Майкъл Конъли
Петата поправка (19)

18.

Луис Опарицио не желаеше да му връчат призовка. Беше адвокат и знаеше, че това е единственият начин да бъде привлечен като свидетел в процеса на Лиза Трамъл. Като избягваше призовката, избягваше и даването на показания. Независимо дали го бяха предупредили за защитната стратегия, или просто беше достатъчно умен, за да я разбере сам, той просто изчезна тъкмо когато започнахме да го издирваме. Местонахождението му бе неизвестно и всички обичайни трикове на занаята да го открием и измъкнем от леговището му се провалиха. Не знаехме дали изобщо е в страната, камо ли в Лос Анджелис.

Опарицио разполагаше с едно огромно предимство. Парите. С достатъчно пари можеш да се скриеш от всеки на този свят и той го знаеше. Притежаваше много жилища в много щати, коли и даже частен самолет, с който можеше бързо да стигне от една точка до друга. Когато се придвижваше, било то от един щат в друг или от дома си в Бевърли Хилс до офиса си пак там, около него имаше цяла фаланга охранители.

Но и той си имаше слабите места. Парите. Огромното богатство, натрупано от поръчките на банки и други заемодатели. Защото беше придобил вкусовете и желанията на супербогаташите.

И тъкмо това в крайна сметка ни помогна да се доберем до него.

Покрай опитите си да открие Опарицио, Сиско Войчеховски събра грамадно количество информация за характера на интересите му. Въз основа на тези сведения грижливо подготвихме капан и изпълнихме плана идеално. Пратихме в офиса му в Бевърли Хилс лъскава презентация, съдържаща обява за закрит търг на картина на Алдо Тинто. В презентацията се казваше, че платното ще бъде изложено за интересуващите се след два дни, само от 19:00 до 21:00, в галерия „Зет“ в Бъргамот Стейшън, Санта Моника, след което офертите ще се приемат до полунощ.

Презентацията изглеждаше професионално направена и съвсем истинска. Снимката на картината беше свалена от един интернет каталог на частни колекции. От статия в юридическо списание отпреди две години знаехме, че Опарицио колекционира стари майстори и италианският художник Тинто е негова страст. Когато някакъв мъж се обади на посочения в презентацията номер, каза, че е представител на Луис Опарицио и резервира час за индивидуално разглеждане на картината, разбрахме, че сме го пипнали.

Точно в уреченото време свитата на Опарицио влезе в старото трамвайно депо, превърнато в лъскав комплекс от галерии. Докато трима охранители с тъмни очила заеха позиции наоколо, други двама претърсиха галерия „Зет“ и дадоха знак, че е чисто. Едва тогава Опарицио се появи от своята лимузина мерцедес.

В галерията го посрещнаха две жени, които го разоръжиха с усмивките си и с възбудата от картината, която му предстоеше да види. Едната му подаде кристална чаша шампанско, за да отпразнува момента. Другата му връчи дебел пакет с документи за произхода на творбата и изложбите, в които е участвала. Понеже държеше чашата в едната си ръка, той не можеше да отвори плика. Казаха му, че може да го прочете по-късно, понеже трябва да види платното, преди да дойде следващия клиент. Въведоха го в залата, където картината беше поставена върху богато орнаментиран статив, покрита със сатен. Един-единствен прожектор осветяваше центъра на помещението. Жените го поканиха сам да вдигне сатена и едната — носеше дълги ръкавици — пое шампанското от ръката му.

Опарицио пристъпи напред и нетърпеливо вдигна покривалото. И разкри поставената върху статива призовка. Смутен, той се наведе да я погледне, навярно решил, че това все пак е творбата на италианския майстор.

— Призовката ви е връчена, господин Опарицио — заяви Дженифър Аронсън. — Държите оригинала в ръката си.

— Не разбирам — рече той, макар че отлично разбираше.

— И всичко е записано на видео, още от пристигането ви — прибави Лорна, отиде до стената, натисна електрическия ключ и окъпа цялата стая в светлина, после посочи двете камери на тавана. Дженифър вдигна чашата с шампанско към него като за наздравица.

— И имаме пръстовите ви отпечатъци, ако се наложи.

Обърна се и вдигна втори тост към обектива.

— Не — изсумтя Опарицио.

— Да — каза Лорна.

— Ще се видим в съда — усмихна му се Дженифър.

