Майкъл Конъли
Петата поправка (40)

39.

Защитната тактика през последните етапи от обвинението беше наистина изненадваща, а първата стъпка от защитната фаза с нищо не успокои съмненията на някои наблюдатели в компетентността на адвоката. Щом всички се върнаха от следобедната почивка, аз се изправих на катедрата и хвърлих поредната бомба в процеса.

— Защитата призовава обвиняемата Лиза Трамъл.

Съдията въдвори ред, докато моята клиентка ставаше от мястото си и вървеше към скамейката. Фактът, че изобщо я призовавам, беше шокиращ и предизвика шушукане и смут в залата. По принцип адвокатите не обичат да призовават клиентите си за свидетели. От гледна точка на съотношението между риска и ползата, тази тактика е доста неизгодна. Никога не си сигурен какво ще каже клиентът ти, защото никога не можеш да му вярваш напълно. А е катастрофално, ако те хванат дори и само в една лъжа, докато даваш показания под клетва пред дванайсетимата, които определят твоята вина или невинност.

Това дело обаче беше различно. Лиза Трамъл непоколебимо твърдеше, че е невинна. Не шикалкавеше в отговор на уликите срещу нея. И не проявяваше абсолютно никакъв интерес към споразумение. Като имах предвид това и разкритията за връзката между Хърб Дал и Луис Опарицио, аз вече не гледах на нея така, както в началото на процеса. Тя държеше да каже на съдебните заседатели, че е невинна, и предишната вечер ми бе хрумнало, че трябва да й дам този шанс още при първа възможност. Лиза щеше да е първата ми свидетелка.

Обвиняемата се закле с лека усмивка на устните. Това може би се стори неуместно на някои. След като се настани и записаха името й в протокола, аз направо преминах на въпроса.

— Лиза, току-що видях, че се усмихвате, когато се заклехте да говорите истината. Защо?

— А, нали разбирате, от нервност. И от облекчение.

— От облекчение ли?

— Да, от облекчение. Най-после имам възможност да представя своята страна на нещата. Да кажа истината.

Започваше добре. Оттам бързо я поведох по обичайния списък с въпроси: каква е, какво работи и какво е семейното й положение. Засегнах и проблема със собствеността на жилището й.

— Познавахте ли пострадалия от това ужасно престъпление, тоест Мичъл Бондюрант?

— Да го познавам, не. Знаех за него, да.

— Какво искате да кажете?

— Ами, бях го виждала през последната година, когато започнаха неприятностите ми с ипотеката. Два пъти ходих в банката да му изложа своя случай. Изобщо не ме пуснаха да разговарям с него, обаче го виждах в кабинета му. Цялата стена е стъклена — каква подигравка! Можеш да го видиш, но не и да говориш с него.

Обърнах се към съдебните заседатели. Не забелязах очевидни кимания, но смятах, че отговорът и образът, който създаваше клиентката ми, са идеални. Банкерът, който се крие зад стъклена стена, докато потиснатите и обезправените биват държани на разстояние.

— Виждали ли сте го другаде?

— Сутринта в деня на убийството. Видях го в кафенето, в което се отбих. Чакаше на опашката през двама души от мен. Затова се обърках, когато разговарях с детективите. Те питаха за господин Бондюрант, а аз го бях видяла същата сутрин. Не знаех, че е мъртъв. Нямах представа, че ме разследват за убийство, за чието извършване дори не подозирах.

Дотук добре. Играеше ролята си точно както я бяхме обсъждали и репетирали, чак до най-малката подробност — винаги говореше за убития с уважение, ако не със съчувствие.

— Онази сутрин разговаряхте ли с господин Бондюрант?

— Не. Боях се, че ще си помисли, че го преследвам или нещо подобно, и ще се оплаче в съда. Освен това вие ме бяхте предупредили да избягвам каквито и да е срещи или сблъсъци с хора от банката. Затова бързо си взех кафето и си тръгнах.

— Вие ли убихте господин Бондюрант, Лиза?

— Не! Разбира се, че не!

— Вие ли се промъкнахте зад него с чук от гаража си и го ударихте по главата толкова силно, че е умрял още преди да падне на земята?

— Не, не съм!

— Вие ли го ударихте още два пъти, след като вече е лежал на земята?

— Не!

Замълчах за миг и се престорих, че чета бележките си. Исках нейните опровержения да отекнат в залата и в ума на всеки заседател.

— Лиза, вие станахте известна с борбата си срещу отнемането на дома ви, нали?

