Майкъл Конъли
Петата поправка (53)

52.

На сутринта Андреа Фриман ме сюрпризира с това, че не ме сюрпризира. Изправи се пред съдията и заяви, че няма свидетели по опровергаващата фаза. И така приключи излагането на обвинението.

Това ме накара да се замисля. Бях дошъл в съда готов поне за още един последен двубой с нея. Показания, изясняващи причината за присъствието на колата на „Уинг Нътс“ в гаража, началникът на Дрискъл, опровергаващ неговите свидетелства, или дори експерт на обвинението по просрочените ипотеки, който да отхвърли твърденията на Аронсън. Ама не. Тя сви платната.

Оставаше си с кръвните проби. Нищо че я бях лишил от кресчендото на „Болеро“. Фриман щеше да основе позицията си на единствения неопровержим аспект от целия процес: кръвта.

Пери разпусна съда за цялата сутрин, за да даде възможност на страните да подготвят заключителните си пледоарии, и се оттегли в кабинета си да работи по заданието за съдебните заседатели — последните инструкции, които щяха да вземат със себе си по време на своето обсъждане.

Позвъних на Рохас и му наредих да ме вземе на Делано. Не исках да се връщам в офиса. Там прекалено щях да се разсейвам. Казах му просто да кара и пръснах папките и бележките си върху задната седалка на линкълна. Там размишлявам най-добре, най-добре се подготвям.

Заседанието започна точно в един. Като всичко друго в наказателното правораздаване, обвинението е облагодетелствано и в заключителните пледоарии. Прокурорът говори пръв и последен. За защитата остава средата.

Стори ми се, че Фриман спазва стандартния прокурорски формат. На първия етаж нареждаш фактите, а на втория дърпаш емоционалните им струни.

Тя очерта уликите срещу Лиза Трамъл тухла по тухла, като привидно не пропускаше нищо, представено от началото на процеса. Доказателствата бяха сухи, но взаимно се допълваха. Обхвана средството и мотива, после обобщи всичко с кръвта. Чука, обувките, безспорните резултати от ДНК анализа.

— В началото на процеса ви казах, че кръвта ще проговори. И ето ни сега. Можете да отхвърлите всичко друго, но дори само кръвта изисква да гласувате „виновна по всички обвинения“. Убедена съм, че ще послушате съвестта си и ще постъпите точно така.

Фриман седна и дойде моят ред. Застанах пред ложата и се обърнах директно към дванайсетимата съдебни заседатели. Но не бях сам. По предварителното разрешение на съдията бях взел със себе си и Мани. Верният спътник на доктор Шамирам Арсланян стоеше изправен с прикрепения към темето му чук и отметната назад глава под необичаен ъгъл, което беше необходимо, ако се приемеше, че Лиза Трамъл е нанесла фаталния удар.

— Госпожи и господа съдебни заседатели — започнах. — Имам добра новина. До края на деня всички би трябвало да напуснем тази зала и да се върнем към нормалния си живот. Благодаря ви за търпението и вниманието по време на процеса. Благодаря ви, че разгледахте сериозно доказателствата. Няма да ви отнема много време, защото искам колкото може по-скоро да се приберете вкъщи. Днес не би трябвало да е сложно. Това дело се свежда до петминутна присъда, както я наричам. Дело, в което основателното съмнение е толкова категорично, че след вашето гласуване несъмнено ще се стигне до единодушно решение.

По-нататък изтъкнах представените от защитата доказателства и противоречията и празнотите в обвинението. Зададох въпросите, които не бяха получили отговор. Защо куфарчето е било отворено? Защо чукът е бил открит толкова късно? Защо гаражът на Лиза Трамъл е бил отключен и защо му е на човек, който явно е щял да защити дома си, да убие Бондюрант?

Накрая стигнах до поантата на заключителната си пледоария — манекена.

— Дори само демонстрацията на доктор Арсланян доказва неверността на обвинението. И без да вземете предвид другите елементи от защитата, Мани ви дава основателното съмнение. От травмите на коленете на убития знаем, че когато са му нанесли фаталния удар, той е бил изправен. И в такъв случай това е единствената поза, в която може да е стоял, за да го е убила Лиза Трамъл. С отметната назад глава и лице към тавана. Възможно ли е, трябва да се запитате вие. Вероятно ли е? Защо ще гледа нагоре?

Направих пауза, пъхнал ръка в джоба си и заел небрежна и самоуверена поза. Погледнах ги. И дванайсетимата бяха вперили очи в манекена. Протегнах ръка към дръжката на чука и бавно я повдигнах нагоре, докато не застана под деветдесет градуса, прекалено високо, за да я достигне Лиза.

— Отговорът, госпожи и господа, е, че той не е гледал нагоре, защото Лиза Трамъл не го е извършила. Лиза Трамъл е шофирала към дома си със своето кафе, докато някой друг е изпълнил плана си да отстрани заплахата, в каквато се е превърнал Мичъл Бондюрант.

Нова пауза, за да осмислят думите ми.

