Майкъл Конъли
Петата поправка (44)

43.

Следобедът принадлежеше на Шамирам Арсланян, моята експертка по криминалистика от Ню Йорк. Успешно бях използвал Шами в предишни процеси и сега възнамерявах да го направя отново. Тя имаше дипломи от Харвард, Масачузетския технологичен институт и „Джон Джей“, в момента работеше като научен сътрудник в последния и притежаваше очарователна и телегенична външност. Отгоре на всичко се отличаваше с честност, която се излъчваше от всяка нейна дума на свидетелската скамейка. Олицетворение на адвокатската мечта. Естествено, Шами продаваше услугите си, но приемаше работата само ако е убедена в научните резултати и в показанията си. Нещо повече, в това дело тя ми носеше още едно предимство. Беше абсолютно еднаква на ръст с моята клиентка.

През обедната почивка Арсланян бе поставила пред ложата на съдебните заседатели своя манекен — мъжка фигура, висока точно метър осемдесет и осем и половина, колкото Мичъл Бондюрант с обувки. Манекенът беше облечен в костюм, подобен на носения от Бондюрант в деня на убийството, и имаше абсолютно същите обувки. Ставите му бяха подвижни и позволяваха на криминалистката да демонстрира всички естествени човешки движения.

След като съдията откри заседанието и моята свидетелка зае мястото си, аз надълго и широко разгледах внушителната й професионална биография. Исках съдебните заседатели да разберат постиженията на тази жена и да харесат непосредственото й поведение. Исках също да осъзнаят, че нейните способности и познания я поставят на друга плоскост от криминалистите, призовани като свидетели на обвинението. По-висока плоскост.

Щом направих нужното впечатление, преминах на въпроса за манекена.

— Добре, доктор Арсланян, аз ви помолих да анализирате някои аспекти от убийството на Мичъл Бондюрант, нали така?

— Да.

— И по-конкретно исках да проучите физиката на престъплението, нали?

— Да, по същество вие ме помолихте да установя дали вашата клиентка е можела да извърши престъплението по начина, по който твърди полицията.

— И вие заключихте, че е можела.

— Ами, и да, и не. Установих, че е можела да го извърши, но не по начина, по който твърдят детективите.

— Бихте ли пояснили заключението си?

— Предпочитам да го демонстрирам, като използвам себе си в ролята на клиентката ви.

— Колко сте висока, доктор Арсланян?

— Метър и шейсет без обувки, точно колкото ми казаха, че е висока Лиза Трамъл.

— Освен това аз ви пратих чук, който е идентичен с открития и обявен от полицията за оръжие на убийството. Нали така?

— Да, нося го.

Взе чука от плота пред свидетелската скамейка и го повдигна.

— Също така получихте от мен снимки на градинските обувки, иззети от незаключения гараж на обвиняемата, върху които по-късно е била открита кръвта на убития.

— Да, точно така, и успях да намеря абсолютно същите в интернет. В момента съм обута с тях.

Изпружи единия си крак отстрани на перилата, за да покаже обувката. В залата се разнесе учтив смях. Помолих съдията да позволи на свидетелката да демонстрира заключенията си и той се съгласи, въпреки възражението на Фриман.

Арсланян започна демонстрацията.

— Зададох си следния въпрос. Може ли жена с ръста на обвиняемата, а именно метър и шейсет, също като моя, да е нанесла фаталния удар по темето на мъж, който е висок метър осемдесет и осем и половина с обувки. Сега, чукът дава още двайсет и пет сантиметра, но дали е достатъчно? Такъв беше въпросът ми.

— Позволете да ви прекъсна, докторе. Бихте ли ни разказали за своя манекен и как сте го подготвили за свидетелските си показания?

— Разбира се. Дами и господа, запознайте се с Мани. Използвам го винаги когато свидетелствам в процеси и когато провеждам експерименти в лабораторията си в „Джон Джей“. Той има стави като истински човек и мога да го разглобявам, ако се налага. А най-хубавото е, че никога не ми отговаря и не ми казва, че съм изглеждала дебела с дънки.

Тези думи отново й спечелиха любезен смях.

