Майкъл Конъли
Петата поправка (2)

1.

Госпожа Пеня впери очи в мен, събра умолително длани и въпреки че едва говореше английски, ме погледна в очите и каза:

— Моля, господин Мики, ще помогнеш?

Погледнах Рохас, който седеше обърнат към нас на предната седалка, макар че нямах нужда от превод. После преместих очи над рамото й към дома, който тя отчаяно искаше да запази — избеляла розова къща с гол двор, ограден с телена мрежа. Графити покриваха бетонното стъпало на входната площадка, напълно неразгадаеми, освен числото 13. Това не беше адрес. А клетва за вярност.

Погледнах я отново. Четирийсет и пет годишна, привлекателна, макар и позахабена. Самотна майка на три момчета. Не беше плащала ипотеката си от девет месеца. Сега банката обявяваше ипотеката за просрочена и искаше да продаде къщата.

Търгът трябваше да се проведе след три дни. Нищо че имотът струваше малко и че се намираше в гангстерски квартал в южната част на Лос Анджелис. Някой щеше да го купи и госпожа Пеня щеше да стане наемателка вместо собственица — естествено, ако новият собственик не я изгонеше. Години наред беше разчитала на закрилата на Флоренция 13. Но времената се бяха променили. Вече не можеше помогне никоя банда. Имаше нужда от адвокат.

От мен.

— Кажи й, че ще направя всичко възможно — отвърнах.

— Почти съм сигурен, че ще успея да спра търга и да оспоря законността на просрочването. Това поне ще забави нещата. Ще ни даде време да разработим дългосрочен план. Може би даже да й помогнем да си стъпи на краката.

Кимнах и зачаках Рохас да преведе. Използвах го за шофьор и преводач, откакто бях купил рекламния пакет на испаноезичните радиостанции.

Усетих, че джиесемът в джоба ми вибрира. Горната част на бедрото ми разчете сигнала като есемес, а не като телефонно обаждане — то вибрира по-дълго. Не му обърнах внимание. Когато Рохас млъкна, продължих, преди госпожа Пеня да успее да отговори:

— Но тя трябва да разбере, че това не е решение на проблемите й. Мога да забавя нещата и да преговаряме с банката. Обаче не гарантирам, че няма да изгуби къщата. Всъщност вече я е изгубила. Аз ще й я върна, но после пак ще трябва да си реши проблема с банката.

Рохас преведе, като ръкомахаше на места, на които аз не бях правил никакви жестове. Истината беше, че госпожа Пеня накрая вероятно щеше да загуби къщата. Беше само въпрос на това докъде иска да стигна. Личният банкрут щеше да прибави още една година към оспорването на просрочената ипотека. Но това решение можеше да почака.

— А сега й кажи, че трябва да ми плаща за работата. Дай й графика. Хиляда в аванс и месечната тарифа.

— Колко на месец и докога?

Отново погледнах към къщата. Госпожа Пеня ме бе поканила вътре, но аз предпочитах да се срещнем в колата, брониран линкълн „Таун Кар“. Купих го на старо от вдовицата на убита мутра от картела Синалоа. Вратите бяха бронирани, а стъклата от трипластово ламинирано стъкло. За разлика от прозорците на розовата къща на госпожа Пеня. Бях си взел поука от историята на мутрата от Синалоа: не излизай от колата си, ако не е наложително.

Госпожа Пеня вече ми беше обяснила, че спрените преди девет месеца вноски по ипотеката възлизат на седемстотин долара месечно. Докато работех по случая, тя пак нямаше да ги плаща. Щеше да получи отсрочка, докато аз се оправям с банката, така че тук можеха да се спечелят пари.

— Нека са двеста и петдесет месечно. Ще й дам отбивка. Гледай да проумее, че сключва договор и не може да закъснява с вноските. Приемаме кредитна карта, ако има карта с нещо в нея. Само внимавай да важи поне до две хиляди и дванайсета.

Рохас преведе с нови жестове и много повече думи, отколкото бях използвал. Междувременно аз извадих джиесема си. Есемесът беше от Лорна Тейлър.

„ОБАДИ МИ СЕ ВЕДНАГА.“

Щях да й позвъня след разговора с клиентката. В типичната адвокатска кантора има офис мениджър и рецепционистка. Само че моят офис се намираше на задната седалка на линкълна, затова Лорна движеше деловите въпроси и отговаряше на телефона в апартамента си в Западен Холивуд, където живееше заедно с главния ми следовател.

