Майкъл Конъли
Петата поправка (37)

36.

Хърб Дал дойде сам. Сиско го посрещна на вратата на офиса и го доведе в кабинета ми. Бълокс седеше от лявата ми страна. Бяхме поставили стол за Дал точно пред бюрото. Моят следовател остана прав, както се бяхме уговорили. Исках замислено да се разхожда напред-назад. Исках Дал да седи като на тръни, да си мисли, че първата погрешно изречена дума може да вбеси здравеняка с тесния черен потник.

Не му предложих кафе, безалкохолно или вода. Не започнах с баналности или с опит да подобря обтегнатите ни отношения. Преминах направо на въпроса.

— Слушай сега какъв е планът, Хърб. Ще видим точно какво си направил и каква е връзката ти с Луис Опарицио и ще помислим как да реагираме. До утре сутрин в девет съм свободен, тъй че имаме цяла нощ на разположение, ако се наложи.

— Преди да започнем, искам да се уверя, че сделката ни си остава в сила, ако ти окажа съдействие — отвърна Дал.

— На обяд ти казах, че сделката е да не влезеш в затвора. В замяна ти ще ми кажеш каквото знаеш. Никакви обещания.

— Няма да свидетелствам. Това е само за твоя информация. Пък и мога да ти предложа нещо по-добро от своите показания.

— Ще видим. Хайде обаче да почнем отначало. Днес ми каза, че са те пратили при оградата на Лиза Трамъл. Започни оттам.

Той кимна, но после възрази.

— Мисля, че трябва да започна по-отрано. Всичко започна в началото на миналата година.

Разперих ръце.

— Давай. Имаме цяла нощ.

И Дал ни разказа дълга история за един филм, който продуцирал преди година, под заглавието „Чистокръвният“ — мила семейна приказка за момиче, на което подаряват кон на име Честър. Момичето открива цифра, татуирана от вътрешната страна на долната му устна, показваща, че животното е чистокръвен състезателен кон, за който се смята, че е загинал в пожар в плевник преди години.

— Та те с баща си разчепкват историята и…

— Виж — прекъснах го. — Много е интересно, но може ли да поговорим за Луис Опарицио? Наистина имам цяла нощ на разположение, обаче хайде да не се отклоняваме от проблема.

— Точно това е проблемът. Този филм. Трябваше да е нискобюджетен, обаче аз обичам коне. Още от малък. И реших, че с тази лента ще избягам от стелажите.

— От какви стелажи?

— Стелажите с дивидита, дето се продават навсякъде. Мислех си, че тази история е необработен диамант и ако я заснемем както трябва, може да я разпространят в големите кина. Ама си има производствени разходи. И за това трябват пари.

Всичко се свежда до пари, така си е.

— Взел си ги назаем, така ли?

— Взех ги назаем и ги вложих в продукцията. Глупаво, знам. И това беше освен парите на инвеститорите, които бях взел отначало. Само че режисьорът беше един изрод перфекционист от Испания. Едва говореше английски, но го наехме. Заснемаше дубъл след дубъл на всяка сцена — трийсет дубъла на тъпата сцена в снекбара! Та свършихме парите, а ми трябваха минимум четвърт милион само за да завърша филма. Вече бях обиколил целия град и всички потенциални източници. Обаче лентата ми беше взела ума. Мислех си, че може да пробие, нали разбирате?

— И си взел пари от улицата — обади се иззад стола му Сиско.

Дал се завъртя, за да го погледне, и кимна.

— Да, от един познат. С гърбав нос.

— Как се казва? — попитах аз.

— Неговото име не е важно — заяви той.

— Важно е. Как се казва?

— Дани Грийн.

— Нали каза, че…

— Да, знам. Той е с тях, но не е италианец.

Погледнах Сиско. Щеше да се наложи да го провери.

— Добре. Значи си взел четвърт милион от Дани Грийн. И какво стана?

Дал ядосано разпери ръце.

— Точно това е проблемът, че нищо не стана. Завърших филма, но не успях да го продам. Обиколих всички фестивали в Северна Америка и никой не го искаше. Ходих на Американския филмов панаир, наех скъпарски апартамент в „Лоус“ в Санта Моника и го продадох само в Испания. Естествено, единствената страна, която прояви интерес, беше родината на скапания ми режисьор.