— Благодаря, докторе — побързах да се намеся, преди съдията да й скръцне със зъби да се държи сериозно. — Моля, продължете демонстрацията.

— Е, въз основа на протокола за аутопсията, снимките и скиците, аз определих с помощта на манекена мястото, където е бил нанесен фаталният удар. Благодарение на отвора за пирони знаем, че господин Бондюрант е бил ударен изотзад. А от еднаквата дълбочина на депресионната фрактура на черепа ни е известно, че е бил ударен равномерно по темето. Следователно, като поставим чука под прав ъгъл ето така…

Тя се качи на ниска сгъваема стълба до Мани, долепи ударната повърхност на чука равномерно към темето му и го прихвана с два ластика под брадичката на безликия манекен. После слезе и посочи чука и дръжката му, която стоеше под прав ъгъл успоредно на пода.

— Както виждате, така не може да се получи. Аз съм един шейсет и четири с тези обувки, обвиняемата е един шейсет и четири с тези обувки, а дръжката на чука е там горе.

И протегна ръка към чука. Нямаше как да го достигне.

— Това ни показва, че фаталният удар не може да е нанесен от обвиняемата, ако пострадалият е бил в изправена поза. Добре, какви други пози са възможни с оглед на това, което ни е известно? Знаем, че е бил нападнат отзад, тъй че ако пострадалият е бил наведен напред — да речем, че си е изпуснал ключовете или нещо подобно, — виждате, че пак не се получава, защото не мога да стигна до чука през гърба му.

Докато говореше, тя наведе манекена в кръста и се пресегна изотзад към дръжката на чука.

— Не, не става. В продължение на два дни в свободното си време между лекциите търсих други начини да нанеса удара, но единственият начин е, ако пострадалият е стоял на колене или е клекнал по някаква причина. Или ако е гледал нагоре към тавана.

Шами отново изправи манекена, после наклони главата му назад, дръжката се насочи надолу и тя я хвана.

Позата явно беше удобна, но Мани гледаше почти отвесно нагоре.

— Според резултатите от аутопсията по двете колена е имало сериозни охлузвания и дори пателата е била пукната. Тези травми са приписани на падането на господин Бондюрант на земята след като е бил ударен. Първо се е свлякъл на колене и после е паднал по очи. Та при такива контузии по коленете изключвам възможността да е бил коленичил или клекнал. Остава само това.

Криминалистката посочи главата на манекена, наклонена силно назад с лице нагоре. Погледнах към съдебните заседатели. Всички я наблюдаваха напрегнато като първокласници.

— Добре, докторе, ако върнете главата в нормално положение или даже със съвсем леко повдигната брадичка, можете ли да определите в конкретни граници ръста на истинския извършител на това престъпление?

Фриман скочи и възрази. Беше побесняла.

— Ваша чест, това не е научно изследване, това си е чисто шарлатанство. Цялата тази работа е вятър и мъгла, а сега той иска от нея да даде ръста на човек, който може да го е извършил?! Не е възможно да се установят точно позата или наклонът на главата на пострадалия…

— Ваша чест, заключителната пледоария е чак другата седмица — прекъснах я аз. — Ако обвинението има възражение, нека колегата го изложи пред съда, а не да говори на съдебните заседатели и да се опитва да ги убеди…

— Добре — каза съдията. — Млъкнете и двамата. Господин Холър, дадох ви голяма свобода с тази свидетелка. Но бях склонен да се съглася с госпожа Фриман, преди тя прекалено да се разгорещи. Възражението се приема.

— Благодаря, ваша чест — отвърна прокурорката, като че ли току-що са я избавили от изоставяне в пустинята.

Овладях се, погледнах свидетелката и нейния манекен, после проверих записките си и накрая кимнах. Бях получил каквото можех.

— Нямам повече въпроси.