Майка ми е родена в Мексико и разбирах родния език на госпожа Пеня по-добре, отколкото показвах. Затова разбрах отговора й, поне смисъла, обаче оставих Рохас да ми преведе. Тя казваше, че ще отиде в къщата и ще донесе хилядата долара аванс, и обещаваше надлежно да прави месечните вноски. На мене, не на банката. Пресметнах, че ако успея да удължа оставането й в къщата с една година, печалбата ми ще е четири бона. Не беше зле за толкова работа. Сигурно повече изобщо нямаше да се срещнем с нея. Щях да заведа дело и да оспоря обявяването на ипотеката за просрочена, после щях да протакам. Имаше голяма вероятност даже да не се появя в съда. Младата ми сътрудничка щеше да върши подготвителната работа. Госпожа Пеня щеше да е доволна, аз също. Накрая обаче чукчето щеше да удари. Винаги става така.

Реших, че случаят е лесен, въпреки че госпожа Пеня нямаше да е от клиентите, които вдъхват съчувствие. Повечето ми клиенти спират вноските си в банката, след като си изгубят работата или се разболеят тежко. Госпожа Пеня беше спряла, когато тримата й синове влезли в затвора за продажба на наркотици и тя изведнъж се лишила от седмичната им финансова подкрепа. Тази история нямаше да се посрещне с добро око. Но банката й бе изиграла мръсен номер. Бях прегледал досието й на лаптопа си. Имаше си всичко необходимо: документи, че са й връчвани призовки за дължимите вноски, а после и за обявяването на ипотеката за просрочена. Само че госпожа Пеня казваше, че изобщо не е получила тези призовки. И аз й вярвах. В този квартал призовкарите не са желани гости. Подозирах, че призовките са се озовавали в боклука и призовкарят просто е излъгал, че ги е връчил. Ако успеех да го докажа, можех да я отърва от банката с лоста, който щеше да ми даде това. Ето до какво щеше да се свежда защитата ми. Бедната жена изобщо не е била известена в каква беда се намира. Банката се е възползвала от това и е обявила ипотеката за просрочена, без да й даде възможност да внесе дължимите суми, и съдът трябваше да я укори за това.

— Добре, уговорихме се — заключих. — Кажи й да донесе парите, докато отпечатвам договора и квитанцията. Ще започнем още днес.

Усмихнах се и кимнах на госпожа Пеня. Рохас преведе и изскочи от линкълна, за да заобиколи и да й отвори вратата.

Щом жената слезе, отворих образеца за договор на испански в лаптопа си и въведох съответните имена и цифри. Пратих го на принтера, инсталиран върху платформата с електроника на предната дясна седалка. Продължих с квитанцията за средствата, които щяха да бъдат внесени във фирмената ми сметка. Всичко трябва да е на чисто. Винаги. Това е най-добрият начин да си нямам проблеми с Калифорнийската адвокатска колегия. Може и да имам бронирана кола, обаче най-много ме е страх от колегията.

Течеше тежка година за адвокатската кантора „Майкъл Холър и сие“. Икономическата криза отнемаше препитанието на адвокатите специалисти по наказателно право. В Лос Анджелис престъпността си съществува при всякакви икономически условия. Обаче платежоспособните клиенти бяха малко и само от време на време. Като че ли никой нямаше пари за адвокат. В резултат Бюрото за служебна защита се пръскаше по шевовете от дела и клиенти, а хората като мен умираха от гладна смърт.

Имах разходи и четиринайсетгодишна дъщеря в частно училище — и тя, щом станеше дума за колежи, винаги споменаваше Университета на Южна Калифорния. Трябваше да направя нещо и затова предприех стъпка, каквато по-рано бях смятал за немислима. Заех се с гражданско право. Единствената развиваща се индустрия в юридическия бранш беше защитата при обявяване на просрочени ипотеки. Посетих няколко юридически семинара, набрах скорост и започнах да пускам реклами на два езика. Отворих няколко уебсайта и започнах да купувам списъци на делата за просрочени ипотеки от съдебната канцелария. Така си осигурих госпожа Пеня за клиентка. С писмо. Името й фигурираше в списъка и аз й пратих писмо — на испански, в което й предлагах услугите си. Според нея това било първото съобщение, че ипотеката й е обявена за просрочена.

И се започна. Имах повече работа, отколкото можех да поема — днес ми предстояха още шест срещи след тази с госпожа Пеня, и в „Майкъл Холър и сие“ дори за пръв път имахме истински сътрудник. Националната епидемия от просрочени ипотеки заглъхваше, но в никакъв случай не приключваше. Хранилката ми в окръг Лос Анджелис щеше да просъществува години наред.

От всички дела печелех по четири-пет бона, обаче през този период от професионалния ми живот наблягах на количеството за сметка на качеството. В момента имах стотина клиенти с просрочени ипотеки. Дъщеря ми спокойно можеше да се готви за УЮК. По дяволите, можеше да направи там даже магистратура.

