Майкъл Конъли
Петата поправка (21)

20.

Все едно бяхме в кутсузлийската съблекалня, а ни предстоеше да изиграем мача. Неделя следобед, осемнайсет часа преди встъпителните пледоарии пред съдебните заседатели. Седях със сътрудниците си, вече признавайки поражението. Горчивият край беше настъпил още преди да е започнал процесът.

— Не разбирам — запълни спусналото се над кабинета ми мълчание Аронсън. — Ти каза, че ни трябва хипотеза за невинност. Алтернативна версия. Имаме Опарицио. Значи имаме и алтернативна версия. Какъв е проблемът?

Погледнах Сиско Войчеховски. Бяхме само ние тримата. Аз бях по шорти и тениска. Сиско носеше дрехите, с които обикновено караше мотора си — военно зелен потник и черни дънки. Аронсън беше облечена като за съда. Явно бе забравила, че е неделя.

— Проблемът е, че няма да извадим Опарицио на процеса — отвърнах.

— Но нали той оттегли искането си за отхвърляне на призовката?! — възрази Дженифър.

— Няма значение. Същността на процеса са доказателствата на обвинението срещу Трамъл. А не кой друг би могъл да е извършил престъплението. Глаголни форми като „би могъл“ не важат. Мога да призова Опарицио като експерт във връзка с просрочената ипотека на Трамъл и изобщо с епидемията от просрочени ипотеки. Обаче няма и да се доближа до него като алтернативен заподозрян. Съдията няма да ми позволи, освен ако не докажа, че това има значение за процеса. А ние след толкова труд все още не можем да го докажем. Все още не разполагаме с онова нещо, което ще свърже Опарицио с престъплението.

Аронсън не се предаваше.

— Четиринайсетата поправка гарантира на Трамъл „реална възможност да представи пълноценна защита“. Алтернативната версия е елемент от тази пълноценна защита.

Значи можеше да цитира конституцията. Беше изчела учебниците от кора до кора, ама й липсваше опит.

— „Калифорния срещу Хол“, хиляда деветстотин осемдесет и шеста. Провери го.

Посочих лаптопа й, отворен в ъгъла на бюрото ми. Тя се наведе над него и започна да пише.

— Знаеш ли номера?

— Опитай с четирийсет и едно.

Момичето го въведе, намери документа и започна да го преглежда. Погледнах Сиско, който и представа си нямаше какво правя, и наредих:

— Прочети го на глас. Важните моменти.

— Хмм… „Доказателството, че друг човек е имал мотив или възможност да извърши съответното престъпление или е имал далечна връзка с пострадалия или престъплението, не е достатъчно за повдигане на изискуемото основателно съмнение… Доказателството за виновност на друга страна има значение и е допустимо само ако свързва другата страна със самото извършване на престъплението…“ Добре де, прецакани сме.

Кимнах.

— Ако не можем да докажем присъствието на Опарицио или някой от неговите главорези в гаража, наистина сме прецакани.

— Писмото не върши ли работа? — учуди се Сиско.

— Не. Фриман ще ми види сметката, ако кажа, че писмото отваря вратата. То дава мотив на Опарицио, да. Обаче не го свързва пряко с престъплението.

— Мамка му.

— В момента не разполагаме с такава връзка. И следователно нямаме защита. А ДНК резултатите и чукът… е, те идеално връзват гащите на обвинението.

— Според нашите лабораторни резултати няма биологическа връзка с Лиза — напомни Аронсън. — Освен това съм осигурила експерт от Сиърс, който ще свидетелства, че не може да се каже със сигурност дали въпросният чук е от комплекта на Трамъл. Пък и знаем, че вратата на гаража е била отключена. Даже чукът да е неин, може да го е взел всеки. И всеки е можел да прехвърли кръвта върху обувките.

— Да, да, всичко това ми е известно. Обаче не е достатъчно да кажем какво може да се е случило. Ще трябва да докажем, че наистина се е случило така. Ако не можем да го направим, изобщо няма да ни позволят да го използваме на процеса. Опарицио е ключът. Трябва да сме в състояние да го разпитаме, без Фриман да скача на всеки въпрос и да пита каква е връзката му с делото.

Аронсън все още не се отказваше.

— Все трябва да има нещо!

— Винаги има нещо. Просто не сме го открили.

Завъртях стола си към Сиско. Той се намръщи и кимна. Знаеше какво ще кажа.

— Ти си на ход, мой човек. Трябва да ми намериш нещо. Обвинителната фаза от процеса ще продължи около седмица. Толкова време имаш. Но ако утре се изправя и хвърля зара, ако заявя, че ще докажа, че го е извършил друг, ще трябва да представя такова доказателство.