Двете се насочиха към страничната врата на галерията, където ги очакваше линкълн, шофиран от Сиско. Бяха си свършили работата.

 

 

Всичко това се бе случило преди, а сега бях в съдебната зала на негова чест Колман Пери и се готвех да защитя надлежността на връчването и основателността на призовката на Опарицио и самата основа на защитната стратегия. Сътрудничката ми Дженифър Аронсън седеше до мен и до нашата клиентка Лиза Трамъл. На отсрещната маса бяха Луис Опарицио и двамата му адвокати Мартин Зимър и Ландън Крос. Андреа Фриман седеше до перилата. Като прокурор по наказателното дело, във връзка с което се провеждаше това заседание, тя беше заинтересована страна, но фактическото основание за откриване на процедурата не идваше от нея. Освен това видях детектив Кърлин на третия ред в галерията. Неговото присъствие бе загадка за мен.

Фактическото основание идваше от Опарицио. Той и адвокатите му искаха да отхвърлят призовката и да не допуснат неговото участие в процеса. При подготовката на стратегията си те бяха намерили за благоразумно да предупредят Фриман за заседанието, в случай че обвинението също сметне за необходимо да не допусне Опарицио да се яви пред съдебните заседатели. Макар и общо взето страничен наблюдател, тя можеше да се намеси когато пожелае и знаеше, че независимо дали ще го направи, изслушването най-вероятно ще й даде добра представа за защитната стратегия на процеса.

За пръв път лично виждах Опарицио — квадратен мъж, който някак си изглеждаше колкото широк, толкова и висок. Кожата на лицето му беше опъната от скалпел или от дълги години гняв. Прическата и костюмът му обаче миришеха на пари. И ми се струваше идеалната алтернатива, защото имаше вид на човек, който би могъл да убие или поне да нареди на друг да го направи.

Адвокатите на Опарицио бяха помолили съдията да проведе изслушването при закрити врати в кабинета си, така че медиите да не научат подробностите и това да не повлияе върху съдебните заседатели, които щяха да се съберат на другия ден. Ала всички в залата знаеха, че мотивите на адвокатите му не са алтруистични. Закритото заседание гарантираше, че никаква информация за Опарицио няма да стигне до пресата и така да повлияе върху нещо много по-голямо. Общественото мнение.

Категорично се обявих против закритото заседание. Предупредих, че това ще породи подозрителност в обществото към предстоящия процес, което е далеч по-важно от каквото и да е евентуално влияние върху заседателите. Заемащият изборна длъжност Пери винаги мислеше за обществения отзвук, така че се съгласи с аргумента ми и обяви, че заседанието ще бъде открито. Един на нула за мене. Тази ми победа сигурно спасяваше цялата защитна стратегия.

Нямаше много репортери, но за моите цели стигаха. На първия ред седяха журналисти от „Лос Анджелис Бизнес Джърнъл“ и „Лос Анджелис Таймс“. В празната ложа на съдебните заседатели се беше разположил с камерата си един оператор на свободна практика, който продаваше видеоматериал на всички телевизионни мрежи. Аз му бях казал да дойде. Предвиждах, че между печатните медии и самотната телевизионна камера Опарицио ще е подложен на достатъчно силен натиск, за да се постигне търсеният от мене резултат.

След като отхвърли искането за закрито заседание, съдията пристъпи по същество.

— Господин Зимър, подали сте искане за отхвърляне на призовката на Луис Опарицио по делото „Калифорния срещу Трамъл“. Бихте ли изложили аргументите си?

Зимър — имаше вид на адвокат с опит в тези неща, който като нищо може да натика своите противници в дипломатическото си куфарче — се изправи, за да отговори на съдията.

— С удоволствие ще разгледаме този въпрос пред съда, ваша чест. Първо аз ще обсъдя фактите по самото връчване на призовката и после моят колега господин Крос ще осветли другата причина, поради която искаме отхвърляне на призовката.

След което заяви, че моята кантора е извършила измама, като е заложила капана, довел до връчването на призовката на Опарицио. Лъскавата брошура, която примамила неговия клиент, била средство за измамата и изпращането й по американска поща представлявало престъпление, което обезсилвало всяко последващо действие като връчването на призовката. В заключение помоли защитата да бъде наказана, като й бъдат забранени всякакви нови опити за призоваване на Опарицио за свидетел.

