс. Бяха ме пребили още преди да успея да възразя.
— По-добре ми обясни поред, Сиско.
— Още не мога. Затова сме в колата.
— Тогава разказвай. Какво става? Имам да мисля за процеса.
— Значи ти ми каза да не вярвам на Дал и да го проверя. И аз го направих. Освен това пратих две от моите момчета да го държат под око.
— Светците ли имаш предвид под „твоите момчета“?
— Да.
Едно време, много преди да се ожени за Лорна, Сиско бил свързан със Светците на пътя, рокерски клуб, нещо средно между Ангелите на ада и Шрайнерите клоуни на колела. Бе успял да се оттегли от организацията без досие в полицията и сега поддържаше връзка с клуба. Дълго време поддържах връзка и аз — бях им нещо като юрисконсулт и се занимавах с различни дела за пътнотранспортни произшествия, сбивания и дрога, които се водеха срещу техни членове. Така се запознах и със Сиско. Той разследваше миналото на различни хора по поръчка на клуба и аз започнах да го използвам за своите задачи.
Сиско неведнъж беше привличал Светците от мое име. Тъкмо те спасиха семейството ми от потенциална опасност, когато работех по делото на Луис Рулей. Затова и не се изненадах, че пак се е обърнал към тях. Само че без да си направи труда да ме осведоми.
— Защо не ми каза?
— Не исках да ти усложнявам живота. Ти се занимаваше с делото. Двете отрепки, дето те пребиха, бяха моя работа.
Нямаше предвид само физическата страна на нещата. Държеше ме на тъмно, защото знаеше, че понякога нанесеният ти психологически удар е по-тежък от физическия. Не искаше да се разсейвам или постоянно да се озъртам през рамо.
— Добре, ясно — отвърнах.
Сиско бръкна под черния си кожен елек и измъкна сгъната снимка. Подаде ми я и аз изчаках да спра на светофара на Роско Булевард, за да я погледна. Когато я разгънах, видях, че Хърб Дал е сниман да се качва в кола с двамата нападатели с черните ръкавици, които толкова майсторски ме бяха пребили в гаража до Виктъри Билдинг.
— Познаваш ли ги? — попита Сиско.
— Да, те са. — Гневът се надигна в гърлото ми. — Ще му скъсам гадния задник на Дал.
— Успех. Тук завий наляво. Отиваме в двора.
Престроих се в лявата лента тъкмо когато светна зелено. Потеглихме на запад и се наложи да спусна сенника заради залязващото слънце. Знаех, че под „двор“ има предвид клуба на Светците, който се намираше до пивоварната от отсрещната страна на шосе 405. Отдавна не бях ходил там.
— Кога е направена тази снимка? — попитах.
— Докато ти лежеше в болницата. Те не…
— И си мълчал толкова време?!
— Споко. Не се чувам с момчетата всеки ден, чат ли си? А и те не знаеха, че ония са те пребили. Видели Дал с тия типове и направили няколко снимки. Така и не ми ги показаха, защото са ги извадили след повече от месец. Голямо прецакване, знам, обаче момчетата не са професионалисти. Мързи ги. Аз съм виновен. Ако искаш да обвиниш някого, обвини мен. За пръв път видях снимката снощи. Има още нещо. Момчетата казаха, че не го заснели, обаче видели нашия човек да дава на двамата биячи по една пачка. Мисля, че е съвсем ясно. Наел ги е да те пребият, Мик.
— Копеле.
Обзе ме същото усещане за безнадеждност, каквото бях изпитал, докато единият от нападателите държеше ръцете ми отзад, а другият ме млатеше с юмруци. Усетих, че ме облива пот. В ребрата и тестисите ми пробяга съчувствена болка.
— Ако някога ми се удаде да…
Млъкнах и погледнах надясно към Сиско. На устните му играеше лека усмивка.
— Това ли било? Ония двамата са в клуба, така ли?
Той не отговори, но усмивката не изчезна.
— Сиско, в момента имам дело, а ти ми съобщаваш, че оня, дето е бръкнал в меда на моята клиентка, ми е организирал това… това нападение?! Нямам време за такива неща бе, човек. Предстои ми прекалено много…
— Те са готови да говорят.
Това веднага ми затвори устата.
— Разпита ли ги?
— Не. Чакаме теб. Решихме, че пръв трябва да имаш тази възможност.
