Майкъл Конъли
Петата поправка (47)

46.

Едва познах Доналд Дрискъл със сресана коса и костюм. Сиско го беше завел в стаята за свидетели. Когато влязох, той уплашено ме погледна от масата.

— Как беше в клуба на Светците? — попитах.

— Предпочитам да бях другаде.

Кимнах в престорено съчувствие.

— Готов ли си?

— Не, ама съм тука.

— Добре, след няколко минути Сиско ще дойде да те вземе и да те доведе в залата.

— Както кажеш.

— Виж, знам, че сега не ти изглежда така, но постъпваш както трябва.

— Прав си… че сега не ми изглежда така.

Нямах представа какво да му отговоря.

— Добре, ще се видим там.

Излязох от стаята и дадох знак на Сиско, който стоеше в коридора с двамата „надзиратели“ на Дрискъл. Посочих към залата и той кимна.

Когато стигнах до масата на защитата, заварих там Дженифър Аронсън и Лиза Трамъл. Седнах при тях, но преди да успея да кажа нещо, съдията зае мястото си и нареди да доведат съдебните заседатели. След като призовах Доналд Дрискъл и той се закле, преминах направо на въпроса.

— Господин Дрискъл, какъв сте по професия?

— Работя в ай ти.

— И какво означава това?

— Информационни технологии. Означава, че работя с компютри и интернет. Намирам най-добрия начин да използвам новите технологии, за да събирам информация за клиента, работодателя или който и да е друг.

— Вие сте бивш служител на АЛОФТ, нали така?

— Да, тази година работих там десет месеца.

— В ай ти отдела ли?

— Да.

— Точно с какво се занимавахте?

— Имах няколко задължения. В този бизнес широко се използват компютри. Имат много служители и огромна нужда от достъп до информация през интернет.

— И вие им помагахте да я получават?

— Да.

— Добре, познавате ли обвиняемата Лиза Трамъл?

— Никога не сме се срещали, но знаех за нея.

— От това дело ли?

— Да, но и от по-рано.

— От по-рано. Бихте ли пояснили?

— Едно от задълженията ми в АЛОФТ беше да се опитвам да следя Лиза Трамъл.

— Защо?

— Не знам защо. Просто ми наредиха и аз го правех.

— Кой ви нареди да следите Лиза Трамъл?

— Господин Бордън, моят началник.

— Нареждал ли ви е да следите и някой друг?

— Да, още цял куп хора.

— Колко души означава „цял куп“?

— Поне десетина.

— Какви бяха тези хора?

— Други протестиращи срещу ипотеките като Трамъл. Както и служители на някои банки, с които имахме делови отношения.

— Като например?

— Като убития. Господин Бондюрант.

Прегледах бележките си, докато съдебните заседатели смелят тази информация.

— Добре, в какво се изразяваше това следене?

— Трябваше да търся всичко възможно за тези хора в интернет.

— Господин Бордън обясни ли ви защо ви възлага тази задача?

— Веднъж го попитах и той каза, че господин Опарицио искал тази информация.

— За основателя и президента на АЛОФТ Луис Опарицио ли става дума?

— Да.

— Имахте ли конкретни инструкции от господин Бордън за Лиза Трамъл?

— Не, просто трябваше да търся всичко възможно за нея.

— И кога ви възложиха тази задача?

— Миналата година. Започнах работа в АЛОФТ през април и трябва да е било няколко месеца по-късно.

— Може ли да е било през юли или август?

— Да, горе-долу тогава.

— На господин Бордън ли предавахте откритата информация?

— Да.

— И сте установили, че Лиза Трамъл има профил във фейсбук.

— Да, беше логично да проверя там.

— Станахте ли неин приятел във фейсбук?

— Да.

— И така сте можели да следите постовете й за ИДЕАЛ и просрочената ипотека на дома й, нали?

— Да.

— Съобщихте ли конкретно за това на своя началник?

— Казах му, че тя е във фейсбук и е доста активна, както и че така мога да следя какво прави и какви са плановете на ИДЕАЛ.

— И той какво ви отговори?