Обвинението имаше въпроси, но колкото и да се мъчеше да открие противоречия в показанията и заключенията на Шами Арсланян, опитната прокурорка така и не успя да накара опитната свидетелка да отстъпи и на педя от думите си. Фриман я държа на скамейката близо четирийсет минути, ала единствената й спечелена точка дойде от признанието на нюйоркската криминалистка, че е невъзможно със сигурност да се установи точно какво се е случило в гаража, когато е бил убит Бондюрант. В началото на седмицата съдията ни беше предупредил, че в петък ще свършим по-рано заради окръжна конференция на съдиите, планирана за късния следобед. Затова нямахме следобедна почивка и работихме почти до четири, когато Пери закри заседанието. Уикендът ми започваше с усещането, че съм спечелил предимство. Бяхме разклатили обвинението, като хвърлихме съмнение върху много от доказателствата и после приключихме седмицата с опровержението на Лиза Трамъл и нейното твърдение, че е жертва на инсценировка, както и с предположението на моята криминалистка, че физически не е възможно обвиняемата да е извършила престъплението. Естествено, освен ако не е нанесла фаталния удар, докато Бондюрант е гледал право нагоре към тавана на гаража.

Смятах, че тези семена на съмнението са пуснали кълнове. Нещата вървяха добре за мен и след като си събрах багажа, се задържах на масата на защитата, търсейки в една папка нещо, каквото там всъщност нямаше. Почти очаквах Фриман да дойде и да ме помоли да убедя клиентката си да приеме споразумение.

Ала това не се случи. Когато вдигнах поглед от безсмисленото си търсене, нея я нямаше.

Слязох с асансьора на втория етаж. Всички съдии може и да си тръгваха по-рано заради конференцията за подронените принципи на благоприличие в съда, но предполагах, че в окръжна прокуратура, както обикновено, работят до пет. На гишето попитах за Маги Макфърсън и ме пуснаха да вляза. Тя имаше общ кабинет със свой колега, който за щастие беше на почивка. Бяхме сами. Придърпах стола от бюрото на отсъстващия прокурор и седнах пред Маги.

— Днес на два пъти идвах в съда — осведоми ме бившата ми жена. — Погледах прекия разпит на госпожата от „Джон Джей“. Добра свидетелка.

— Да, добра е. И аз те видях. Не знаех заради кого си дошла — заради мене или заради Фриман.

Тя се усмихна.

— Може би заради себе си. Още се уча на разни неща от теб, Холър.

Беше мой ред да се усмихна.

— Маги Страшната се учи от мене?! Наистина ли?

— Ами…

— Не, не ми отговаряй.

И двамата се засмяхме.

— Така или иначе, радвам се, че дойде — продължих аз. — Как сте този уикенд с Хей?

— Не знам. Никъде няма да ходим. Предполагам, че ти ще имаш работа.

Кимнах и казах:

— Трябва да открием един човек. А понеделник и вторник ще са най-важните дни в процеса. Но може да направим едно кино или нещо подобно.

— Дадено.

Известно време помълчахме. Току-що беше приключил един от най-хубавите ми дни в съда за цялата ми кариера и все пак ме пронизваше задълбочаващо се усещане за загуба, тъга. Погледнах бившата си съпруга.

— Никога няма да се съберем пак, нали, Маги?

— Моля?

— Току-що го осъзнах. Искаш да си останем както сме сега. Да се подкрепяме един друг, но да не сме като някога. Никога няма да се съгласиш.

— Защо държиш точно сега да водим този разговор, Майкъл? Ти си по средата на процеса и…

— Аз съм по средата на живота си, Магс. Ще ми се да имаше начин с Хейли да се гордеете с мене.

Тя се наведе напред, протегна ръка и долепи длан до бузата ми, после я отдръпна.

— Мисля, че Хейли се гордее с теб.

— Нима? Ами ти?

Маги се усмихна, ала малко тъжно.

— Според мен трябва да се прибереш вкъщи и да не мислиш за това, за процеса и за каквото и да е друго. Поне тази вечер. Остави ума си да се прочисти от хаоса. Отпусни се.

Поклатих глава.

— Не мога. В пет имам среща с един доносник.

— По делото Трамъл ли? Какъв доносник?

— Няма значение и не се опитвай да смениш темата. Никога няма напълно да ми простиш и да забравиш, нали? Не ти е присъщо и може би тъкмо това те прави толкова добра прокурорка.

— Ааа, много съм добра, да. Затова ме натикаха във Ван Найс да се занимавам с въоръжени грабежи.