— И Дани Грийн не е останал особено доволен.

— Аха. Тъй де, аз си правех вноските, ама заемът беше за шест месеца и той си го поиска. Не можех да го платя накуп. Дадох му испанските пари, но повечето щях да получа по-късно. Трябваше да го дублират и така нататък — ще видя повечето пари чак в края на тая година, когато филмът излезе там. Тъй че бях загазил сериозно.

— И какво стана?

— Ами, един ден Дани идва при мене. Тъй де, просто се появява и аз си викам, че се кани да ми строши краката. Вместо това обаче той казва, че искали да свърша нещо. Било дългосрочна работа и ако приема, щели да реструктурират заема ми и даже можело да задържа повечето от оставащата главница. Та гледай сега, седя аз там и нямам друг избор. Какво да правя, да откажа на Дани Грийн ли? Не става така.

— И си се съгласил.

— Точно така. Съгласих се.

— И каква беше работата?

— Да се сближа с хората, дето агитират и правят демонстрации срещу просрочените ипотеки. С тази организация, ИДЕАЛ. Искаше да се внедря в лагера им, ако мога. Та така се запознах с Лиза. Тя беше главната агитаторка.

Звучеше ми шантаво, но не казах нищо.

— Обясниха ли ти защо?

— Не, само споменаха, че някакъв тип се бил подплашил и искал да знае какво се кани да прави тя. Готвел някаква сделка и не искал тези хора да му развалят работата. Ако Лиза се канеше да протестира или нещо от този род, трябваше да съобщя на Дани къде ще е демонстрацията, срещу кого ще е насочена, такива неща.

Историята започваше да придобива правдоподобно звучене. Сетих се за сделката с Ле Мюър. Опарицио се готвеше да продаде АЛОФТ на публичното акционерно дружество и изглеждаше логично да се опитва да предотврати всички потенциални заплахи за продажбата преди нейното финализиране през февруари. Това можеше да се отнася даже за Лиза Трамъл. Лошата реклама можеше да му попречи. Акционерите винаги искат сливанията да са чисти като сълза.

— Добре, нещо друго?

— Почти нищо. Просто събиране на информация. Сближих се с Лиза, обаче около месец по-късно я прибраха за убийството. Тогава Дани пак дойде при мене. Мислех, че ще се отметне от сделката, понеже тя беше в затвора, ама той каза, че искал да внеса гаранцията и да я измъкна. Даде ми парите в торба — двеста бона. Когато я освободих, пак трябваше да направя същото, само че вече с вас. Да се внедря в лагера на защитата, да следя какво става и да докладвам.

Хвърлих поглед към Сиско. Неговите замислени разходки из кабинета вече не бяха преструвка. И двамата знаехме, че Дал може да е върхът на айсберг, който ще пробие дъното на обвинението и ще го потопи. Знаехме също, че в лицето на Лиза Трамъл имаме клиентка, която макар и ужасно антипатична, може би е невинна.

А ако беше невинна…

— Какво е участието на Опарицио във всичко това? — попитах.

— Ами, няма такова — поне не пряко. Но когато се обаждам на Дани, той винаги се интересува какво имате срещу Опарицио. Точно така казва: „Какво имат срещу Опарицио?“. Всеки път ме пита. Та си мисля, че всъщност може би върша тази работа за него, нали разбирате?

Не отговорих веднага. Въртях се на стола си и анализирах наученото.

— Знаеш ли какво не ми е ясно и какво отсъства от твоя разказ, Дал? — обади се Сиско.

— Какво?

— Моментът с наемането на ония двамата да пребият Мик. Тоя момент го пропусна, задник такъв.

— Да, какво ще кажеш за това? — присъединих се и аз.

Дал вдигна ръце в знак, че се предава и че е самата невинност.

— Те ми казаха да го направя. Те ми пратиха ония двамата.

— Защо ме пребиха? Каква е ползата?

— Това те забави, нали? Искаха Лиза да влезе за убийството, а започваха да си мислят, че си прекалено добър. Искаха да те забавят.