— Мичъл Бондюрант е събудил спящия тигър с писмото си до Луис Опарицио. Нарочно или не, то е било заплаха за две неща, провокирали силата и свирепостта на тигъра. Пари и власт. То е застрашавало сделка, много по-важна от Луис Опарицио и Мичъл Бондюрант. Застрашавало е бизнеса и затова заплахата е трябвало да бъде ликвидирана. И толкова. Лиза Трамъл била избрана за изкупителна жертва. Извършителите на това престъпление я познавали, наблюдавали действията й, привидно имала правдоподобен мотив. Идеален избор. Никой нямало да й повярва, когато каже: „Не съм го извършила“. Никой нямало да се замисли. Планът бил задействан и изпълнен нагло и успешно. Мичъл Бондюрант бил оставен мъртъв на бетонния под на гаража, куфарчето му се въргаляло до него. После се появила полицията и се започнало. — Ужасено поклатих глава, сякаш изразявах отвращението на цялото общество. — Полицията се е качила на влак, движещ се по релси, които са водели към Лиза Трамъл. Не са обръщали внимание на нищо друго. Лиза Трамъл, Лиза Трамъл, Лиза Трамъл… Ами АЛОФТ и десетките милиони долари, които е застрашавал Мичъл Бондюрант? Не, това не ги интересува. Лиза Трамъл, Лиза Трамъл, Лиза Трамъл. Влакът се е движел по тези релси и те просто са се качили в движение.

Пак замълчах и закрачих напред-назад. За пръв път се огледах наоколо. Залата се пръскаше по шевовете, в дъното имаше даже правостоящи. Видях Маги Макфърсън. До нея беше дъщеря ми. Заковах се насред крачка, но бързо се овладях. Обзет от приятно усещане, се обърнах към съдебните заседатели и приключих пледоарията си.

— Но вие виждате това, което те не виждат или отказват да видят. Вие виждате, че са се качили на грешен влак. Вие виждате, че хитро са ги манипулирали. Вие виждате истината.

Посочих манекена.

— Веществените доказателства не помагат. Не помагат и косвените доказателства. Обвинението не издържа на критика. Това дело се свежда само до основателно съмнение. Казва ви го здравият разум. Казва ви го инстинктът. Настоявам да пуснете на свобода Лиза Трамъл. Да я освободите. Така е редно.

Казах „благодаря“ и се върнах на мястото си, като пътьом потупах Мани по рамото. Както се бяхме уговорили, Лиза Трамъл хвана ръката ми и я стисна. И изрече думите „Благодаря ти“, така че да я видят всички съдебни заседатели.

Погледнах си часовника под масата и установих, че съм говорил само двайсет и пет минути. Вече се подготвях за втората част от пледоарията на обвинението, когато Фриман помоли съдията да ми нареди да махна манекена от залата. Той го направи и аз отново се изправих.

Понесох манекена към портала, където ме пресрещна седящият в галерията Сиско.

— Аз ще го взема, шефе — прошепна той. — Ще го изнеса навън.

— Благодаря.

— Добре се справи.

— Благодаря.

Фриман застана пред ложата за втората част от обобщението си и без да губи време, атакува твърденията на защитата.

— На мен не ми трябва никакъв реквизит, с който да се опитам да ви заблудя. Не ми трябват заговори, неназовани или неизвестни убийци. Аз имам факти и улики, които извън всякакво основателно съмнение доказват, че Лиза Трамъл е убила Мичъл Бондюрант.

И така нататък. Използва цялото определено й време, за да обстрелва защитата, като подчертаваше представените от обвинението доказателства. Доста обикновена пледоария в стил Джо Фрайди, легендарния измислен детектив от ЛАПУ. Само факти или предполагаеми факти, изстреляни един след друг като канонада. Не беше зле, но не можеше да се каже и че е добре. Видях, че някои съдебни заседатели се разсейват, което можеше да се тълкува по два начина. Или не й вярваха, или вече й бяха повярвали и нямаше нужда да я слушат пак.

Фриман уверено набираше инерция към триумфалния финал, обичайната демонстрация на силата и могъществото на властта да издава присъди и раздава правосъдие.

— Фактите от това дело са ясни. Фактите не лъжат. Уликите категорично доказват, че обвиняемата е причакала Мичъл Бондюрант зад стълба в гаража. Уликите категорично доказват, че когато е слязъл от колата си, обвиняемата го е нападнала. Неговата кръв е открита по нейния чук, неговата кръв е открита по нейната обувка. Това са фактите, госпожи и господа. Това са безспорните факти. Това са тухлите, изграждащи основите на доказателствата. Доказателствата, че Лиза Трамъл е убила Мичъл Бондюрант извън всякакво основателно съмнение. Че се е приближила зад него и жестоко го е ударила с чука. Че дори го е ударила втори и трети път, след като вече е лежал мъртъв на пода. Не знаем точно в каква поза са били нито той, нито тя. Това е известно единствено на нея. Но знаем, че го е извършила. Доказателствата от това дело сочат към един човек.