Някои смятаха, че проблемът отчасти се дължи на мен, че аз само помагам на мошениците да изиграят системата и в същото време забавям процеса на икономическо възстановяване. Имах такива клиенти, естествено. Според мен обаче повечето от тях бяха многократни жертви. Първо ги примамваха да се съгласят на ипотека, подхвърляйки им за стръв американската мечта да притежаваш дом, въпреки недостатъчните им трудови доходи.

И после пак ги изиграваха, когато балонът се спукваше и безскрупулните кредитори жестоко ги прегазваха при обявяването на ипотеката за просрочена. Опростеното калифорнийско законодателство по въпроса не дава абсолютно никакви шансове на повечето от тези някога горди домопритежатели. Банката дори не се нуждае от съдебно решение, за да отнеме нечий дом. Великите финансови умове смятат, че така и трябва да бъде. Просто давай напред. Колкото по-скоро кризата удари дъното, толкова по-скоро ще започне възстановяването. Кажете го на госпожа Пеня, смятам пък аз.

Има една теория, че всичко това е заговор на водещите банки в страната да подкопаят устоите на имущественото право, да саботират съдебната система и да създадат вечно функционираща индустрия с просрочени ипотеки, която да им позволи да печелят и от двете страни на процеса. Не че се връзвам, обаче по време на краткото си практикуване в тази област бях видял достатъчно хищнически и неетични действия от страна на тъй наречените „законни бизнесмени“, така че доброто старо наказателно право вече ми липсваше.

Рохас чакаше до линкълна госпожа Пеня да се върне с парите. Погледнах си часовника и забелязах, че закъсняваме за следващата ми среща — просрочена ипотека на фирма в Комптън. Опитвах се да групирам консултациите с новите си клиенти географски, за да пестя време, гориво и амортизиране на колата. Днес работех в южните райони. Утре щях да съм в източната част на Лос Анджелис. Два дни седмично прекарвах на колела в събиране на нови клиенти. През останалото време работех по делата.

— Хайде, госпожо Пеня, трябва да побързаме — въздъхнах.

Реших да използвам момента и да се обадя на Лорна. Преди три месеца бях започнал да блокирам изписването на телефонния си номер при обаждане. Никога не го бях правил, когато практикувах наказателно право, но в моя нов свят на просрочени ипотеки не исках хората да имат личния ми номер. И това се отнасяше както за клиентите ми, така и за адвокатите на кредитора.

— Адвокатска кантора „Майкъл Холър и сие“ — каза Лорна. — С какво мо…

— Аз съм. Какво има?

— Мики, трябва веднага да отидеш във Ваннайския участък — заяви тя.

Ваннайският участък на Лосанджелиското полицейско управление покрива долината Сан Фернандо, разположена в северната част на града.

— Днес съм в южните райони. Какво става?

— Лиза Трамъл е там.

Лиза Трамъл беше моя клиентка. Всъщност първата ми клиентка с просрочена ипотека. Бях й помогнал да запази дома си цели осем месеца и бях сигурен, че мога да протакам поне още една година, преди да хвърлим бомбата с банкрута. Тя обаче се измъчваше от разочарованията и несправедливостите в живота си и не можех да я успокоя и контролирам. Започна да протестира пред банката с лозунг, заклеймяващ нейните измами и безсърдечност. Докато банката не извади временна ограничителна заповед срещу нея.

— Ограничителната заповед ли е нарушила? Арестували ли са я?

— Арестували са я за убийство, Мики.

Изобщо не го бях очаквал.

— За убийство ли? Кой е пострадалият?

— Каза, че я обвинявали в убийството на Мичъл Бондюрант.

Това ме изуми още повече. Погледнах през прозореца и видях, че госпожа Пеня излиза от къщата си. Носеше пачка банкноти.

— Добре, отложи останалите ми срещи за днес. И кажи на Сиско да тръгва за Ван Найс. Ще се срещнем там.

— Дадено. Искаш ли Бълокс да поеме следобедните ти срещи?

Бълокс беше новата ми сътрудничка. Дженифър Аронсън от Югозападния юридически колеж, който се помещаваше в някогашната сграда на универсалния магазин „Бълокс“ на Уилшир Булевард.

— Не, не искам да ги поема, просто ги отложи. И виж, мисля, че папката на Трамъл е при мен, но списъкът с контактите й е в теб. Намери сестра й. Лиза има дете, момче. То сигурно е на училище и някой ще трябва да го вземе, ако тя не може.

Карахме всеки клиент да попълва подробен списък с контакти, защото понякога е трудно да ги откриеш за съдебните заседания — и да ги накараш да платят за работата ти.

— Ще се заема — обеща Лорна. — Успех, Мики.

— И на тебе.

Затворих и се замислих за Лиза Трамъл. Всъщност не бях особено изненадан, че са я арестували за убийството на човека, който се опитваше да я лиши от дом. Не, не бях смятал, че ще се стигне дотам. Ни най-малко. Но дълбоко в душата си бях знаел, че ще се стигне до нещо.