През остатъка от пътя шофирах в мълчание. Питах се какво ме очаква. Скоро спряхме пред вътрешен двор от източната страна на пивоварната. Сиско слезе да отвори портала и в колата моментално нахлу киселата миризма на бира.
Дворът беше ограден с телена мрежа с бодлива тел отгоре. Клубът от циментови тухли, който се издигаше в средата на голото пространство, изглеждаше мизерен в сравнение с редицата лъскави машини, паркирани отпред. Само харли дейвидсън и триумф. Тия момчета не си падаха по чуждото производство.
Влязохме в сградата и след като очите ни се приспособиха, видях, че Сиско отива към бара на самообслужване, където на високи столчета седяха още двама мъже с кожени елеци.
— Готови ли сте? — попита той.
Двамата се изхлузиха от столчетата и се изправиха. Бяха поне метър деветдесет и пет и тежаха по над сто и трийсет кила. Сиско ми ги представи като Томи Патлака и Бам Бам.
— Тука отзад са — осведоми ме Томи Патлака.
Поведоха ни по коридора зад бара. Бяха толкова грамадни, че трябваше да се движат в колона по един. От двете страни имаше врати. Бам Бам отвори една отдясно и влязохме в стая без прозорци, боядисана в черно и с една-единствена крушка на тавана. На слабата светлина видях рисунки по стените. Брадати мъже с дълги коси. Разбрах, че се намирам в храма, в който бяха увековечени падналите Светци. Докато се оглеждах, първата ми мисъл беше: „Криминале“. Втората: не исках да съм там. На пода лежаха двама мъже със завързани зад гърба ръце и крака. На главите им бяха надянати черни торби.
Бам Бам се наведе и им смъкна торбите, което предизвика хор от стонове и мучене.
— Чакайте малко — казах. — Сиско, аз не бива да съм тук. Вкарваш ме в…
— Те ли са? — прекъсна възражението ми той. — Разгледай ги внимателно. Нали не искаш да допуснеш грешка?
— Аз ли? Грешката не е моя! Не съм те молил да го правиш!
— Спокойно. Сега си тук, тъй че просто ги разгледай. Те ли са?
— Боже Господи!
Устите на двамата бяха запушени — всъщност почти целите им глави бяха омотани с изолирбанд. Лицата им изглеждаха още по-разкривени от подутините и синините около очите им. Бяха ги пребили. Чертите им не отговаряха на онова, което си спомнях от гаража на Виктъри Билдинг, и даже от снимките, които ми беше показал Сиско. Наведох се да ги разгледам по-отблизо. В отправените им към мен очи се четеше страх:
— Не мога да кажа.
— Да или не, Мик?
— Да, но когато ме спукаха от бой, не бяха уплашени до смърт, нито устите им бяха запушени.
— Махнете лепенките — нареди Сиско.
Бам Бам се приближи, отвори сгъваем нож и грубо преряза изолирбанда на първия. После го откъсна, изскубна заедно с него косми от тила му. Мъжът изскимтя от болка.
— Млъквай, мамка ти! — извика Томи Патлака.
Вторият си взе поука от примера на другаря си и издържа процедурата по отлепването на изолирбанда, без да гъкне. Бам Бам хвърли лепенките настрани, мина зад мъжете и ги преобърна на една страна, така че да мога да разгледам лицата им.
— Не ни убивайте, моля ви — със свито от отчаяние гърло каза единият. — Платиха ни да свършим работата. Можехме да ви убием, ама не го направихме.
Изведнъж познах в него оня, който беше говорил с мен.
— Те са — казах и ги посочих един по един. — Тоя говореше, а тоя ме удряше. Кои са?
Сиско кимна, като че ли потвърждението ми е чиста формалност.
— Братя са. Дрънкалото се казва Джоуи Мак. Биячът е Ейнджъл, и той Мак.
— Вижте, ние даже не знаем за какво се отнася — извика Дрънкалото. — Моля ви! Сгрешихме. Ние…
— Адски си прав, че сте сгрешили! — изрева Сиско и гласът му се стовари връз двамата като гняв Божи. — И сега си плащате. Кой иска да е пръв?
Бияча захленчи. Сиско отиде при една масичка, върху която бяха наредени инструменти и оръжия, както и ролката изолирбанд, избра един гаечен ключ и клещи и се върна. Помислих си с надежда, че всичко това е театър. Но и да беше, Сиско го превръщаше в представление, достойно за Оскар. Поставих длан на рамото му и го спрях. Нямаше нужда от думи, посланието бе ясно: да ме остави да опитам пръв.