— Ще се заема — отвърна моят следовател. — Ще започна от нулата и ще ти намеря нещо. Направи каквото трябва утре.

Кимнах, по-скоро от благодарност, отколкото от убеденост, че ще успее. Всъщност не вярвах, че има нещо за намиране. Клиентката ми беше виновна и справедливостта щеше да възтържествува. Край на историята.

Погледнах към бюрото си, върху което бяха пръснати снимки от местопрестъплението и доклади. Вдигнах фотографията с куфарчето на убития, което лежеше отворено на бетонния под на гаража. Тъкмо това ме удивляваше още отначало, даваше ми надежда, че клиентката ми може да не го е извършила. Тоест, до последните две решения на съдията.

— Още няма информация за съдържанието на куфарчето и дали нещо липсва, така ли? — попитах.

— Поне ние не сме получили — потвърди, Аронсън.

Бях й възложил първа да се запознава с постъпващия от обвинението доказателствен материал.

— Значи куфарчето е било отворено, а те не са се поинтересували дали липсва нещо?!

— Направили са списък на съдържанието му. Разполагаме с него. Просто не смятам, че са подготвили доклад за онова, което може да не е било вътре. Кърлин е предпазлив и не иска да ни даде никакъв шанс.

— Да, ама когато свърша с него на свидетелската скамейка, спокойно може да се разхожда с натикано в задника куфарче.

Аронсън се изчерви. Посочих Войчеховски.

— Сиско, куфарчето. Имаме списъка на съдържанието му. Поговори със секретарката на Бондюрант. Виж дали е взето нещо.

— Вече опитах. Не пожела да разговаря с мене.

— Опитай пак. Покажи и малко физика. Покори я.

Той изду бицепси. Аронсън продължи да се изчервява. Изправих се.

— Прибирам се вкъщи да работя върху встъпителната си пледоария.

— Сигурен ли си, че искаш да я произнесеш утре? — попита Дженифър. — Ако я отложиш за защитната фаза, ще знаеш какво е успял да открие Сиско.

Поклатих глава.

— Съдията ми отпусна уикенда, защото му казах, че искам да я произнеса в началото на процеса. А съм се отметнал, а ме е обвинил за пропуснатия петък. И без това вече ми е ядосан, че си изпуснах нервите в кабинета му.

Излязох иззад бюрото и подадох на Сиско снимката на куфарчето.

— И да не забравите да заключите тука.

 

 

В неделя Рохас почиваше и трябваше да шофирам аз. Нямаше много движение и стигнах бързо, даже по пътя се отбих да си взема пица от италианското ресторантче под пазара в началото на Лоръл Кениън. Не си направих труда да вкарам големия линкълн в гаража при неговия близнак. Паркирах пред стълбището, заключих колата и се заизкачвах към входа. Чак на верандата установих, че там ме чака някой.

За съжаление не беше Маги. На един от столовете в отсрещния край седеше мъж, когото никога не бях виждал. Дребен и размъкнат, с едноседмична брада. Очите му бяха затворени, главата — отметната назад. Спеше.

Не се безпокоях за безопасността си. Той беше сам и не носеше черни ръкавици. Въпреки това тихо пъхнах ключа в ключалката и отворих вратата. Влязох, безшумно я затворих и оставих пицата на кухненския плот. После отидох в спалнята си и влязох в дрешника. От горната лавица, прекалено високо, за да я достигне дъщеря ми, свалих дървената кутия с наследения от баща ми колт „Удсман“. Той имаше трагична история и се надявах, че сега няма да се повтори. Заредих го и излязох навън. Взех втория стол и го преместих срещу спящия мъж. Едва след като седнах, небрежно стиснал оръжието в скута си, протегнах крак и го побутнах по коляното.

Той се сепна, ококори се и се заозърта. Накрая очите му се фокусираха върху лицето ми и се спуснаха към пистолета.

— Ей, чакай малко бе, човек!

— Не, ти чакай малко. Кой си и какво искаш?

Не насочих оръжието към него. Държах се небрежно. Той вдигна ръце с дланите към мен.

— Господин Холър, нали така? Аз съм Джеф бе, човек. Джеф Трамъл. Разговаряхме по телефона, спомняш ли си?

Вторачих се в него за миг и разбрах, че не съм го познал, защото никога не бях виждал негова снимка. Когато бях посещавал къщата на Лиза Трамъл, там нямаше негови фотографии. Тя беше изличила присъствието му от дома си, след като той бе решил да я зареже.

А сега беше тук. С неспокойни очи и гузен вид. Помислих си, че знам точно какво иска.