— Не съм имала такива намерения. Исках само да запазя дома си за мен и моя син. Направих каквото смятах за редно. Впоследствие това привлече много внимание.

— Това не е било добре за банката, нали?

Фриман възрази, че задавам на Трамъл въпрос, чийто отговор тя не би могла да знае. Съдията се съгласи и ми нареди да продължа нататък.

— В един момент банката се е опитала да попречи на вашите демонстрации и други подобни действия, нали?

— Да, дадоха ме на съд и извадиха ограничителна заповед. Не можех повече да организирам демонстрации пред банката. Затова ги провеждах пред съдебната палата.

— Някой присъедини ли се към вашата кауза?

— Да, създадох уебсайт и се включиха стотици хора, мнозина от които също като мен бяха заплашени от отнемане на домовете им.

— Изявили сте се като лидер на тази група, нали?

— Да, предполагам. Но никога не съм се стремила да привлека вниманието към себе си. А към техните действия, към измамите, които използват, за да отнемат къщите и апартаментите на хората.

— Колко пъти според вас са ви показвали по телевизионни информационни емисии или са публикували ваши изказвания в пресата?

— Не съм ги броила, но няколко пъти ме показаха по национални програми. По Си Ен Ен и Фокс.

— Добре, Лиза. Сутринта на убийството минавали ли сте покрай Уест Ланд Нешънъл в Шърман Оукс?

— Не.

— Не сте ли били на тротоара само на половин пряка от банката?

— Не.

— Значи жената, която свидетелства, че ви е видяла, е излъгала под клетва.

— Не искам да обявявам никого за лъжец, но не съм била аз. Може просто да се е припознала.

— Благодаря, Лиза.

Погледнах бележките си и промених посоката. Като уж се опитвах да изненадвам собствената си клиентка с постоянна промяна на темите и въпросите, аз всъщност изненадвах съдебните заседатели. Тъкмо към това се стремях. Не биваше да изпреварват мисълта ми. Трябваше ми цялото им внимание и исках да им сервирам историята на части, в ред по мой избор.

— Обикновено заключена ли държите вратата на гаража си?

— Да, винаги.

— Защо?

— Ами, той не е свързан с къщата. Трябва да излезеш навън, за да отидеш в гаража. Затова винаги държа вратата заключена. Там общо взето има само боклуци, обаче някои неща са ценни. Мъжът ми се грижеше за инструментите, като че са от злато, а аз пазя там контейнер с хелий за балони и тържества и не искам по-големите хлапетии в квартала да се доберат до него. А, и веднъж четох за жена, която имала отделен гараж като моя и никога не заключвала вратата. Един ден влязла в гаража и заварила някакъв мъж да краде. Той я изнасилил. Затова винаги държа вратата заключена.

— Имате ли представа защо е било отключено, когато полицията е обискирала дома ви в деня на убийството?

— Не, аз винаги заключвам.

— Кога за последен път преди процеса видяхте чука от вашия комплект на мястото му в гаража?

— Не си спомням изобщо да съм го виждала. Мъжът ми се занимаваше с инструментите. Мен не ме бива много в тези неща.

— А с градинарски инструменти?

— Е, взимам си думите назад, ако имате предвид тях. Аз върша градинската работа и тези инструменти са мои.

— Имате ли представа как миниатюрна капчица кръв от господин Бондюрант се е озовала върху една от градинските ви обувки?

Лиза впери поглед пред себе си и обезпокоено събра вежди. Когато отговори, брадичката й леко трепереше.

— Не знам. Няма обяснение. Отдавна не бях носила тези обувки и не съм убила господин Бондюрант.

Последните й думи бяха изречени почти умолително и излъчваха отчаяние и искреност. Направих пауза, за да им се насладя. Надявах се, че и съдебните заседатели са усетили същото.

Продължих да я разпитвам още половин час, като общо взето задълбавах в същите теми и опровержения. Подробно разгледах срещата й с Бондюрант в кафенето, както и процедурата по обявяване на ипотеката й за просрочена и надеждите й да спечели делото.

Нейната роля в защитата имаше три аспекта. Исках нейните опровержения и обяснения да влязат в протокола. Исках личността й да събуди симпатиите на съдебните заседатели и да постави човешко лице на това дело за убийство. И накрая, исках съдебните заседатели да се запитат дали тази дребничка и крехка жена може да чака в засада и после силно да удари жертвата по главата. Три пъти.