— Нареди ми да следя стената й и да обобщавам всичко веднъж седмично в имейл. Така и направих.

— Под истинското си име ли изпратихте предложението за приятелство на Лиза Трамъл?

— Да. Вече имах акаунт във фейсбук, нали разбирате, под истинското си име. Затова не го криех. Тъй де, съмнявах се, че ме познава.

— Какви отчети предавахте на господин Бордън?

— Нали разбирате, например, ако нейната група подготвяше демонстрация някъде, аз им съобщавах датата и часа, такива неща.

— Току-що казахте, че сте им съобщавали. И на някой друг ли пращахте тези отчети, освен на господин Бордън?

— Не, но знаех, че той ги препраща на господин Опарицио, защото големият шеф от време на време ми пращаше имейли за нещата, които пишех на господин Бордън. Затова знаех, че той чете отчетите.

— С всичко това вършехте ли нещо незаконно, като събирахте информация за Бордън и Опарицио?

— Не.

— В някое от седмичните си обобщения за дейността на Лиза Трамъл споменали ли сте за нейните постове, показващи, че е била в гаража на Уест Ланд Нешънъл и е чакала Мичъл Бондюрант, за да разговаря с него?

— Да, веднъж. Уест Ланд беше един от най-големите клиенти на фирмата и реших, че господин Бондюрант трябва да знае, ако още не му е известно, че тази жена го е причаквала там.

— И сте съобщили на господин Бордън, че Лиза Трамъл е намерила мястото за паркиране на господин Бондюрант и го е чакала.

— Да.

— И той благодари ли ви?

— Да.

— Всичко това пишеше ли го в имейлите?

— Да.

— Запазихте ли копие на имейла, който сте пратили на господин Бордън?

— Да.

— Защо?

— Просто имам навика да пазя копия, особено когато си имам работа с важни хора.

— Носите ли копие на този имейл сега?

— Да.

Фриман възрази и помоли да се приближим до съдийската маса. Там успешно защити твърдението си, че не е възможно да се удостовери истинността на разпечатка на стар имейл. Пери не ми позволи да го представя като доказателствено средство и ми нареди да се задоволя със спомените на Дрискъл.

Така или иначе, вече бях изяснил пред съдебните заседатели, че Бордън е знаел за отиването на Трамъл в гаража и че той е връзката с Опарицио. Елементите на инсценировката бяха налице. Обвинението искаше заседателите да повярват, че първото отиване на Лиза там е било суха тренировка за убийството, което по-късно е извършила. Аз пък исках да повярват, че благодарение на фейсбук авторът на тая инсценировка е знаел всичко необходимо.

Върнах се на катедрата и продължих нататък.

— Господин Дрискъл, казахте, че Мичъл Бондюрант е един от хората, за които са ви помолили да събирате информация, нали така?

— Да.

— Каква информация събирахте за него?

— Главно за собствените му недвижими имоти. Какви имоти има, кога ги е купил и за колко. Кой държи ипотеките им. Такива неща.

— Значи сте предоставили на господин Бордън финансова справка.

— Точно така.

— Натъкнахте ли се на някакви тежести върху имотите на господин Бондюрант?

— Да. Той дължеше доста пари.

— И Бордън е получил цялата информация, така ли?

— Да.

Реших да приключа дотам с Бондюрант. Не исках съдебните заседатели прекалено да се отклоняват от основното заключение от показанията на Дрискъл: че в АЛОФТ са наблюдавали Лиза и са разполагали с необходимата информация, за да я представят като извършителка на убийството. Доналд се справяше идеално и сега щях да завърша разпита му експлозивно.

— Господин Дрискъл, кога напуснахте АЛОФТ?

— На първи февруари.

— По свое желание или ви уволниха?

— Казах им, че напускам, и те ме уволниха.

— Защо поискахте да напуснете?

— Защото господин Бондюрант беше убит в гаража и не знаех дали го е извършила жената, която арестуваха за това, Лиза Трамъл, или става нещо друго. Срещнах господин Опарицио в асансьора на другия ден, след като съобщиха по новините и всички в службата научиха. Качвахме се нагоре, но когато стигнахме на моя етаж, той ме хвана за ръката, докато другите слязоха. Продължихме сами до неговия етаж и шефът мълча, докато вратата не се отвори. Тогава каза: „Дръж си шибаната уста затворена“ и слезе. И вратата се затвори.

