Майкъл Конъли
Петата поправка (50)

49.

Всичко се свеждаше до следващия половин час, най-много един. Седях на масата на защитата, подреждах си мислите и чаках. Всички бяха по местата си, освен съдията, който продължаваше да е в кабинета си, и Опарицио, който самодоволно разговаряше с двамата си адвокати на първия ред в галерията. Клиентката ми се наведе към мен и прошепна така, че даже Аронсън да не може да я чуе:

— Имаш още, нали?

— Моля?

— Имаш още, нали, Мики? Разполагаш с още нещо срещу него.

Даже тя разбираше, че вече представените ми доказателства не стигат.

— До обед ще знаем окончателно — също шепнешком отвърнах аз. — Или ще пием шампанско, или ще леем сълзи в супата си.

Пери влезе и още преди да седне на стола си, нареди да въведат съдебните заседатели и свидетелят да се върне на скамейката. След две минути вече бях зад катедрата, вперил поглед в Опарицио. Сблъсъкът в тоалетната сякаш му беше помогнал да възвърне самоувереността си. Той зае отпусната поза, която показваше на света, че нищо не го заплашва. Реших, че няма смисъл да чакам. Трябваше да нанеса удара си.

— Е, господин Опарицио, продължавайки нашия разговор отпреди, днес вие не бяхте съвсем искрен в показанията си, нали?

— Бях съвсем откровен и съм възмутен от този въпрос.

— Вие излъгахте още отначало, не съм ли прав, господин Опарицио? Като се заклехте под друго име.

— Името ми беше променено законно преди трийсет и една години. Не съм излъгал и това няма нищо общо с делото.

— Какво име е написано в удостоверението ви за раждане?

Опарицио не отговори веднага и ми се стори, че виждам първото съмнение или идея накъде клоня с тоя въпрос.

— Кръщелното ми име е Антонио Луиджи Апарицио. Като малък ме наричаха Лу или Луи, защото в квартала имаше много други Антъни и Антонио. Реших да стана Луис и законно промених името си на Антъни Луис Опарицио. Американизирах го. Това е.

— Но защо променихте и фамилното си име?

— Навремето имаше един професионален бейзболист, казваше се Луис Апарисио. Реших, че имената са прекалено сходни. Луис Апарицио и Луис Апарисио. Не исках да се казвам като толкова прочута личност, затова промених и фамилията си. Имате ли нещо против, господин Холър?

Съдията го скастри и му нареди просто да отговаря на въпросите, а не да задава свои.

— Знаете ли кога Луис Апарисио се е оттеглил от професионалния бейзбол? — попитах аз.

И погледнах крадешком съдията. Ако по-рано търпението му се изчерпваше, сега сигурно бях само на крачка от наказание за неуважение към съда.

— Не, не знам кога се е оттеглил.

— Ще се изненадате ли да научите, че това се е случило осем години преди да промените името си?

— Не, няма да се изненадам.

— Но очаквате съдебните заседатели да повярват, че сте променили името си, за да не е като на един отдавна оттеглил се бейзболист.

Опарицио сви рамене.

— Така се случи.

— Не е ли вярно, че сте променили името си от Апарицио на Опарицио, защото сте били амбициозен младеж и сте искали поне външно да се дистанцирате от семейството си?

— Не е вярно. Наистина исках името ми да звучи по американски, обаче не съм се дистанцирал от никого.

Видях, че хвърля бърз поглед към адвокатите си.

— Кръстен сте на чичо си, нали? — продължих аз.

— Не, това не е вярно — бързо възрази свидетелят. — Не съм кръстен на никого.

— Чичо ви се е казвал Антонио Луиджи Апарицио, същото име като във вашето удостоверение за раждане, а твърдите, че е чисто съвпадение?!

Осъзнал, че е сбъркал, като е излъгал, Опарицио се опита да замаже нещата, но само влоши положението си още повече.

— Родителите ми никога не са ми казвали на кого съм кръстен и изобщо, че съм кръстен на някого.

— И интелигентен човек като вас не се е досетил сам?!

— Никога не съм мислил за това. На двайсет и една дойдох на Западното крайбрежие и оттогава не сме близки с роднините ми.

— Имате предвид географски.