Когато приключих, смятах, че съм направил всичко възможно, за да изпълня и трите цели. Опитах се също да завърша с кресчендо, макар и в по-малък мащаб.

— Мразехте ли Мичъл Бондюрант? — попитах.

— Негодувах срещу начина, по който се отнасяха с мен и други като мен той и неговата банка. Обаче не съм го мразила лично. Та аз изобщо не го познавах.

— Но вие сте изгубили брака си, изгубили сте си работата, а сега има опасност да изгубите и дома си. Не ви ли се искаше да се борите срещу силите, които според вас са ви навредили?

— Аз вече се борех. Протестирах срещу отношението към мен. Бях си взела адвокат и оспорвах обявяването на ипотеката за просрочена. Да, изпитвах гняв. Но не съм проявявала агресивност. Аз не съм агресивен човек. Аз съм учителка. Борех се по единствения ми познат начин. Мирно протестирах срещу нещо нередно. Абсолютно нередно.

Погледнах към съдебните заседатели и ми се стори, че една жена на задния ред бърше сълзите си. Ужасно се надявах наистина да е така. Отново се обърнах към клиентката си и се приготвих за големия финал.

— Пак ви питам, Лиза, вие ли убихте Мичъл Бондюрант?

— Не съм го убила.

— Вие ли го ударихте с чук в гаража на банката?

— Не, не съм била там. Не съм аз.

— Тогава как са го убили с чука от вашия гараж?

— Не знам.

— Как се е озовала кръвта му върху обувките ви?

— Не знам! Не съм го убила. Това е инсценировка!

Замълчах за момент и овладях гласа си, преди да завърша.

— Последен въпрос, Лиза. Колко сте висока?

Това като че ли я обърка — като парцалена кукла, подхвърляна насам-натам.

— Какво имате предвид?

— Просто ми кажете колко сте висока.

— Един и шейсет.

— Благодаря, Лиза. Нямам повече въпроси.

На Фриман й предстоеше страшно много работа. Лиза Трамъл беше солидна свидетелка и прокурорката нямаше да успее да я пречупи. Тя опита на няколко места да получи противоречиви отговори, ала Лиза се държеше. След половинчасовите опити на Фриман да отключи врата с клечка за зъби започвах да си мисля, че клиентката ми ще стигне до отсрещния бряг. Ала никога не бива да се успокояваш, докато клиентът ти не слезе от скамейката и не седне до теб. Фриман криеше поне още една карта в ръкава си и накрая я изигра.

— Когато преди малко господин Холър ви попита дали сте извършили това престъпление, вие казахте, че не сте агресивна. Отговорихте, че сте учителка и не сте агресивна, спомняте ли си?

— Да, вярно е.

— Но не е ли вярно, че преди четири години сте били принудена да се прехвърлите в друго училище и да се подложите на терапия за овладяване на гнева, защото сте ударили ученик с линеал?

Скочих от мястото си, възразих и помолих да се поговорим със съдията.

— Ваша чест — зашепнах още преди Пери да отвори уста. — В предоставения ни доказателствен материал няма никакъв линеал. Откъде се появи пък сега?

— Ваша чест — прошепна в отговор Фриман още преди Пери да я попита. — Това е нова информация, получихме я в края на миналата седмица. Трябваше да я проверим.

— О, я стига — сопнах й се. — Да не ни убеждавате, че не сте разполагали с учителското й досие още отначало? И очаквате да ви повярваме?!

— Вярвайте в каквото искате — отвърна прокурорката.

— Не предоставихме информацията като доказателствен материал, защото нямах намерение да повдигам въпроса, докато вашата клиентка не свидетелства, че не била агресивна. Това очевидно е лъжа и оправдава използването на информацията.

Отново се обърнах към Пери.

— Ваша чест, това оправдание няма значение. Тя не е спазила правилата за предоставяне на доказателствения материал. Въпросът трябва да бъде изключен от протокола и не бива да й се позволява да продължи разпита в тази насока.

— Ваша чест, това е…

— Адвокатът има право, госпожо Фриман. Можете да запазите въпроса за опровержението си, стига да намерите свидетели, но сега няма да го повдигате. Трябвало е да го представите като доказателствен материал.

Върнахме се на местата си. Щеше да се наложи да натоваря Сиско с този случай, тъй като по-късно Фриман несъмнено щеше да повдигне въпроса. Това ме ядоса, защото една от първите задачи, които му бях възложил още в началото на делото, беше подробно да проучи клиентката ни. И той някак си бе пропуснал тази история.