— Това ли бяха точните му думи, „Дръж си шибаната уста затворена“?

— Да.

— Каза ли нещо друго?

— Не.

— И това ви накара да напуснете работа?

— Да, около един час по-късно подадох двуседмично предупреждение за напускане. Но след десетина минути господин Бордън дойде на бюрото ми и ми съобщи, че съм уволнен. Носеше кашон за личните ми вещи и беше повикал един охранител да ме наблюдава, докато ги събирам. После ме изведоха от сградата.

— Дадоха ли ви обезщетение?

— На тръгване господин Бордън ми даде един плик. Вътре имаше чек за едногодишна заплата.

— Много щедро, да ви дадат едногодишна заплата, като се има предвид, че сте работили там по-малко от година и сте предупредили, че напускате, не смятате ли?

Фриман възрази, че въпросът няма връзка с делото, и съдията прие възражението.

— Нямам повече въпроси към този свидетел — казах.

Прокурорката зае моето място зад катедрата с вярната си папка. Бях включил Дрискъл в свидетелския си списък едва тази сутрин, но името му беше изскочило по време на петъчните показания. Бях сигурен, че Фриман се е подготвила. И сега щях да разбера до каква степен.

— Господин Дрискъл, вие не сте завършили колеж, нали?

— Ъъ, не.

— Но сте следвали в Калифорнийския университет, нали?

— Да.

— Защо не завършихте?

Изправих се и възразих, че въпросите й излизат далеч извън преките показания на свидетеля. Съдията обаче заяви, че самият аз съм отворил вратичка, когато съм го попитал за компетенциите и опита му в информационните технологии, и нареди на Дрискъл да отговори.

— Не завърших, защото ме изключиха.

— Защо?

— За измама. Хакнах компютъра на един преподавател и свалих изпитните въпроси през нощта преди изпита.

Каза го почти отегчено. Все едно беше наясно, че тъй или иначе ще излезе наяве. Знаех за този случай. Бях го предупредил, че ако го попитат, има само една възможност — да е абсолютно откровен. Иначе щеше да е катастрофално.

— Значи сте измамник и крадец, права ли съм?

— Бях. А и това се случи преди повече от десет години. Вече не мамя. Няма защо.

— Нима? А крадете ли?

— Не. Не крада.

— Не е ли вярно, че са прекратили договора ви в АЛОФТ, тъй като са установили, че системно крадете от компанията?

— Това е лъжа. Предупредих ги, че напускам, и те ме изхвърлиха.

— Не сте ли всъщност вие лъжецът?

— Не, аз казвам истината. Да не смятате, че просто си измислям тези неща?

Погледна ме отчаяно. По-добре да не го беше правил. Можеше да се разтълкува като тайно споразумение помежду ни. Доналд беше сам на свидетелската скамейка. Не можех да му помогна.

— Всъщност точно така смятам, господин Дрискъл — отвърна Фриман. — Не е ли вярно, че сте източвали доста сериозна част от бизнеса на АЛОФТ?

— Не.

И демонстративно поклати глава в подкрепа на опровержението си. Веднага разбрах, че лъже. Бях загазил. Обезщетението, помислих си. Едногодишната заплата. Не те уволняват с едногодишна заплата, ако крадеш. Кажи за обезщетението!

— Не сте ли използвали АЛОФТ като прикритие, за да поръчвате скъп софтуер и после да разбивате кодовете и да продавате пиратски копия по интернет?

— Не е вярно. Знаех, че ще стане така, ако кажа на когото и да е каквото знам.

Този път не само ме погледна. Посочи ме с показалец.

— Казах ти, че ще стане така. Казах ти, че тия хора не…

— Господин Дрискъл! — отекна гласът на съдията. — Отговорете на зададения ви от прокурорката въпрос. Не разговаряйте нито с адвоката, нито с никой друг.

Фриман се опита да запази набраната инерция и се приготви да нанесе съкрушителния си удар.