— Това е политика. Няма нищо общо със способностите и всеотдайността.

— Няма значение. А и сега не мога да водя този разговор. Още съм на работа, а ти трябва да ходиш на среща със своя доносник. Защо не ми се обадиш утре, ако искаш да заведеш Хейли на кино? Сигурно ще ти я оставя, докато аз домакинствам или нещо подобно.

Изправих се. Знам кога една кауза е изгубена.

— Добре, тръгвам си. Ще ти звънна утре. Но се надявам и ти да дойдеш с нас на кино.

— Ще видим.

— Добре.

За по-бързо слязох по стълбището. Пресякох площада и се насочих на север по Силмар към Виктъри. Скоро стигнах до паркираната до тротоара играчка на Сиско — любимия му харли дейвидсън модел 1963-та с перлено черен резервоар и калници. Подсмихнах се. Лорна, моята втора бивша жена, наистина ме бе послушала. За пръв път.

Беше го оставила отключен: сигурно смяташе, че е на сигурно място пред съдебната палата и съседния полицейски участък. Забутах го по Силмар. Сигурно съм представлявал страхотна гледка — мъж в най-хубавия си костюм на Корнелиани бута харли по улицата, с куфарче, подпряно върху кормилото.

Когато най-после стигнах до офиса, още беше четири и половина, трийсет минути преди насрочената среща с Хърб Дал. Свиках служебно съвещание и се опитах отново да се задълбая в делото като начин да пропъдя мислите за разговора с Маги. Казах на Сиско къде съм паркирал мотора му и поисках актуална информация за проверката им на списъка с приятелите на нашата клиентка във фейсбук.

— Първо, защо не знаех за акаунта й във фейсбук, по дяволите?

— Аз съм виновна — бързо отвърна Аронсън. — Както вече ти казах, знаех за него и дори приех искането й за сприятеляване. Просто не съзнавах значението му.

— И на мене ми беше убягнало — прибави Сиско. — Тя се сприятели и с мен. Хвърлих един поглед и не забелязах нищо. Трябваше да проверя по-сериозно.

— И аз — присъедини се към хора Лорна.

Плъзнах очи по лицата им. Имах си работа с единен фронт.

— Страхотно. Явно е убягнало и на четиримата, а нашата клиентка не си е направила труда да ни каже. Тъй че групово сме уволнени.

Замълчах за ефект.

— Добре, ами това име, дето изскочи? Този Дон Дрискъл. Откъде се появи и известно ли ни е нещо друго? Фриман може неволно да ни е подхвърлила ключа за цялото дело. Какво имаме?

— Както знаеш, през февруари АЛОФТ е бил продаден на инвестиционния фонд Ле Мюър — започна Сиско.

— Опарицио остава президент. Тъй като Ле Мюър е публично акционерно дружество, цялата сделка се контролира от Федералната комисия по търговията и информацията е достъпна за акционерите. Включително списък на служителите, които са щели да останат в АЛОФТ след сливането. Разполагам с този списък. Съставен е на петнайсети декември.

— Започнахме да сравняваме служителите на АЛОФТ със списъка на приятелите на Лиза във фейсбук — пое щафетата Бълокс. — За щастие Доналд Дрискъл е в самото начало на азбуката и бързо се натъкнахме на него.

Кимнах. Бях впечатлен.

— И кой е този Дрискъл?

— В документите на ФКТ името му фигурираше в графата „информационни технологии“ — отвърна Сиско.

— И аз се обадих в ай ти отдела в АЛОФТ и попитах за него. Отговориха ми, че Доналд Дрискъл е работил там, но трудовият му договор изтекъл на първи февруари и не бил продължен. Напуснал е.

— Започнахте ли да го търсите?

— Да. Обаче това име е широко разпространено и върви бавно. Веднага щом открием нещо, ти пръв ще научиш.

Проверката на имена от частния сектор винаги отнема време. Друго си е да си ченге и просто да въведеш името в една от многобройните база данни на правоохранителните органи.

— Не се отпускайте — казах. — Цялата игра може да е тук.

— Не се безпокой, шефе — усмихна се Сиско. — Никой не се отпуска.