— Във всякакво отношение. Започнах нов живот. Останах тук.

— Баща ви и чичо ви са били замесени в организираната престъпност, нали?

Фриман бързо възрази. Когато застанахме пред съдията, само дето не си извъртя очите наопаки, за да изрази яда си.

— Ваша чест, това вече е прекалено. Колегата може и да не го е срам да очерня репутацията на собствените си свидетели, обаче вече трябва да прекрати. Това е съдебен процес, ваша чест, а не лов на риба в мътни води.

— Ваша чест, вие ми наредихте да действам бързо и тъкмо това правя. И имам доказателство, че това не е лов на риба в мътни води.

— И какво е то, господин Холър?

Подадох му дебел подвързан документ, който бях взел със себе си от катедрата. Между страниците му стърчаха няколко пъстри самозалепващи се листчета.

— Това е „Доклад за организираната престъпност“, подготвен от министъра на правосъдието за Конгреса през хиляда деветстотин осемдесет и шеста. По онова време министър е бил Едуин Мийс. Ако отворите на жълтото листче, подчертаният абзац всъщност е моето доказателство.

Съдията го прочете и обърна книгата наопаки, за да покаже абзаца на Фриман, но обяви решението си по възражението още преди тя да свърши.

— Задайте въпросите си, господин Холър, обаче ви давам десетина минути да свържете отделните точки. Ако дотогава не успеете, ще ви отнема думата.

— Благодаря, ваша чест.

Върнах се на катедрата и повторих въпроса, но по друг начин.

— Господин Опарицио, знаехте ли, че баща ви и чичо ви са участвали в престъпна организация, известна като фамилията Гамбино?

Опарицио ме беше видял да давам подвързаната книга на съдията. Знаеше, че имам с какво да подкрепя въпроса си. Така че вместо да отрече категорично, предпочете да отговори уклончиво.

— Както споменах, напуснах семейството си веднага след гимназията. Не знам нищо за тях след това. А по-рано не са ми казвали нищо.

Беше време да настъпя безжалостно, за да го избутам към ръба на скалата.

— Не наричаха ли чичо ви Антъни Апарицио Горилата заради прочутата му жестокост и агресивност?

— Нямам представа.

— Чичо ви не ви ли беше като баща, докато през юношеските ви години родният ви баща е лежал в затвора за изнудване?

— Чичо ми се грижеше финансово за нас, но не ми беше като баща.

— Когато на двайсет и една сте се преместили на запад, да се дистанцирате от семейството ли се опитвахте, или сте искали да разширите семейния бизнес на Западното крайбрежие?

— Това вече е лъжа! Дойдох тук да следвам. Нямах нищо и нищо не съм донесъл. Включително семейните си връзки.

— Известно ли ви е понятието „къртица“, което се използва в разследванията на организираната престъпност?

— Не знам за какво говорите.

— Според ФБР от началото на осемдесетте години на миналия век мафията е започнала да прави опити за легализиране на бизнеса си, като е пращала представители на следващото поколение в учебни заведения, а после и на други места, за да пуснат корени и да започнат собствен бизнес, и тези хора са наричани „къртици“.

— Аз съм законен бизнесмен! Никой никъде не ме е пращал. За да се издържам, докато следвах, работех като призовкар.

Кимнах като че ли съм очаквал този отговор.

— Като казахте „призовкар“, вие имате няколко фирми, нали?

— Не разбирам.

— Ще задам въпроса по друг начин. Когато сте продали АЛОФТ на инвестиционния фонд Ле Мюър, вие сте запазили собствеността си върху различни компании, действащи като подизпълнители на АЛОФТ, прав ли съм?

Опарицио внимателно обмисли отговора си и отново крадешком погледна към адвокатите си. Все едно им казваше: „Измъкнете ме оттук“. Знаеше накъде клоня, знаеше и че не може да ми позволи да стигна дотам. Ала седеше на свидетелската скамейка и имаше само един изход.

— Аз съм собственик или имам дялове от различни предприятия. Всички са напълно законни.

Отговора си го биваше, само че нямаше да е достатъчен.

— Какви са тези предприятия? Какви услуги предлагат?