— Ваша чест, може ли да дам един документ на свидетеля?

— Да. Ще го представите ли като доказателствено средство?

— Доказателствено средство на обвинението номер девет, ваша чест.

Имаше екземпляри за всички. Наклоних се към Аронсън, за да го прочетем заедно. Беше доклад за вътрешно разследване в АЛОФТ.

— Знаеше ли нещо за това? — прошепна ми Дженифър.

— Не, разбира се.

Наведох се напред и се съсредоточих върху разпита. Не исках една още съвсем зелена правистка да ми цъка с език заради допуснатото от мен невероятно недоглеждане.

— Какъв е този документ, господин Дрискъл? — попита Фриман.

— Не знам — отговори свидетелят. — Виждам го за пръв път.

— Това е доклад за вътрешно разследване в АЛОФТ, нали?

— Щом казвате.

— Каква дата носи?

— Първи февруари.

— Това е последният ви работен ден в АЛОФТ, нали така?

— Да. Оная сутрин връчих на началника си двуседмично предупреждение за напускане и после изтриха входящия ми номер и ме уволниха.

— Основателно.

— Неоснователно. Защо според вас ми дадоха големия чек на вратата? Знаех разни неща и те се опитваха да ми запушат устата.

Фриман погледна съдията.

— Ваша чест, бихте ли наредили на свидетеля да не отговаря на въпросите ми с въпроси?

Пери кимна и каза:

— Свидетелят да отговаря на въпросите, а не да ги задава.

Нямаше значение. Дрискъл вече го беше казал.

— Господин Дрискъл, бихте ли прочели онзи абзац от отчета, който съм подчертала с жълто?

Възразих, че отчетът не е доказателствено средство. Съдията отхвърли възражението ми и разреши свидетелят да прочете откъса.

Дрискъл го прочете наум и поклати глава.

— На глас, господин Дрискъл — подкани го Пери.

— Но това са пълни лъжи. Така правят, за да…

— Господин Дрискъл — ядосано го прекъсна съдията.

— Моля, прочетете абзаца на глас.

Доналд за последен път се поколеба и накрая се подчини.

„Служителят призна, че е купувал софтуерни пакети като фирмена поръчка и ги е връщал, след като е копирал защитените от авторски права материали. Служителят призна, че е продавал пиратски копия на софтуера по интернет, използвайки служебни компютри. Служителят призна, че е спечелил над сто хиляди…“

Изведнъж той смачка документа на топка с две ръце и го запрати към мене.

— Ти си виновен! — изкрещя ми и ме посочи с показалец. — Добре си бях, преди да се появиш!

Пери отново нямаше как да използва чукчето си. Призова за тишина, нареди да изведат съдебните заседатели и те бързо се изнизаха, сякаш прогонени от самия Дрискъл. Щом вратата зад тях се затвори, Пери се обърна към съдебния пристав.

— Джими, отведи свидетеля в килията, докато ние със страните обсъждаме случилото се в кабинета ми.

Изправи се, излезе иззад масата и бързо мина през вратата на кабинета си, преди да успея да възразя за отношението към моя свидетел.

Фриман го последва и аз се приближих до свидетелската скамейка.

— Просто иди с него и аз ще се оправя с това. Веднага ще те пуснат.

— Шибан лъжец! — изсумтя Доналд. От очите му струеше гняв. — Ти каза, че ще е лесно и безопасно, а я виж сега! Целият свят ме смята за гаден крадец на софтуер! Мислиш ли, че някога ще мога да си намеря работа?

— Е, ако знаех, че си крал софтуер, сигурно нямаше да те призова да дадеш показания.

— Върви на майната си, Холър. Моли се да не се наложи да свидетелствам пак, защото ако се върна тук, ще си измисля някаква гадост за тебе.

Приставът го поведе към вратата на килията до съдебната зала. Забелязах, че Аронсън се е изправила зад масата на защитата. Лицето й разкриваше всичко. Цялото й страхотно представяне сутринта отиваше по дяволите.

— Господин Холър? — обади се съдебната секретарка от мястото си. — Съдията ви чака.

— Да, идвам.