— Откъде знаеш къде живея? Кой ти каза да дойдеш тук?

— Никой не ми е казвал. Просто дойдох. Потърсих името ти в уебсайта на Калифорнийската адвокатска колегия. Там не се посочва служебен адрес, обаче има адрес за кореспонденция. Дойдох и видях, че е частен дом, явно живееш тука. Това е всичко. Трябва да говоря с тебе.

— Можеше да се обадиш.

— На оня телефон му свършиха кредитите. Трябва да си купя нов.

Реших да подложа Джеф Трамъл на малък тест.

— Къде беше, когато ми се обади?

Той сви рамене, уж вече спокойно можеше да ми каже.

— В Росарито. Отседнал съм там.

Лъжеше. Сиско бе проследил онова обаждане. Имах номера на телефона и най-близката клетка. Беше ми позвънил от Венис Бийч, на около триста и двайсет километра от Росарито Бийч в Мексико.

— За какво искаш да говориш с мене, Джеф?

— Мога да ти помогна бе, човек.

— Да ми помогнеш ли? Как?

— Чух се с Лиза. Тя ми каза за чука, дето са го намерили. Не е неин… тъй де, наш. Мога да ти кажа къде е нашият. Да те заведа при него.

— Добре тогава, къде е?

Той кимна и погледна надясно към града в подножието на хълмовете. До нас стигаше несекващият шепот на трафика.

— Това е проблемът, господин Холър. Имам нужда от малко пари. Искам да се върна в Мексико. Там не ти трябва много, но все пак ти е нужно някакво начало, ако разбираш какво искам да кажа.

— И колко ти трябват за това начало?

Джеф се обърна и ме погледна в очите, защото говорех на неговия език.

— Само десет бона бе, човек. Ти ще получиш всички онез кинти от киното и десет хилядарки даже няма да ги усетиш. Дай ми ги и аз ще ти дам чука.

— И толкова?

— Да бе, човек, ще ти се махна от главата.

— А какво ще кажеш да свидетелстваш в полза на Лиза на процеса? Спомняш ли си, разговаряхме за това?

Той поклати глава.

— Не, не мога. Не ме бива да свидетелствам. Обаче мога да ти помагам отвън. Нали разбираш, да те заведа при чука, такива неща. Хърб каза, че чукът бил най-важната им улика, ама т’ва са врели-некипели, понеже знам къде е истинският.

— Значи си приказвал и с Хърб Дал, а?

По гримасата му видях, че се е изпуснал. Явно не биваше да споменава за кинаджията.

— Уф, не, не, всъщност Лиза ми каза, че е казал така. Изобщо не го познавам.

— Виж какво ще те питам, Джеф. Откъде да знам, че това е истинският чук, а не някакъв друг, който сте изфабрикували с Лиза и Хърб?

— Казвам ти, знам къде е. Аз го оставих там. Аз!

— Само че няма да свидетелстваш и в такъв случай аз имам чук, ама нямам показания. Знаеш ли какво означава „взаимозаменяемост“ в правото, Джеф? Когато един предмет може да се замени с друг, също такъв. Ето за какво става дума. Твоят чук не ми върши никаква работа без показанията ти. Трябва да свидетелстваш, иначе няма никакъв смисъл от него.

— Хмм…

Изглеждаше съкрушен.

— Къде е чукът, Джеф?

— Няма да ти кажа. Освен него нямам нищо друго.

— Няма да ти платя и цент, Джеф. Даже да вярвах, че има чук и че е истинският чук, пак нямаше да ти платя нито цент. Не става така. Премисли всичко и ми се обади.

— Добре.

— А сега чупката от верандата ми.

Отпуснах пистолета до бедрото си, влязох вътре и заключих вратата. Грабнах ключовете за колата от кутията с пица и бързо се насочих към задния изход. Излязох и се промъкнах покрай къщата до дървената врата, която водеше към улицата. Открехнах я и надникнах навън.

Джеф Трамъл го нямаше, обаче чух запалване на автомобилен двигател. Зачаках и скоро по улицата мина автомобил. Изскочих навън и се вторачих в задния номер, но бях закъснял. Колата се отдалечаваше надолу по склона. Видях, че е син седан, но толкова се бях съсредоточил върху номера, че не обърнах внимание на марката и модела. Веднага щом се скри зад първия завой, забързах нагоре към линкълна.

За да го проследя, трябваше бързо да се спусна по хълма и да видя накъде завива по Лоръл Кениън Булевард. Иначе имаше петдесет процента вероятност да го изгубя.

Но закъснях. Когато линкълнът преодоля острите завои и пред мен се появи кръстовището на Лоръл Кениън, синия седан вече го нямаше. Спрях на знака „стоп“ и не се поколебах. Завих надясно и потеглих на север.