Даже не се наложи да се изправя, за да възразя — което ме зарадва, защото от самото ставане и сядане гърдите ми все още се разкъсваха от болка. Съдията вдигна ръка към мен, за да ми даде знак да не реагирам, и лаконично отхвърли аргумента на Зимър, като го нарече необикновен, но нелеп и неоснователен.

— Я стига, господин Зимър, това тук е висшата лига — каза Пери. — Нямате ли нещо по-съществено?

Здравата скастрен, адвокатът отстъпи мястото си на своя колега и си седна. Пред съдията се изправи Ландън Крос.

— Ваша чест, Луис Опарицио е човек със състояние и положение в обществото. Той няма нищо общо нито с това престъпление, нито с този процес и възразява името и репутацията му да се цапат с привличането му в него. Категорично повтарям, той няма нищо общо с това престъпление, не е заподозрян и не знае нищо за него. Не е в състояние да представи нито доказателствена, нито оправдателна информация. Той възразява срещу призоваването му за свидетел от страна на защитата, с цел да търси неизвестни й доказателства и срещу използването му за отклоняване на вниманието от делото.

Крос се обърна и посочи Андреа Фриман.

— Бих могъл да добавя, ваша чест, че обвинението се присъединява към искането за отхвърляне по гореспоменатите причини.

Съдията се завъртя на стола си и ме погледна.

— Господин Холър, искате ли да отговорите на всичко това?

Изправих се. Бавно. Държах антистресовото съдийско чукче от бюрото си и го стисках с пръсти, наскоро освободени от гипса, ала все още не съвсем подвижни.

— Да, ваша чест. Първо бих искал да кажа, че господин Крос има право за търсенето на неизвестни доказателства. Ако бъдат допуснати, свидетелските показания на господин Опарицио ще изкарат наяве доста такива. Бих искал да хвърля въдица в тази мътна вода. Но единствената причина за това, ваша чест, е фактът, че господин Опарицио и адвокатите му направиха всичко възможно защитата да не може да разследва както трябва убийството на Мичъл Бондюрант. Господин Опарицио и неговите верни слуги осуетиха всички…

Зимър скочи на крака и високо възрази:

— Ваша чест! Ама наистина! Верни слуги?! Колегата явно играе театър пред медиите в залата за сметка на господин Опарицио. Отново настоявам да се оттеглим в кабинета ви и да продължим там.

— Оставаме тук — отсече Пери. — Но, господин Холър, няма да ви позволя да призовете този свидетел само за да държите речи пред съдебните заседатели. Каква е неговата връзка? Какво знае той?

Кимнах, за да покажа, че съм готов с очевиден отговор.

— Господин Опарицио е основал и ръководи компания, която посредничи в процедури за обявяване на ипотеки за просрочени. Когато решил да обяви за просрочена ипотеката на дома на обвиняемата, пострадалият се обърнал към господин Опарицио. Според мене, ваша чест, това поставя господин Опарицио на предната линия в делото и бих искал да го разпитам, защото обвинението обяви пред медиите, че мотивът за убийството е просрочената ипотека.

Зимър отговори преди съдията да успее да реагира:

— Това е абсурдно! В компанията на господин Опарицио работят сто осемдесет и пет души. Тя се помещава в триетажна сграда. Да…

— Отнемането на домовете на хората е голям бизнес — прекъснах го аз.

— Господин адвокат! — предупреди ме съдията.

— Господин Опарицио не е имал нищо общо с просрочената ипотека на обвиняемата, освен факта, че процедурата е била придвижвана от неговата фирма наред с още стотина хиляди такива случаи през тази година — заяви Зимър.

— Сто хиляди случая ли, господин Зимър? — попита съдията.

— Точно така, ваша чест. От над две години компанията обработва средно две хиляди просрочени ипотеки седмично. Сред тях е и ипотеката на обвиняемата. Господин Опарицио не знае нищо конкретно по нейното дело. То е било едно от многото и никога не е привличало вниманието му.

Съдията потъна в размисъл. Явно беше чул достатъчно. Бях се надявал да не се наложи да разкрия коза си, особено пред прокурорката, но трябваше да приема, че Фриман вече знае за писмото на Бондюрант и е наясно с неговото значение.

Пресегнах се към папката на масата пред мен и я разтворих. Там беше писмото и четири копия.

— Господин Холър, склонен съм да…

— Ваша чест, ако съдът ми позволи, бих искал да попитам господин Опарицио как се казва личната му секретарка.

