Майкъл Конъли
Петата поправка (14)

13.

Както се и очакваше, след целодневно предварително изслушване във Ваннайския върховен съд съдия Дарио Моралес постанови Лиза Трамъл да се изправи на процес. Прокурор Андреа Фриман използва детектив Хауард Кърлин като основен източник и ловко хвърли мрежа от косвени улики, в която моментално улови Лиза. Фриман прекрачи границата на минимума необходими доказателства като спринтьорка на къси разстояния и съдията също толкова бързо отсъди в нейна полза. Съвсем рутинно. Делово. Хоп-хоп и Лиза трябваше да се яви на процес.

По време на изслушването клиентката ми седеше на масата на защитата, но самият аз не бях там. Дженифър Аронсън представляваше защитата, доколкото можеше, в тази едностранна игра. Съдията позволи изслушването да започне едва след като подробно разпита Лиза, за да се увери, че решението й да продължи без мен е съзнателно, доброволно и стратегическо. Лиза призна на открито заседание, че е наясно с липсата на съдебен опит на Аронсън, и се отказа от всякакви претенции за неадекватна защита като основание за евентуално обжалване на съдийското решение.

Гледах по-голямата част от изслушването по телевизията вкъщи, където продължавах да се възстановявам. По Канал 5 предаваха сутрешното заседание на живо, преди да преминат отново към обичайната си програма от блудкави следобедни токшоута. Това означаваше, че съм пропуснал само последните два часа. Нищо — вече знаех как ще свърши. Нямаше изненади и единственото разочарование се състоеше в това, че не получих никакви нови податки как обвинението се кани да размаха знамето на процеса.

Както се бяхме уговорили по време на подготвителните ни занимания в болничната ми стая в Холи Крос, Аронсън не призова свидетели и не представи опровергаващи доказателства. Решихме да запазим за процеса нашата хипотеза за невинност, когато границата на вината извън всякакво основателно съмнение щеше да превърне играта в почти равностоен мач. Дженифър подложи свидетелите на обвинението на пестелив кръстосан разпит. Всички те бяха опитни ветерани в даването на показания — особено Кърлин, криминалистът и съдебният лекар. Фриман реши да не призовава Марго Шейфър на свидетелската скамейка и помоли Кърлин да разкаже за проведения от него разпит на свидетелката, която твърдеше, че видяла Лиза Трамъл на една пряка от местопрестъплението. Действията на обвинението не разкриваха почти нищо и затова нашата стратегия се свеждаше до наблюдение и чакане. Не бързахме. Просто щяхме да ги атакуваме на процеса, където имахме най-големи шансове.

В края на изслушването Моралес постанови Лиза да се изправи на процес пред съдия Колман Пери на шестия етаж в съдебната палата. Поредният магистрат, с когото нямах никакъв опит. Но тъй като знаех, че залата му е една от четирите възможни за клиентката ми, бях поразпитал за него в колегията. По всеобщо мнение той бил честен съдия със сприхав нрав. Бил справедлив, докато не го ядосаш, и тогава можело да те гледа накриво чак до края на процеса. Беше добре да го знам — делото напредваше към заключителната си фаза.

Два дни по-късно най-после се почувствах готов да се върна на работа. Счупените ми пръсти бяха гипсирани, тъмносините и лилави петна по натъртеното ми тяло постепенно се заменяха с отвратително жълтеникави. Бяха ми свалили конците от скалпа и можех предпазливо да си зализвам косата върху обръснатата рана, все едно прикривам плешивина.

И най-хубавото, по-рано усуканият ми тестис, който докторът в крайна сметка реши да не ампутира, по неговите думи се подобрявал с всеки изминал ден. Той го остави, за да види дали ще възобнови нормалните си функции, или ще се спаружи на клонката като необран коктейлен домат.

По предварителна уговорка Рохас докара линкълна пред къщи точно в единайсет часа. Бавно слязох по стъпалата, здраво стиснал бастун в ръка. Шофьорът предпазливо ми помогна да се настаня на задната седалка и скоро бях на обичайното си място. Той скочи зад волана и ние рязко потеглихме надолу по склона.