Избягна погледа ми, като изтупа въображаема прашинка от крачола си. Което ме наведе на извода, че може би лъже за истинската причина за побоя. Това бяха първите фалшиви нотки, които долавях от началото на изповедта му. Предположих, че е проявил инициатива, че тъкмо той е искал да ме пратят в болницата.

Погледнах Бълокс, после Сиско. Като се изключеше последният отговор на Дал, тук ни се откриваше нова възможност. Знаех какво ще ни предложи. Себе си като двоен агент. Да ни отведе на плажа, подхвърляйки лъжлива информация на Опарицио.

Трябваше да го обмисля. Лесно можех да снабдявам Хърб със заблуждаващи сведения, които да предава на Дани Грийн. Ала такава маневра щеше да е опасна, да не споменавам за етичната страна на въпроса.

Изправих се и посочих на Сиско вратата.

— Изчакайте малко. Искам да поговоря със своя следовател навън.

Излязохме в приемната. Затворих вратата и отидох при бюрото на Лорна.

— Знаеш ли какво означава това? — попитах.

— Означава, че ще спечелим скапаното дело.

Изтеглих средното чекмедже и извадих купчината менюта за доставки на местните ресторанти и вериги за бързо хранене.

— Не. Означава, че онези двамата от клуба може да са убийците на Бондюрант, а ние прецакахме нещата с театъра в тъмната стая.

— Не знам, шефе.

— Какво са направили с тях твоите хора?

— Точно каквото им казах, пуснали са ги. По-късно ми съобщиха, че двамата поискали да ги оставят при някакво съмнително заведение в центъра. И толкова. Сериозно, Мик.

— Въпреки това се прецакахме.

Тръгнах обратно към кабинета с менютата в ръка.

— Вярваш ли на Дал? — попита Сиско зад гърба ми.

Обърнах глава към него, преди да отворя вратата.

— Донякъде.

Влязох в стаята и оставих менютата в средата на бюрото. Заех мястото си и погледнах Дал. Знаех, че е мошеник, винаги готов да те предаде. И въпреки това щях да го използвам.

— Не бива да го правим — заяви Бълокс.

Погледнах я.

— Какво да не правим?

— Да подаваме чрез него невярна информация на Опарицио. Трябва да го призовем на свидетелската скамейка и да го накараме да разкаже историята на съдебните заседатели.

Дал моментално възрази.

— Няма да свидетелствам! Коя е тая, че да казва какво…

Успокоително вдигнах ръце.

— Няма да свидетелстваш. Даже да исках, не бих могъл да те призова. Нищо не те свързва пряко с Опарицио. Познаваш ли го изобщо?

— Не.

— Виждал ли си го някога?

— Да, в съда.

— Преди това?

— Не. Даже не му бях чувал името, преди Дани да ме попита за него.

Погледнах Бълокс и поклатих глава.

— Прекалено са хитри, за да оставят такава следа. Съдията няма да го допусне до свидетелската скамейка.

— Ами Дани Грийн? Може да призовем него.

— И как ще го принудим да свидетелства? Той ще се позове на Петата поправка още преди да сме стигнали до името му. Имаме една-единствена възможност.

Зачаках нови протести, ала Бълокс намусено мълчеше. Отново се обърнах към Дал. Не можех да го понасям и му вярвах толкова, колкото и че косата му е истинска. Само че това нямаше да ми попречи да направя следващата стъпка.

— Хърб, как влизаш във връзка с Дани Грийн?

— Обикновено му звъня по телефона след десет.

— Всяка вечер ли?

— Да, по време на процеса. Държи да се чуваме всеки ден. Обикновено вдига, а ако не, скоро ми се обажда той.

— Добре, хайде да си поръчаме нещо за ядене. Тази вечер ще се обадиш оттук.

— Какво ще му кажа?

— Ще измислим, докато стане десет. Но общо взето, мисля да кажеш на Дани Грийн, че Луис Опарицио няма от какво да се страхува, когато дойде неговият ред да свидетелства. Ще му кажеш, че нямаме нищо срещу него, че сме блъфирали и хоризонтът е чист.