Това отново накара Пери да се замисли и той объркано сви устни.

— Искате да знаете как се казва секретарката му, така ли?

— Личната му секретарка, да.

— Защо ви интересува това?

— Моля ваша чест да удовлетвори искането ми.

— Добре. Господин Опарицио? Господин Холър би искал да знае как се казва личната ви секретарка.

Опарицио се наведе напред и погледна Зимър, сякаш се нуждаеше от неговото одобрение. Адвокатът му даде знак да отговори.

— Хм, ваша чест, всъщност имам две секретарки, Кармен Еспосито и Натали Лазара.

После се отпусна назад. Съдията се обърна към мен. Беше време да изиграя коза си.

— Ваша чест, тук имам копия на препоръчано писмо от Мичъл Бондюрант до господин Опарицио. То е получено и за него се е разписала личната му секретарка Натали Лазара. Писмото ми беше предадено с доказателствения материал от обвинението. Бих искал господин Опарицио да свидетелства в съда, за да мога да го разпитам за това.

— Дайте да го видим — нареди Пери.

Излязох иззад масата и занесох копията писмото на съдията и Зимър. На връщане минах покрай Фриман и й подадох един екземпляр.

— Не, благодаря. Вече го имам.

Кимнах и се върнах на масата, но останах прав.

— Ваша чест, може ли да прекъснем за малко, за да се запознаем с този документ? — попита Зимър. — Не сме го виждали досега.

— Петнайсет минути — разреши Пери.

Съдията се оттегли в кабинета си, а аз изчаках да видя дали екипът на Опарицио ще излезе в коридора. След като не напуснаха местата си, останах и аз. Исках да се притесняват, че може да чуя нещо от разговора им.

Наведох се към Аронсън и Трамъл.

— Какво правят? — прошепна Дженифър. — Сто на сто са знаели за писмото.

— Сигурен съм, че са получили копие от обвинението — отвърнах. — Опарицио се държи така, като че ли е най-умният в тази зала. Сега ще видим дали е вярно.

— Какво искаш да кажеш?

— Ние го натикахме между чука и наковалнята. Той знае, че е длъжен да съобщи на съдията, че ако го попитам за писмото, ще се позове на Петата поправка и затова призовката трябва да бъде отхвърлена. Но също знае, че ако се позове на Петата пред медиите, ще загази. Направо ще го разкъсат.

— И според теб какво ще направи? — попита Трамъл.

— Ще се държи така, като че ли е най-умният тук.

Отместих стола си назад, изправих се и небрежно започнах да се разхождам зад масите. Зимър погледна през рамо и после се наведе още по-близо към клиента си. Накрая стигнах до Фриман, която продължаваше да си седи на мястото.

— Кога ще се намесиш?

— А, мисля, че може би няма да се наложи.

— Те вече имаха писмото, нали? Ти си им го дала.

Тя сви рамене, без да отговори. Кимнах към седящия на третия ред детектив.

— Какво прави тук Кърлин?

— Ами… може да има нужда от него.

Много ми помагаше.

— Миналата седмица ни направи предложението, защото си намерила писмото, нали? Решила си, че няма как да спечелиш.

Фриман ме погледна и се усмихна с неразгадаема физиономия.

— Какво се промени? Защо оттегли предложението?

Пак не получих отговор.

— Мислиш, че той ще се позове на Петата поправка, нали?

Отново свиване на рамене.

— На негово място щях да го направя — продължих аз. — Но той?…

— Съвсем скоро ще разберем — сложи край на разговора прокурорката.

Върнах се на масата и седнах. Трамъл ми прошепна, че все още не й е ясно какво става.

— Ние искаме Опарицио да свидетелства на процеса. Той не иска, обаче единственият начин съдията да го освободи от призовката е Опарицио да се позове на правото си на закрила от самоуличаване, което му гарантира Петата поправка. Ако го направи, с нас е свършено. Той е нашият алтернативен убиец. Нужен ни е на свидетелската скамейка.

— Смяташ ли, че ще се позове на Петата поправка?

— Басирам се, че няма. Ще изгуби прекалено много пред всички тези медии. В момента Опарицио почти приключва подготовката за голямо фирмено сливане и знае, че ако се позове на Петата, пресата ще го съсипе. Според мен той е достатъчно хитър, за да си мисли, че може да се измъкне и на свидетелската скамейка. Тъкмо на това разчитам. Че се смята за по-умен от всички.

