Роджър Зелазни, Робърт Шекли
Донеси ми главата на принца (64)

Глава 5

Принцът и Принцесата! И тяхното щастие! Въпреки нежеланието си, Аззи беше очарован. Той се върна до вълшебното огледало в работния си кабинет. То беше голямо и леко синкаво на цвят. Олюля се пред него, стиснал бутилка в ръка. Втренчи се и каза:

— Покажи ми ги!

— Кои? — попита огледалото.

— Много добре знаеш кои!

— Момент да осъществя връзката — каза огледалото.

Аззи чакаше побеснял. В чувала до него се гърчеха частите на Фрике. Аззи не им обърна внимание. Обзет от демонични чувства, пропит от нечестива енергия, той видя как огледалото помътнява и след това бавно се избистря.

Появиха се образите на Принца и Принцесата. Колко хубави бяха! С копринените си дрехи, те сякаш бяха символ на всичко добро в света.

Аззи чуваше меките им, мелодични гласове.

— Обичаш ли ме, мили? — попита Принцесата.

— Твой съм вечно — отвърна Принцът. — Знам, че е прието да не се гледа развръзката на тези неща. Знам, че в по-късни времена ще се говори, че съм те тормозел, а ти си ми натяквала. Но какво ни интересуват тези цинични слова? Ние сме млади, обичаме се и сме красиви. Напук на очакванията на всички, ще бъдем щастливи дълго време и ще се обичаме всеотдайно.

— Колко хубаво го каза — Принцесата се отпусна в ръцете му.

— Щастливи, а? — изръмжа Аззи. — Ще видим тази работа. Сигурно има нещо, което мога да направя.

— Господарю! Има! — чу се от кожената торба.

— Какво е то?

— Ах, господарю, отдели един миг, за да ме възстановиш и ще ти кажа с удоволствие.

— И гледай да е добро. По-добро, от бързината на падаща стомана!

Той отвори торбата и извади частите на Фрике. Съедини ги бързо, и въпреки че в пиянското си бързане сложи ръцете малко накриво, общо взето се справи приемливо.

— Благодаря, господарю! — каза Фрике.

— Говори!

— О, господарю! Все още можете да отмъстите на тези отвратително хубави и щастливи млади хора! Кредитната карта, господарю! Тя още е у вас.

— Добра идея, Фрике! Ей сега ще им платя за веселието!

Аззи извади картата от джоба си и я постави на отвратителна повърхност. След миг се появи чиновникът от „Снабдяване“.

— Да, кажи какво искаш?

— Имам специално желание — каза Аззи. Той се усмихна злорадо — тази физиономия той беше репетирал дълго, но не беше използвал никога, защото я пазеше за миг като този.

— Какво да бъде?

— Най-напред искам една хубава катастрофа. Искам замъкът на Принца и жена му Принцесата да се срути докато са в него. След това искам да избера специална Дупка, в която да ги сложа за няколко хиляди години, за да им докажа, че не си струва да размахват щастието си пред носа на един демон!

— Каква да бъде катастрофата? — попита чиновникът и се приготви да попълни заявката.

— Да кажем земетресение.

— Едно земетресение. Носи се — каза чиновникът. — След това ще ви покажа нашия набор специални места в Ада.

Той отвори една голяма папка, но изведнъж погледна нагоре. Започна да бие камбана. Аззи също я чуваше. Всъщност, камбаните в Аугсбург също започнаха да бият.

— Какво е това? — попита той. — Не е неделя, нали? Фрике изтича до прозореца.

— Не, господарю! Започват празненствата за хилядолетието! Хората танцуват по улиците! О, господарю! Каква гледка на неуместна радост се разкрива пред очите ми!

— По дяволите това! — каза Аззи и се обърна към чиновника:

— Какво чакаш? Искам земетресение!

Чиновникът се усмихна злорадо и затвори рязко папката си:

— Съжалявам, господине, но заявката ви е невалидна.

— Какви ги дрънкаш!? Ще си направя гердан от червата ти, ако не изпълниш, каквото ти казвам!

— Не, няма — отговори чиновникът от „Снабдяване“. — Удари дванадесетият час. Състезанието на хилядолетието приключи и Великите Сили на Мрака анулираха кредитната ви карта.

— Не! Не могат да направят това! Рано е още! Трябва да доведа нещата докрай!

Аззи размаха кредитната карта като обезумял. Чиновникът се усмихна с кисело задоволство и махна с ръка. Картата изчезна.

Аззи нададе вик на изумен гняв и неясна лудост. Фрике побягна и се скри в един изящно изработен гардероб. Аззи тропна с крак. Подът под него се отвори. Той пропадна надолу, надолу, надолу, докато не стигна до един далечен, тъмен и хладен тунел, в който да събере отново силите си. Фрике хукна към дупката и погледна в нея. Видя как Аззи пропада, все още обзет от бяс. Навън, от село на село и от град на град, продължаваха да бият камбаните на хилядолетието.