Майкъл Конъли
Петата поправка (39)

38.

През едночасовата обедна почивка подготвих Лиза Трамъл какво да очаква по време на следобедното заседание. Хърб Дал го нямаше — уж го бях пратил да свърши нещо, за да остана насаме с клиентката си. Доколкото можех й обясних рисковете, който щяхме да поемем, след като обвинението слезеше от сцената и на нея се качеше защитата. Лиза изглеждаше уплашена, ала ми имаше доверие. Повече не мога да искам от клиент. Истината ли? Не. Но доверие? Да.

След откриването на заседанието Фриман призова на свидетелската скамейка доктор Хенриета Станли, която се представи като главен биолог в Лосанджелиската регионална лаборатория по криминалистика при Калифорнийския щатски университет. Предполагах, че тя ще е последният свидетел на обвинението и че нейните показания ще съдържат два изключително важни елемента. Станли щеше да потвърди, че резултатите от ДНК анализа на откритата върху чука кръв отговарят точно на ДНК на Мичъл Бондюрант и че кръвта, открита по градинската обувка на Лиза Трамъл, също е на убития.

Научните показания щяха да затворят кръга на обвинението — и кръвта щеше да изиграе ролята на свързващото звено. От своя страна аз възнамерявах да лиша прокурорката от това удоволствие.

— Доктор Станли — започна Фриман. — Вие или лично сте провели, или сте контролирали всички ДНК анализи в следствието за смъртта на Мичъл Бондюрант, нали така?

— Контролирах и потвърдих резултатите от анализ, проведен от външна лаборатория. Втория анализ направих лично. Но трябва да прибавя, че двамата ми асистенти в лабораторията ми помагат и вършат голяма част от работата под мое ръководство.

— По време на следствието към вас са се обърнали с молба да направите ДНК анализ на малко количество кръв, открито върху чук, и да сравните резултатите с кръвта на убития, нали?

— За този анализ прибягнахме до външна лаборатория, защото бързахме. Аз контролирах тестовете и впоследствие потвърдих резултатите.

— Ваша чест?

Бях се изправил зад масата на защитата. Съдията явно се ядоса, че прекъсвам разпита на Фриман.

— Какво има, господин Холър?

— За да спести на съда и съдебните заседатели дългите обяснения на ДНК анализа и сравнението на кръвта, защитата признава твърдението за вярно.

— Кое твърдение, господин Холър?

— Че кръвта по чука е на Мичъл Бондюрант.

Съдията изобщо не се замисли. Шансът да ускори процеса най-малко с един час го зарадва — умерено.

— Отлично, господин Холър, но така няма да имате възможност да го оспорите по време на защитната фаза. Известно ви е, нали?

— Напълно, ваша чест. Няма да се наложи да го оспоря.

— И вашата доверителка не възразява срещу тази тактика, така ли?

Леко се завъртях към Лиза Трамъл и я посочих.

— Тя напълно разбира тази тактика и я одобрява. И е готова официално да го заяви, ако я попитате лично.

— Мисля, че няма нужда. Какво ще каже обвинението?

Фриман явно подозираше, че й залагам капан.

— Ваша чест, искам да сме наясно: обвиняемата признава, че кръвта по чука наистина е на Мичъл Бондюрант. Искам и отказ от претенции за неадекватна защита.

— Мисля, че такъв отказ е излишен — отвърна Пери.

— Обаче ще изслушам признанието на обвиняемата. — След това зададе на Лиза няколко въпроса, за да се увери, че е съгласна с признанието.

Щом Фриман заяви, че е удовлетворена, Пери завъртя стола си и го придвижи към края на масата, за да се обърне към съдебните заседатели.

— Дами и господа, свидетелката щеше да ви обясни подробно същността на ДНК анализа и да даде показания за лабораторните изследвания, довели до заключението, че кръвта, открита по представения като доказателствено средство чук, принадлежи на убития Мичъл Бондюрант. Като признава верността на това твърдение, защитата се съгласява с тези резултати и няма да ги оспорва. Следователно можете да приемете, че кръвта по дръжката на чука, открит в храстите край банката, наистина е на убития Мичъл Бондюрант. Това вече се смята за доказан факт и когато започнете да обсъждате решението си, ще ви го представя в писмен вид.

Кимна, върна се на мястото си и нареди на Фриман да продължи. Тъй като неочакваният ми ход беше нарушил ритъма й, тя помоли съдията за малко време да реши с какво да поднови разпита. Накрая отново погледна свидетелката.

— Добре, доктор Станли, кръвта от чука не е единствената кръвна проба от това дело, която са ви пратили за анализ, нали?

— Да. Получихме и втора кръвна проба от обувка, открита в дома на обвиняемата. В гаража, струва ми се. Ние анализирахме…

— Ваша чест. — Изправих се пак. — Защитата отново признава твърдението за вярно.

Този път в залата се възцари пълна тишина. Никой не шушукаше в галерията, приставът не заглушаваше с длан телефонния си разговор, пръстите на съдебната стенографка бяха неподвижно отпуснати върху клавиатурата. Пълна тишина.