— Ами ако…

Завръщането на съдията я прекъсна. Той бързо откри заседанието и Зимър помоли да се обърне към съда.

— Ваша чест, бих искал да се отбележи в протокола, че въпреки съвета на своите адвокати клиентът ми ме инструктира да оттегля искането за отхвърляне на призовката.

Съдията кимна, сви устни, погледна Опарицио, после попита:

— Значи вашият клиент ще даде показания пред съдебните заседатели, така ли?

— Да, ваша чест — потвърди Зимър. — Той взе такова решение.

— Сигурен ли сте, господин Опарицио? Вие имате богат опит като свидетел в съда.

— Да, ваша чест — заяви Опарицио. — Сигурен съм.

— В такъв случай искането е оттеглено. Има ли други въпроси преди утре сутрин да започнем избора на съдебни заседатели?

Пери погледна Фриман. Това говореше много. Съдията знаеше, че ще има други въпроси за обсъждане. Прокурорката се изправи с папка в ръка.

— Да, ваша чест. Може ли да се приближа?

— Заповядайте.

Тя направи няколко крачки напред, но изчака адвокатите и Опарицио да си съберат багажа и да освободят масата на обвинението. Съдията също търпеливо ги изчака. Накрая Фриман зае мястото си и остана права.

— Нека позная — каза Пери. — Искате да поговорим за допълнения свидетелски списък на господин Холър.

— Да, ваша чест, така е. Освен това бих желала да повдигна един доказателствен въпрос.

Доказателствен въпрос. В този момент разбрах защо Кърлин е в залата.

— Да започнем със списъка на свидетелите — реши съдията. — Бях го предвидил.

— Да, ваша чест. Господин Холър е включил своята сътрудничка в списъка и според мен на първо място той трябва да избере дали госпожа Аронсън ще остане втори адвокат на обвиняемата, или ще я призове като свидетел. Но второ, по-важно, Дженифър Аронсън вече представлява защитата в предварителното изслушване и в други процедури и затова обвинението възразява срещу ненадейното й включване в процеса като свидетел.

Фриман седна и съдията ме погледна.

— Малко късно в играта, нали, господин Холър?

Изправих се.

— Да, ваша чест, само че това не е игра и е заложена свободата на моята доверителка. Защитата ще помоли съда за по-голяма свобода в това отношение. Дженифър Аронсън участваше в защитата срещу обявяването на ипотеката на моята доверителка за просрочена и защитата стигна до заключението, че ще се наложи да обясни на съдебните заседатели цялата история и изобщо какво се е случило по време на убийството на господин Бондюрант.

— И вие възнамерявате да й възложите две функции, на свидетел и втори адвокат на обвиняемата, така ли? Няма да допусна такова нещо в своя съд, господин адвокат.

— Ваша чест, когато включих името на Дженифър Аронсън в окончателния списък, предположих, че ще проведем това обсъждане с прокурор Фриман. Защитата ще приеме решението на съда.

Пери погледна Фриман, за да види дали иска да прибави нещо. Тя не реагира.

— Добре тогава — каза съдията. — Току-що изгубихте втората си адвокатка, господин Холър. Ще позволя Дженифър Аронсън да остане в свидетелския списък, но утре, когато започнем избора на съдебни заседатели, вие ще бъдете сам. Дженифър Аронсън няма да присъства в залата, докато не дойде време да даде показания.

— Благодаря, ваша чест — отвърнах аз. — Ще й позволите ли да се върне в екипа ми след като даде показания?

— Не виждам никакъв проблем — рече той. — Госпожо Фриман, искахте да поставите още един въпрос пред съда, нали?

Прокурорката се изправи. Аз седнах и се наведох напред с химикалка в ръка, готов да си водя бележки. От това движение по тялото ми се стрелна разкъсваща болка и едва не простенах гласно.

— Ваша чест, обвинението иска да предотврати възражение, което, сигурна съм, защитата ще направи. Тази сутрин получихме резултат от ДНК анализа на съвсем малко количество кръв от обувка, която принадлежи на обвиняемата и е иззета по време на обиска в дома и гаража й в деня на убийството.

Усетих невидим удар в корема и болката в ребрата ми моментално изчезна. Инстинктивно разбрах, че това коренно ще промени играта.