— По-полека, Рохас. Прекалено ме боли от предпазния колан, затова не ме карай да се блъскам в предната облегалка.

— Извинявам се, шефе. Ще карам по-внимателно. Къде отиваме днес? В офиса ли?

Беше възприел обръщението „шефе“ от Сиско. Мразех да ме наричат „шеф“, макар да знаех, че съм точно такъв.

— В офиса по-късно. Първо отиваме в Арчуей Пикчърс на Мелроуз.

— Дадено.

Арчуей се помещаваше в двуетажна сграда срещу един от мастодонтите, Парамаунт Пикчърс. Започнало като технически център, за да поеме огромното търсене на снимачни площадки и техника, студиото беше станало самостоятелно под ръководството на покойния Уолтър Елиот и сега ежегодно произвеждаше собствени филми. По случайност Елиот навремето ми беше клиент.

На Рохас му трябваха двайсет минути да стигне до там от дома ми над Лоръл Кениън Булевард. Когато спря пред будката на портала, аз отворих прозореца и казах на приближилия се охранител, че идвам при Клег Макренолдс. Той ме попита за името ми и поиска документ за самоличност. Дадох му шофьорската си книжка. Охранителят се върна в будката, провери в компютъра си и се намръщи.

— Съжалявам, господине, но ви няма в списъка с гости на студиото. Имате ли среща?

— Нямам, но той ще ме приеме.

Не бях искал да предупреждавам Макренолдс за появата си.

— Хм, не мога да ви пусна, щом нямате уговорена среща.

— Бихте ли му се обадили, за да му съобщите, че съм тук? Той ще ме приеме. Знаете какъв е, нали?

Намекът беше ясен. Не ти трябва да се ебаваш с него.

Охранителят затвори плъзгащата се врата и позвъни на Макренолдс. Наблюдавах го през стъклото. Разговорът изглеждаше оживен. Накрая той пак отвори вратата и ми подаде телефона, който беше на дълъг кабел. Взех го и сега пък аз вдигнах стъклото пред охранителя. Танто за танто.

— Тук е Майкъл Холър. С господин Макренолдс ли говоря?

— Не, тук е личната асистентка на господин Макренолдс. С какво мога да ви помогна, господин Холър? Не виждам да имате уговорена среща и честно казано, не ви познавам.

Гласът беше женски, младежки и самоуверен.

— Аз съм човекът, който ще стъжни живота на шефа ви, ако не ме свържете с него.

Оттатък последва мълчание, после гласът отговори:

— Нищо няма да постигнете със заплахи. Господин Макренолдс е на снимачната площадка и…

— Това не е заплаха. Аз не заплашвам. Просто казвам истината. Къде е тази снимачна площадка?

— Няма да ви кажа. Няма да се доближите до Клег, докато не науча за какво се отнася.

Забелязах, че е на малко име с шефа си. Зад мен прозвуча клаксон. Образуваше се опашка. Охранителят почука с кокалчетата на пръстите си по прозореца, после се наведе и се вторачи през затъмненото стъкло. Не му обърнах внимание. Отзад се обади втори клаксон.

— Отнася се за това да спестите на шефа си големи ядове. Знаете ли за сделката, която той обяви миналата седмица? За жената, обвинена в убийството на банкера, който искал да отнеме дома й?

— Да, знам.

— Е, вашият шеф е получил тези права незаконно. Предполагам, че това се е случило не по негова вина или без негово знание. Ако съм прав, той е станал жертва на измама и съм тук, за да му го обясня. Втора възможност няма да има. Клег Макренолдс потъва направо в движещите се пясъци.

Последната заплаха беше прекъсната от поредния клаксон на колата зад мен и силно почукване по прозореца.

— Говорете с охранителя — завърших аз. — Кажете му да или не.

Спуснах стъклото и върнах телефона на ядосания охранител. Той вдигна слушалката до ухото си.

— Какво ще решите? Тук се събра опашка от коли чак до Мелроуз.