Прокурорката продължи и подложи Трамъл на яростен обстрел, ала не успя да пробие бронята на показанията й. Моята клиентка не отстъпваше от твърдението си, че сутринта на убийството не се е приближавала до Уест Ланд Нешънъл. Като се изключеше историята с линеала, началото си го биваше, защото веднага показваше на съдебните заседатели, че развиваме опровергаваща защита. Нямаше да се предадем без борба.

Фриман не приключи до пет часа — по този начин си оставяше възможност през нощта да намери нещо и на другата сутрин да го използва срещу Трамъл. Съдията закри заседанието и всички си тръгнаха за вкъщи. Освен мен. Аз се връщах в офиса. Имах още работа.

Преди да напусна залата, се наведох към клиентката си и гневно зашепнах в ухото й:

— Много ти благодаря, че ме предупреди за линеала. Още какво не знам?

— Нищо, това беше глупаво.

— Кое е било глупаво? Че си ударила дете или че не ме предупреди?

— Това беше преди четири години и той си го заслужаваше. Повече нищо няма да кажа.

— Само че не зависи от тебе. Фриман пак може да повдигне въпроса при опровержението, тъй че по-добре започвай да мислиш какви обяснения ще дадеш.

По лицето й плъзнаха тревожни бръчки.

— Как така? Нали съдията каза на заседателите да забравят въпроса?

— Фриман няма право да го постави по време на кръстосания разпит, но ще измисли начин да го повдигне по-късно. При опровержението действат други правила. Тъй че по-добре ми разкажи за линеала и всичко останало, което е трябвало да знам, но си пропуснала да го споменеш.

Тя погледна над рамото ми. Знаех, че се оглежда за Хърб Дал. Нямаше представа какво ми е разкрил той, нито че играе ролята на двоен агент.

— Дал го няма — осведомих я. — Говори, Лиза. Още какво трябва да знам?

 

 

Заварих Сиско да стои с ръце в джобовете в приемната на офиса и да си приказва с Лорна, която седеше на бюрото си.

— Какво става? — попитах. — Нали щеше да ходиш на летището да вземеш Шами?

— Пратих Бълокс — отвърна той. — Вече я е посрещнала и пътуват насам.

— Аронсън трябваше да остане тук и да работи върху показанията си, които най-вероятно ще са утре. Ти си следователят, ти трябваше да отидеш на летището. Двете едва ли ще могат да носят манекена.

— Споко, шефе, решили са проблема. И се разбират идеално. Бълокс преди малко ми се обади от магистралата. Ти само запази спокойствие, ние ще свършим останалото.

Пронизах го с поглед. Не ми пукаше, че е петнайсет сантиметра по-висок и има трийсет и пет кила повече мускули. Беше ми писнало. Носех всичко на гърба си и ми беше писнало.

— Споко, викаш? Искаш да запазя спокойствие?! Майната ти, Сиско. Току-що започнахме защитната фаза и проблемът е, че нямаме защита. Само приказки и едно чучело. Проблемът е, че ако не си измъкнеш ръцете от скапаните джобове и не ми намериш нещо, аз ще съм чучелото, а не манекенът на Шами! Тъй че не ми викай споко, може ли? Аз се пъна всеки ден пред съдебните заседатели, не вие!

Първо избухна в смях Лорна, след миг последвана и от Сиско.

— Смешно ви е, а? — избухнах. — Изобщо не е смешно. Какво ви е толкова смешно, мама му стара?

Сиско успокоително вдигна ръце.

— Извинявай, шефе, просто когато се ядосаш… и тая работа с чучелото…

Това отново накара Лорна да се залее от смях. Мислено си отбелязах да я уволня след процеса. Всъщност щях да ги уволня и двамата. Виж, това вече щеше да е смешно.

— Гледай сега — очевидно усетил, че не схващам смешната страна на ситуацията, рече Сиско. — Върви в кабинета си, свали си връзката и си седни на шефския стол. Аз ще си взема нещата и ще ти покажа върху какво работя. Цял ден се занимавам със Сакраменто, та затуй върви бавно, ама вече приключвам.

— Със Сакраменто ли? С щатската лаборатория по криминалистика?

— Не, с търговския регистър. Бюрократи, Мики. Затова отнема толкова много време. Обаче не се бой. Ти си върши работата, аз ще си свърша моята.

— Малко ми е трудно да си върша работата, когато те чакам да свършиш своята.

Тръгнах към кабинета си и пътьом стрелнах Лорна с яростен поглед. Това само я накара пак да избухне в смях.