— Резултатът показва, че кръвта от обувката е на Мичъл Бондюрант. Преди адвокатът да възрази, трябва да осведомя съда, че анализът на кръвта се забави заради натовареността на лабораторията и тъй като анализираната проба е много малка. Още повече че част от пробата трябваше да бъде запазена за защитата.

Подхвърлих химикалката си във въздуха. Тя отскочи от масата й изтрополи на пода. Изправих се.

— Ваша чест, това е възмутително. В навечерието на избора на съдебни заседатели?! Такова нещо?! И божичко, колко мило от тяхна страна да оставят малко за защитата! Ей сега ще изтичаме да го анализираме, преди утре да започне изборът на заседатели. Знаете ли, това е просто…

— Разбрах ви, господин Холър — прекъсна ме съдията. — И мен ме смущава това. Госпожо Фриман, вие още отначало сте разполагали с вещественото доказателство. Как така резултатите удобно се появяват в деня преди избора на съдебни заседатели?

— Ваша чест, напълно разбирам каква тежест пада върху защитата и съда — отвърна прокурорката. — Но нищо не мога да направя. Съобщиха ми за резултатите в осем часа сутринта — тогава получих отчета от лабораторията. И сега за пръв път имам възможност да ги представя пред съда. Що се отнася до причината да се появяват чак сега… ами, причините са няколко. Сигурна съм, че съдът е наясно с натоварването на ДНК лабораторията в Калифорнийския щатски университет. Имат хиляди проби. Въпреки че следствията за убийство естествено имат предимство, това не означава, че анализите се извършват преди всички други. Решихме да не се обръщаме към частна лаборатория, която можеше да ни даде резултати по-бързо, от съображения, свързани с количеството на пробата. Знаехме, че ако нещо с външната фирма се обърка, безвъзвратно ще изгубим възможността да анализираме кръвта — и да запазим част от нея за защитата.

Ядосано клатех глава, докато чаках да ми дадат думата. Това наистина променяше играта. Преди доказателствата по делото бяха само косвени. Сега се появяваха и преки, които свързваха обвиняемата с престъплението.

— Господин Холър? — обърна се съдията към мен. — Искате ли да отговорите?

— Определено, ваша чест. Смятам, че това тук е повече от злоупотреба, и нито за миг не вярвам, че информацията случайно се появява чак сега. Моля съдът да заяви на обвинението, че вече е късно за това. Настоявам така нареченото доказателство да бъде отхвърлено.

— А какво ще кажете, ако отложим процеса? — попита Пери. — Ако ви дам време да направите анализа и да се подготвите въз основа на новите резултати?

— Да се подготвя ли? Ваша чест, тук не става дума само да направим независим анализ. Става дума за промяна на цялата защитна стратегия. В навечерието на процеса обвинението се опитва да промени характера на доказателствата — от косвени в научнообосновани преки. Нужно ми е време не само за ДНК анализа. След два месеца работа сега трябва да преосмисля цялото дело. Това е катастрофално, ваша чест, и не бива да се допуска, защото нарушава самите устои на справедливостта.

Фриман искаше да отговори, но съдията не й разреши. Приех го за добър признак, докато не забелязах, че той гледа календара на стената зад мястото на секретаря. Това ми показа, че Пери само ще ми отпусне повече време. Щеше да приеме резултатите от ДНК анализа за доказателство и да ме остави да се подготвя.

Съкрушено си седнах на мястото. Лиза Трамъл се наведе към мен и отчаяно прошепна:

— Не е възможно, Мики. Това е инсценировка. Няма как кръвта му да се озове върху онези обувки. Трябва да ми повярваш.

Вдигнах ръка, за да я прекъсна. Нямаше нужда да вярвам на нито една нейна дума. Делото се променяше. Нищо чудно, че Фриман беше възвърнала предишната си самоувереност.

Изведнъж се сетих за нещо и рязко станах от стола си. Прекалено рязко. Болката се стрелна от гърдите към слабините ми и аз се превих над масата.

— Ваша… чест?

— Добре ли сте, господин Холър?

Бавно се изправих.

— Да, ваша чест, но трябва да прибавя нещо за протокола, ако позволите.

— Говорете.

— Ваша чест, защитата оспорва истинността на твърдението на обвинението, че са научили за резултатите от ДНК анализа едва тази сутрин. Преди три седмици госпожа Фриман предложи на моята доверителка много привлекателно споразумение и даде на госпожа Трамъл двайсет и четири часа за размисъл. После…

— Ваша чест? — обади се прокурорката.