Сиско беше проследил обаждането на Джеф Трамъл до Венис, ала иначе цялото дело се въртене около Долината. Затова се насочих натам.

Платното за на север беше еднолентово и се разширяваше в две ленти чак след като пресечеше Холивудските хълмове. Така и не успях да настигна Трамъл и скоро разбрах, че съм избрал грешната посока. Венис. Трябваше да завия на юг.

Не си падам по студена или претоплена пица, затова се отбих да вечерям в „Дейли Грил“ на Лоръл и Вентура. Паркирах в подземния гараж и вървях към ескалатора, когато се сетих, че колтът още е затъкнат отзад под пояса на шортите ми. Лошо. Върнах се в линкълна и пъхнах оръжието под седалката, после проверих дали съм заключил вратата.

Въпреки че беше рано, в ресторанта имаше много хора. Седнах на бара, вместо да чакам за маса, и си поръчах леден чай и пирог с пилешко. После отворих телефона и позвъних на клиентката си. Тя отговори веднага.

— Лиза, обажда се адвокатът ти. Ти ли прати мъжа си да говори с мене?

— Ами, казах му, че трябва да се срещне с теб, да.

— Твоя ли беше идеята, или на Хърб Дал?

— Не, моя. Искам да кажа, Хърб беше тук, обаче идеята беше моя. Разговаря ли с него?

— Да.

— Каза ли ти къде е чукът?

— Не. Поиска десет хиляди долара, за да ми каже.

Последва мълчание, но аз търпеливо изчаках.

— Мики, това не ми се струва много за нещо, което ще опровергае доказателството на обвинението.

— За доказателства не се плаща, Лиза. Ако го направиш, ще изгубиш. Къде се е настанил мъжът ти?

— Не пожела да ми каже.

— Ти лично ли разговаря с него?

— Да, дойде тук. Изглежда отвратително, нали?

— Трябва да го открия, за да му връча призовка. Имаш ли някаква…

— Той няма да свидетелства. Заяви ми го. За нищо на света. Иска само пари й да ме гледа как се мъча. Не му пука даже за родния му син. Изобщо не поиска да го види.

Донесоха ми поръчката и барманът ми доля чай. Пробих коричката с вилицата си, просто за да изпусна част от парата. Щяха да минат цели десет минути, докато пирогът изстине достатъчно, за да мога да го изям.

— Чуй ме, Лиза, важно е. Имаш ли някаква представа къде може да живее или да е отседнал?

— Не. Каза, че идвал от Мексико.

— Лъже. Бил е тук през цялото време.

Това явно я удиви.

— Откъде знаеш?

— От телефонните записи. Виж, няма значение. Ако ти се обади или се отбие, разбери къде се е настанил. Обещай му, че ще получи пари и изобщо каквото и да е, само разбери къде е. Ако успеем да го доведем в съда, той ще трябва да ни каже за чука.

— Ще опитам.

— Това не стига, Лиза. Просто го направи. Става дума за живота ти.

— Добре, добре.

— Когато разговаряхте, той спомена ли нещо за чука?

— Нищо конкретно. Каза само: „Спомняш ли си, че държах чука в колата, когато ходех да връщам беемвета с просрочени вноски?“ Когато работеше в представителството, понякога го пращаха да взима коли от неизправни длъжници. Във фирмата се редуваха. Мисля, че носеше чука за самозащита или в случай че се наложи да отвори без ключ, такива неща.

— Значи е искал да каже, че чукът от комплекта във вашия гараж е бил в колата му, така ли?

— Предполагам. В бавареца. Само че фирмата си взе колата, след като той я заряза и изчезна.

Кимнах. Можех да възложа на Сиско да провери дали в багажника на изоставеното от Джеф, Трамъл БМВ е имало чук.

— Добре, Лиза. Джеф имаше ли приятели тук в града?

— Не знам. Имаше във фирмата, но не е водил никого вкъщи. Нямахме семейни приятели.

— Знаеш ли имената на някои от колегите му във фирмата?

— Не.

— Не ми помагаш особено, Лиза.

— Съжалявам. Не мога да се сетя. Не харесвах приятелите му. Казах му да не ги води вкъщи.

Поклатих глава. Кои бяха моите приятели извън работата? Маги можеше ли да отговори на същите въпроси за мен?

— Добре, Лиза, засега стига. Искам да си помислиш за утре. Спомни си какво си говорихме. Как да се държиш и да реагираш пред съдебните заседатели. От това ще зависи много.

— Знам. Готова съм.

Ще ми се аз да бях готов.