След като изслуша отговора, охранителят се върна в будката си и затвори телефона, после ме погледна и натисна бутона за бариерата.

— Девети павилион. Право напред и в дъното наляво. Няма как да объркате пътя.

Отправих му самодоволна усмивка, вдигнах стъклото и Рохас мина под вдигащата се бариера.

Павилион 9 се оказа сграда, достатъчно голяма, за да побере самолетоносач. Наоколо имаше сервизни камиони и актьорски каравани. Отстрани една зад друга бяха паркирани четири лимузини с работещи двигатели, чиито шофьори чакаха снимките да свършат и богопомазаните да излязат.

Явно снимаха голяма продукция, обаче не ми се удаде да видя каква е. По средата на алеята между павилиони 9 и 10 вървяха мъж и по-млада от него жена. Тя носеше слушалки, което, реших аз, означаваше, че е лична асистентка. Жената посочи с показалец моята кола.

— Добре, остави ме тук.

Рохас спря и докато отварях вратата, телефонът ми иззвъня. Извадих го и погледнах дисплея.

„НЕПОЗНАТ НОМЕР“

Така пишеше, когато ми се обаждаха клиенти, занимаващи се с търговия с дрога, понеже използваха евтини джиесеми за еднократна употреба, за да избегнат подслушване и записване на разговорите. Не отговорих и оставих телефона на седалката. Щом искаш да ти вдигна, трябва да ми кажеш кой си.

Предпазливо слязох, като оставих и бастуна в колата. Защо да демонстрираш слабост, винаги казваше баща ми, великият адвокат. Бавно закрачих към продуцента и неговата асистентка.

— Ти ли си Холър? — извика мъжът.

— Аз съм.

— Искам да знаеш, че тая продукция, от която току-що ме измъкна, струва четвърт милион долара на час. В момента спряха само за да мога да изляза и да се оправя с тебе.

— Оценявам го и ще бъда кратък.

— Добре. Казвай сега какви си ги разправял, че ме били измамили, мама му стара? Никой не може да ме измами!

Погледнах го и мълчаливо зачаках. На Макренолдс му трябваха само още пет секунди, за да избухне отново.

— Е, ще ми кажеш ли, или не? Няма да вися тука цял ден.

Озърнах се към личната му асистентка и пак насочих вниманието си към него. Той схвана посланието.

— А, не, ще разговаряме само пред свидетел. Момичето остава.

Свих рамене, извадих диктофон от джоба си и го включих. Вдигнах го към него, за да му покажа светещата червена лампичка.

— Тогава ще се погрижа и аз да документирам разговора.

Макренолдс впери очи в устройството и видях в тях безпокойство. Гласът му, думите му, запечатани на запис. Това можеше да е опасно на място като Холивуд. В главата му затанцуваха спомени за обвиненията срещу Мел Гибсън.

— Добре, изключи го и Джени си отива.

— Клег! — възрази тя.

Макренолдс протегна ръка и силно я шляпна по задника.

— Казах да си вървиш.

Унизена, младата жена се отдалечи забързано като ученичка.

— Понякога трябва да се отнасяш така с тях — поясни той.

— И съм сигурен, че си взимат поука.

Макренолдс кимна, без да долови сарказма в гласа ми.

— Та казвай сега, Холър, за какво се отнася?

— За тебе, Клег — че си се хванал на въдицата на Хърб Дал, твоя партньор в сделката за Лиза Трамъл.

Макренолдс категорично поклати глава.

— Невъзможно. От правния отдел контролираха всичко. Сделката си е съвсем чиста. Даже жената подписа. Трамъл. Във филма мога да я изкарам сто и трийсет килограмова курва, дето си пада по черни пишки, и тя пак няма да може да направи нищо. Сделката е идеална.

— Да, ама от правния отдел са пропуснали това, че нито един от двамата не е притежавал правата върху историята, за да ти ги продаде. Тези права случайно принадлежат на мен. Трамъл ми ги предостави, преди да се появи Дал. Той си мислеше, че може да ме измести, като открадне оригиналните договори от папките ми. Само че няма да се получи. Имам свидетел на кражбата и пръстовите отпечатъци на Дал. Ще влезе за измама и кражба и сега ти ще трябва да решиш дали да влезеш заедно с него, Клег.