— Не прекъсвайте защитата — нареди съдията. — Продължете, господин Холър.

Не изпитвах угризения, че нарушавам уговорката с Фриман да не разкривам подробности за споразумението. Всички карти вече бяха свалени.

— Благодаря, ваша чест. Та ние получихме предложението в четвъртък вечер и в петък сутрин госпожа Фриман загадъчно го оттегли, без да ни даде никакви обяснения. Е, струва ми се, че сега получаваме обяснението, ваша чест. Тя е научила за това предполагаемо доказателство тогава, преди три седмици, но е решила да го скрие, за да изненада защитата в навечерието на процеса. И аз…

— Благодаря ви, господин Холър. Какво ще отговорите на това, госпожо Фриман?

Видях, че кожата около очите на съдията е опъната. Беше объркан. Това, което току-що бях разкрил, звучеше достоверно.

— Ваша чест — възмутено започна прокурорката. — Нищо не може да е по-далече от истината. Тук в галерията е детектив Кърлин, който с удоволствие ще свидетелства под клетва, че резултатите от ДНК анализа са получени в службата му през уикенда и той ги е отворил малко след пристигането си в седем и половина тази сутрин. После ми се обади и аз ги донесох в съда. Окръжна прокуратура не е скрила нищо и тази клевета, отправена ми лично от адвоката, ме оскърбява.

Съдията плъзна поглед по редовете в галерията и забеляза Кърлин, след което отново насочи вниманието си към Фриман и попита:

— Защо сте оттеглили предложението само след един ден?

Въпросът на въпросите. Прокурорката явно се безпокоеше, че съдията ще продължи да я разпитва.

— Ваша чест, това решение е резултат от вътрешни проблеми, които може би е по-добре да не бъдат огласени в съда.

— Искам да разбера какво се е случило. Ако държите на това доказателство, трябва да успокоите моето безпокойство, независимо дали се касае за вътрешни проблеми.

Фриман кимна.

— Да, ваша чест. Както знаете, след преместването на господин Уилямс в министерството на правосъдието във Вашингтон назначиха временно изпълняващ длъжността окръжен прокурор. В резултат невинаги имаме ясни насоки за действие. Достатъчно е да кажем, че онзи четвъртък получих от прекия си началник одобрение да отправя въпросното предложение на господин Холър. В петък сутрин обаче научих от по-висш ръководител в прокуратурата, че предложението не е одобрено, и затова го оттеглих.

Това бяха врели-некипели, но тя ги излагаше правдоподобно и аз не разполагах с нищо, което да им противоречи. Но когато онзи петък ми беше казала, че предложението отпада, гласът й ми подсказа, че е получила нещо ново и решението й няма нищо общо с каквито и да е вътрешни проблеми.

— Отлагам избора на съдебни заседатели с десет работни дни — отсъди Пери. — Това би трябвало да даде на защитата време да анализира кръвната проба, ако желае. Освен това ще й остане достатъчно време да обмисли съответните промени в стратегията си в резултат на новата информация. Държа обвинението да прояви пълно съдействие по този въпрос и незабавно да осигури биологическия материал на защитата. Всички страни да бъдат готови да започнем избора на съдебни заседатели след две седмици. Заседанието се закрива.

Съдията бързо напусна залата. Вперих поглед в празната страница на бележника ми. Току-що ме бяха изкормили.

Бавно започнах да си събирам нещата в куфарчето.

— Какво ще правим? — попита Аронсън.

— Още не знам — признах аз.

— Направете анализа — настойчиво каза Лиза Трамъл. — Те грешат. Кръвта по обувките ми не може да е негова. Това просто не е истина.

Погледнах я. Кафявите й очи бяха трескави и внушаваха доверие.

— Не се бой, ще измисля нещо.

Оптимизмът ми имаше кисел вкус. Погледнах Фриман. Тя ровеше из папките в куфарчето си. Тръгнах към нея и тя ме погледна презрително. Не й се слушаше моята тъжна история.

— Видът ти показва, че всичко мина точно както си искала — отбелязах.

Лицето й не издаде нищо. Фриман затвори куфарчето си и тръгна към изхода. Преди да излезе, подметна:

— Щом искаш да играеш твърдо, Холър, трябва да си готов и да поемаш удари.