— Като стана дума за призовкарство, това е една от дейностите ни. Имам фирма за набиране на персонал и друга за офис оборудване. Имам…

— Имате ли куриерска служба?

Свидетелят не отговори веднага. Опитваше се да мисли два въпроса напред, а аз не поддържах ритъм, който да е в състояние да възприеме.

— Само съм инвеститор в нея. Не съм единствен собственик.

— Да поговорим за куриерската служба. Първо, как се казва?

— Куриерски услуги „Уинг Нътс“.

— В Лос Анджелис ли е базирана?

— Да, но има клонове в седем града. Действа в целия щат и в Невада.

— Точно каква част от „Уинг Нътс“ притежавате?

— Четирийсет процента, струва ми се.

— Познавате ли другите акционери?

— Ами, те са доста. Някои не са хора, а други фирми.

— Например Ей Ей Бест Кънсълтантс от Бруклин, Ню Йорк, която е вписана в търговския регистър на Сакраменто като акционер в „Уинг Нътс“ ли?

Отговорът на Опарицио отново се забави. Този път изглеждаше потънал в черни мисли, докато съдията не го подкани.

— Да, мисля, че и те са инвеститор във фирмата.

— Добре, търговският регистър на щата Ню Йорк показва, че мажоритарен собственик на Ей Ей Бест е някой си Доминик Капели. Познавате ли го?

— Не го познавам.

— Твърдите, че не познавате един от партньорите си в „Уинг Нътс“, така ли?

— Ей Ей Бест са инвеститори. И аз съм инвеститор. Не познавам всички собственици.

Фриман се изправи. Крайно време беше. Чаках я да възрази поне от четири въпроса.

— Ваша чест, какъв е смисълът от всичко това? — попита тя.

— И аз започвах да се чудя същото — отвърна Пери. — Ще ни обясните ли, господин Холър?

— Още три въпроса, ваша чест, и мисля, че връзката ще стане кристално ясна за всички. Моля за търпение съда — още само три въпроса.

Докато говорех, през цялото време втренчено се взирах в Опарицио. Пращах му послание. Затвори кранчето сега, иначе тайните ти ще излязат на бял свят. Ле Мюър ще ги научат. Както и акционерите ти. И Федерална прокуратура. Всички.

— Добре, господин Холър.

— Благодаря, ваша чест.

Погледнах бележките си. Сега беше моментът. Ако бях схванал вярно Опарицио, сега беше моментът. Отново вперих очи в него.

— Господин Опарицио, ще се изненадате ли да научите, че Доминик Капели, партньорът, когото твърдите, че не познавате, фигурира в нюйоркския…

— Ваша чест?

Опарицио. Беше ме прекъснал.

— По съвет на моите адвокати и по силата на правата ми, гарантирани от Петата поправка на конституцията на Съединените щати и щата Калифорния, най-почтително отказвам да отговоря на този и всеки друг въпрос.

Готово.

Застинах абсолютно неподвижно, но само външно. Енергията течеше по вените ми като електрически ток. Едва чувах шепота, надигнал се в залата. После зад мен се разнесе твърд глас.

— Ваша чест, може ли да се обърна към съда?

Завъртях се и видях, че е един от адвокатите на Опарицио, Мартин Зимър.

После чух Фриман, която високо и напрегнато повдигаше възражение.

Ала аз знаех, че този път това няма да е достатъчно. Пери също го разбираше.

— Можете да седнете, господин Зимър. Сега ще направим обедна почивка и очаквам всички страни отново да се съберат тук в един следобед. Съдебните заседатели да не обсъждат делото помежду си и да не правят никакви изводи от показанията и искането на този свидетел.

Настана врява — представителите на медиите шумно разговаряха едни с други. Когато и последният съдебен заседател напусна залата, аз се отдръпнах от катедрата, наведох се към масата на защитата и прошепнах в ухото на Аронсън:

— Този път може би трябва да дойдеш с мене.

Тя тъкмо се канеше да попита какво имам предвид, когато Пери го обяви официално.

— Страните да дойдат в кабинета ми. Веднага. Господин Опарицио, искам да останете на мястото си. Можете да се консултирате с адвокатите си, но не напускайте залата.

С тези думи съдията се изправи и тръгна към вратата.

Последвах го.