Съдията седеше със сплетени под брадичката си пръсти и дълго остана в тази поза, преди с две ръце да ни повика с Фриман да се приближим.

— Елате тук, ако обичате.

Двамата с прокурорката се изправихме един до друг пред съдийската маса и Пери зашепна:

— Господин Холър, още преди да се появите в моя съд, вашата репутация вече ми беше известна. Имах информация от няколко източника, че сте адски добър правист и изключителен адвокат. Трябва обаче да ви попитам дали знаете какво точно правите. Признавате за вярно твърдението на обвинението, че кръвта на убития е открита по обувката на вашата доверителка, така ли? Убеден ли сте, господин Холър?

Кимнах в знак, че Пери основателно поставя под съмнение защитната ми стратегия.

— Ваша чест, ние също анализирахме пробата и потвърдихме резултатите на обвинението. Науката не лъже и защитата не се стреми да заблуждава съда и съдебните заседатели. Щом съдебният процес е търсене на истината, нека истината излезе наяве. Защитата признава твърдението за вярно. По-късно ще докажем, че кръвта умишлено е била прехвърлена върху обувката. Ето в какво се състои истината, а не в това дали кръвта е на Мичъл Бондюрант. Ние признаваме, че е негова, и сме готови да продължим нататък.

— Може ли да бъда изслушана, ваша чест? — попита прокурорката.

— Говорете, госпожо Фриман.

— Обвинението възразява срещу признаването на твърдението.

Най-после се хвана в капана. Съдията се втрещи.

— Не разбирам, госпожо Фриман. Вие получавате каквото искате. Кръвта на убития върху обувките на обвиняемата.

— Ваша чест, доктор Станли е последната ми свидетелка. Колегата се опитва да отслаби обвинението, като ме лиши от възможността да представя доказателствата така, както искам аз. Показанията на тази свидетелка са катастрофални за защитата. Той признава твърдението просто за да притъпи въздействието му върху съдебните заседатели. Сбърках, като приех признаването на кръвта върху чука, но този път няма да повторя грешката си. Не и за обувките. Обвинението възразява.

Това не разколеба съдията. Пери предвкусваше спестяването най-малко на половин ден съдебно време и нямаше да се откаже от този шанс.

— Госпожо Фриман, известно ви е, че съдът може да отхвърли възражението ви с оглед на съдебни икономии. Предпочитам да не го правя.

Казваше й да не тръгва срещу него. Да приеме признаването.

— Съжалявам, ваша чест, но обвинението все пак възразява.

— Отхвърля се. Можете да се върнете на местата си.

И продължихме нататък. Както и с чука, съдията изясни на съдебните заседатели смисъла на признаването и им обеща, че до началото на тяхното обсъждане ще получат документ, излагащ приетите за верни доказателства и факти. Бях успял да заглуша кресчендото на обвинението. Вместо да завърши с гръм на чинели, барабани и доказателства, крещящи: „ТЯ Е ВИНОВНА! ТЯ Е ВИНОВНА! ТЯ Е ВИНОВНА!“, финалът приличаше на скимтене. Фриман кипеше. Знаеше колко е важно постепенното достигане на кулминацията. Човек не слуша „Болеро“ десет минути, за да го изключи две минути преди края.

И не само това. Аз всъщност превръщах нейната последна и най-важна свидетелка в първия свидетел на защитата. Като признавах твърденията й, използвах резултатите от ДНК анализите като първите тухли в изграждането на защитата. И Фриман нищо не можеше да направи. Беше изложила цялото обвинение и не й оставаше нищо. След като освободи Станли от свидетелската скамейка, тя си седна на мястото и запрелиства бележките си. Сигурно се чудеше дали пак да не призове Кърлин или Лонгстрет, за да завърши обвинението с обобщение на всички доказателства. Това обаче криеше рискове. По-рано тримата бяха репетирали показанията на детективите. Но не и сега.

— Госпожо Фриман? — накрая я подкани съдията. — Имате ли друг свидетел?

Прокурорката погледна към ложата на съдебните заседатели. Вероятно смяташе, че присъдата е осигурена.

Какво от това, че доказателствата не са поднесени по режисирания от нея сценарий? Това не ги променяше, те бяха влезли в протокола. Кръвта на убития по чука и обувките на обвиняемата. Повече от достатъчно. Присъдата наистина й беше в кърпа вързана.

Тя бавно се изправи, без да откъсва очи от заседателите. После се обърна към съдията.

— Ваша чест, обвинението няма повече свидетели.

В този тържествен момент залата отново се смълча, вече почти за цяла минута.

— Отлично — накрая наруши тишината Пери. — Струва ми се, никой от нас не е предполагал, че толкова бързо ще стигнем дотук. Господин Холър, готов ли сте да продължите с излагането на защитата?

Станах от стола си.

— Ваша чест, защитата е готова.

Съдията кимна. Все още изглеждаше малко зашеметен от решението на защитата да признае и приеме за доказателство кръвта на убития по обувките на обвиняемата.

— Тогава ще изместим следобедната почивка малко по-рано. И когато се върнем, ще започне защитната фаза от процеса.