— Заплашваш ли ме? Това да не е някакво изнудване? Никой не може да ме изнудва.

— Не, не е изнудване. Просто си искам своето. Тъй че можеш или да останеш с Дал, или да сключиш същата сделка с мене.

— Късно е. Вече подписах. Всички подписахме. Сделката е сключена.

Той понечи да си тръгне.

— Платил ли си му?

Макренолдс отново се обърна към мен.

— Ти майтапиш ли се? Тук е Холивуд.

— И сигурно си подписал само предварителен договор, нали така?

— Да, подписването на окончателния е след един месец.

— Тогава сделката е обявена, но не е сключена. Нали така го правите в Холивуд. Но ако искаш, можеш да направиш промяна. Ако искаш, можеш да намериш повод за разваляне на сделката.

— Не искам. Проектът ми харесва. Дал се обърна към мен и сключих сделката с него.

Кимнах в знак, че разбирам дилемата.

— Както искаш. Но утре заран отивам в полицията и следобед подавам жалба в съда. Ти ще бъдеш посочен като обвиняем. Като човек, който е участвал в измама.

— Не съм участвал в нищо подобно! Изобщо не знаех за това, докато ти не ми каза.

— Точно така. Аз ти казах и ти не направи нищо. Предпочиташ да продължиш да работиш с крадец, въпреки че фактите са ти известни. Това е престъпление.

Бръкнах в джоба си и извадих диктофона. Повдигнах го, за да види, че червената лампичка още свети.

— Ще спра този филм за толкова време, че докато го произведат, това място ще се ръководи от момичето, чийто задник преди малко удари.

Този път понечих да си тръгна аз.

— Чакай малко, Холър.

Обърнах се. Макренолдс погледна на север към надписа високо на склона, който привличаше всички тук.

— Какво трябва да направя? — попита той.

— Трябва да сключиш същата сделка с мен. Аз ще се погрижа за Дал. Той си го заслужава и ще си го получи.

— Дай ми един телефонен номер, ще го оставя в правния отдел.

Извадих визитката си и му я подадох.

— Не забравяй, трябва да получа отговор още днес.

— Ще го получиш.

— Между другото, какви са сумите в сделката?

— Двеста и петдесет аванс и един милион после. И още четвърт за продуцирането.

Кимнах. Авансът от четвърт милион долара със сигурност щеше да покрие защитата на Лиза Трамъл. Даже можеше да остане нещичко за Хърб Дал. Всичко зависеше от това как искам да постъпя с него и дали ще проявя честност към един крадец. От една страна ми се искаше да го натикам в миша дупка, но от друга той наистина беше осигурил клиент за проекта.

— Знаеш ли какво, аз съм единственият в този град, който ще ти го каже, обаче не искам да съм продуцент. Остави тази част от сделката с Дал. Това ще е неговият дял.

— Стига да не е в затвора.

— Включи такава клауза в договора.

— Това ще е нещо ново тук. Надявам се, че правният отдел няма да оплете конците.

— Беше ми приятно да преговарям с теб, Клег.

Отново се обърнах и се насочих към колата си. Този път Клег ме настигна и тръгна заедно с мен.

— Ще можем да се свържем с тебе, нали? Ще ни трябваш за технически консултант. Особено по сценария.

— Имаш визитката ми.

Стигнах до линкълна и Рохас ми отвори вратата. Предпазливо се вмъкнах вътре, лекичко се наместих върху топките си и пак погледнах навън към Макренолдс.

— Още нещо — каза продуцентът. — Мислех си да поканя Матю Маконъхи. Той ще е идеален. Но кой според тебе може да играе твоята роля?

Усмихнах му се и посегнах към дръжката на вратата.

— В момента го гледаш, Клег.

Затворих вратата и през затъмненото стъкло видях, че на лицето му се изписва объркване.

Казах на Рохас да потегли към Ван Найс.