Взех ключа от ръката му и приклекнах пред пленниците като бейзболен кечър. Претеглих тежкия инструмент в дланта си, за да свикна с тежестта му.
— Кой ви нае да ме пребиете?
Дрънкалото отговори моментално. Нямаше желание да защитава никой друг, освен себе си и брат си.
— Един тип. Дал. Каза да ти теглим един як бой, ама да не те убиваме. Недей бе, човек!
— Няма недей. Откъде познавате Дал?
— Не го познаваме. Свърза ни един общ познат.
— И кой е той?
Мълчание. Не се наложи да чакам дълго. Бам Бам доказа, че е достоен за прякора си — наведе се и им удари по едно кроше в брадичките. Докато произнасяше името, Дрънкалото плюеше кръв.
— Джери Кастил.
— И кой е Джери Кастил?
— Виж, не казвай на никой.
— Не си в положение да ми казваш какво да правя. Кой е Джери Кастил?
— Той е представителят тук, на Западното крайбрежие.
Изчаках, ала нямаше повече, така че казах:
— Няма да кисна тука цяла нощ. Чий представител?
— На една организация от Източното крайбрежие. Чат ли си?
Погледнах Сиско. Хърб Дал да има връзки с организираната престъпност на Източното крайбрежие? Струваше ми се малко вероятно.
— Не, ти не си чат. Аз съм адвокат. Искам точен отговор. Коя организация? Имаш точно пет секунди, преди…
— Работи за Джоуи Джордано от Бруклин, загряваш ли? Сега вече тъй или иначе сме мъртви. Върви на майната си.
Надигна глава и ме заплю с кървава храчка. Бях оставил сакото и вратовръзката си в офиса. Погледнах надолу към бялата си риза и видях кърваво петно точно извън ивицата, която обикновено е скрита от връзката.
— Тая риза е с монограм, лайнар такъв.
Томи Патлака ненадейно се вмъкна помежду ни и чух жесток пукот от удар на юмрук по лице, но не видях нищо заради изпречилото се пред мене грамадно тяло. Той се отдръпна и установих, че Дрънкалото си изплюва зъбите.
— Риза с монограм бе, човек — каза Томи Патлака, като че ли даваше обяснение за постъпката си.
Изправих се.
— Добре, пуснете ги.
Сиско и двамата Светци се обърнаха към мен.
— Пуснете ги — повторих.
— Сигурен ли си? — попита Сиско. — Сигурно тозчас ще изтърчат при оня скапаняк Кастил да му кажат, че знаем.
Погледнах двамата на пода и поклатих глава.
— Няма. Ако му признаят, че са проговорили, най-вероятно ще ги очисти. Тъй че ги пуснете и все едно нищо не се е случило. Те ще се скрият, докато им минат синините. И с това ще се приключи.
Наведох се към двамата пленници.
— Прав съм, нали?
— Да — потвърди Дрънкалото; горната му устна вече се бе подула колкото пинг-понг.
Погледнах брат му.
— Нали така? Искам да го чуя и от двамата.
— Да, да, точно така — отвърна Бияча.
Обърнах се към Сиско. Бяхме свършили.
— Добре, Патлак, слушай сега — каза той. — Ще изчакате до мръкнало. Оставете ги тука и изчакайте до мръкнало. Тогава ги закарайте там, където искат. Оставете ги, ама не ги закачайте. Ясно?
— Ясно.
Бедният Томи Патлака. Изглеждаше искрено разочарован.
За последен път погледнах окървавените мъже на пода. И те ме погледнаха. Усещането, че държа живота им в ръцете си, ме разтърси като електрически ток. Сиско ме потупа по гърба и го последвах навън. Докато вървяхме по коридора, казах:
— Не биваше да ме водиш тук.
Той спря и ме погледна.
— Майтапиш ли се? Трябваше.
— Защо?
— Защото са се гаврили с тебе. С душата ти. Ако изгубиш нещо, Мик, и ако не си го върнеш, после няма да си от полза нито за себе си, нито за никого.
Дълго се взирах в него, после кимнах.
— Е, върнах си го.
— Добре. Никога повече няма да отваряме дума за това. Ще ме хвърлиш ли до офиса, за да си взема мотора?
— Естествено.