И естествено, Фриман трябваше да насочи показалец към моята клиентка.

— Към нея. Към Лиза Трамъл. Тя го е извършила и сега чрез фокусите на своя адвокат я моли да я пуснете на свобода. Не го правете. Въздайте справедливост за Мичъл Бондюрант. Обявете неговата убийца за виновна. Благодаря ви.

Фриман се върна на мястото си. Оцених заключителната й пледоария с петица, но какъвто съм си себичен, вече бях поставил на своята шестица. Обаче, за да постигне триумф, на обвинението обикновено му стига и само четворка. Колодата винаги е предварително подредена и най-блестящото постижение на адвоката често просто не е достатъчно, за да преодолее силата и могъществото.

Съдия Пери направо пристъпи към заданието за съдебните заседатели и им прочете последните си инструкции. Това не бяха само правилата за обсъждането, а и конкретни указания по самото дело. Отдели голямо внимание на Луис Опарицио и отново ги предупреди да не взимат предвид неговите показания.

Заданието се оказа почти толкова дълго, колкото моята заключителна пледоария, ала накрая, малко преди три, съдията прати дванайсетимата съдебни заседатели в стаята им. Докато ги гледах как един по един се изнизват през вратата, поне изпитвах облекчение, ако не увереност. Бях се представил по-блестящо отвсякога. Да, бях заобиколил някои правила, бях поизместил някои граници. Даже се бях изложил на риск. На риск заради закона, но и на нещо по-опасно. Бях рискувал да повярвам във възможността клиентката ми да е невинна.

Когато вратата на стаята за обсъждане на съдебните заседатели се затвори, погледнах Лиза. Не видях страх в очите й и отново й повярвах. Тя вече беше сигурна в присъдата. На лицето й не се четеше съмнение.

— Какво мислиш? — прошепна ми Аронсън.

— Мисля, че шансовете са равни и това е повече, отколкото постигаме обикновено, особено при убийство. Ще видим.

Съдията разпусна съда, след като се увери, че секретарката има номера за връзка с всички страни, и ни предупреди да не се отдалечаваме на повече от петнайсет минути път в случай, че се стигне до присъда. Офисът ми се намираше на такова разстояние, затова реших да се върна там. Обзет от оптимизъм и великодушие, даже позволих на Лиза да покани и Хърб Дал. Смятах за свой дълг накрая да я осведомя за коварството на нейния ангел пазител, но щях да оставя този разговор за друг ден.

Докато групата на защитата излизаше в коридора, около нас започнаха да се събират журналисти, които настояваха за изявление от Лиза или поне от мен. Зад навалицата зърнах Маги, облегната на стената. Дъщеря ми седеше на пейката до нея и пращаше есемес по телефона си. Казах на Аронсън да поеме репортерите и понечих да се отдалеча.

— Аз ли? — попита тя.

— Знаеш какво да кажеш. Само не оставяй Лиза да говори. Не и преди да чуем присъдата.

Отпъдих последвалите ме репортери с махване на ръка и отидох при Маги и Хейли. Направих бърз финт в едната посока, после се насочих в другата и успях да целуна дъщеря си по бузата, преди да ми избяга.

— Тааатеее!

Изправих се и погледнах Маги. На лицето й се бе изписала лека усмивка.

— Измъкнала си я от училище заради мене?!

— Реших, че трябва да е тук.

Това беше огромна отстъпка.

— Благодаря. Е, какво мислиш?

— Мисля, че можеш да продаваш лед на Антарктида — отвърна тя.

Усмихнах се.

— Но това не значи, че ще спечелиш — прибави бившата ми жена.

Намръщих се.

— Много ти благодаря.

— Какво искаш от мен? Аз съм прокурорка. Не обичам да виждам как пускат на свобода виновни.

— Е, в този случай няма такава опасност.

— Предполагам, че трябва да вярваш в онова, в което трябва да вярваш.

Пак започнах да се усмихвам. Погледнах дъщеря си и видях, че се е върнала към есемесите и не обръща внимание на разговора ни. Както обикновено.

— Фриман вчера разговаря ли с тебе?

— Имаш предвид за това, че си направил номера със свидетеля и Петата поправка ли? Да. Не играеш честно, Холър.

— Това не беше честна игра. Тя спомена ли ти какво ми каза после?

— Не, какво ти каза?

— Няма значение. Не е права.

Маги свъси вежди. Беше заинтригувана.

— Ще ти кажа по-късно — обещах. — Всички отиваме в офиса ми да чакаме. Искате ли да дойдете с нас?

— Не, мисля, че трябва да прибера Хейли вкъщи. Има домашни.

Телефонът зазвъня в джоба ми. Извадих го и погледнах дисплея.

„ЛОСАНДЖЕЛИСКИ ВЪРХОВЕН СЪД“

Приех повикването. Обаждаше се секретарката на съдия Пери. Изслушах я и затворих. Огледах се, за да се уверя, че Лиза Трамъл е наблизо.

— Какво има? — попита Маги.

— Вече имаме решение. Петминутната присъда.