Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Аззи (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bring Me the Head of Prince Charming, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 82 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
sir_Ivanhoe (2007)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2011)

Издание:

Роджър Зелазни, Робърт Шекли. Донеси ми главата на принца

„Абагар“, София, 1992

Първо издание. Библиотека „Фентъзи“

Превод от английски: Владимир Германов

Редактор: Елиана Владимирова

Художник-оформител: Константин Жеков

Компютърен набор: „Абанос“ ООД — София

Издава: „Абагар холдинг“ ООД София 1124. ул. „Гогол“ 23

Печат: ДФ „Абагар“ — Печатница В. Търново

ISBN 954–8004–58–5

 

Roger Zelazny and Robert Sheckley.

Bring Me the Head of Prince Charming

A Bantam Book / December 1991. All rights reserved

Copyright © 1991 by the Amber Corporation and Robert Sheckley

© Превод от английски: Владимир Германов, 1992

© Художник-оформител: Константин Жеков, 1992

c/o Anthea, Varna

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

Глава 6

Аззи не беше ходил в Рим от много време. Този град бе любимо място на демоните и те отдавна бяха свикнали да го посещават, за да го разглеждат индивидуално или на групи от стотици, заедно с жените и децата си и придружени от специални гидове, които обясняваха какво се е случило на едно или друго място. Не липсваха добри неща за гледане. На особена почит бяха гробищата. Да четеш надписите по надгробните камъни си беше истинско удоволствие, а и там имаше отлични меланхолични места за размишления с високите си тъмни кипариси и древните, покрити с мъх паметници. Освен това в Рим винаги беше забавно, защото непрекъснато се избираше нов папа и се отлъчваше старият, което даваше възможност на демоните да влошат нещата до известна степен.

А сега беше особено интересно, защото настъпваше хилядолетието, хилядната година след Христа. На престола на Светата Римска империя беше Ото III и между германските му поддръжници и италианците, които предпочитаха местни кандидати, непрекъснато възникваха спорове. Римските благородници винаги бяха готови да грабнат оръжие срещу Ото и имаше непрекъснати грабежи и нападения. За хората не беше безопасно да се разхождат по улиците по мръкнало, а ги дебнеха опасности дори и посред бял ден. Из града бродеха банди от опасни наемници и горко на мъжа или жената, попаднали в ръцете им.

Аззи долетя на здрачаване, когато слънцето се спускаше над Адриатика и осветяваше само кубетата и кулите на Рим, докато обикновените керемидени покриви вече бяха потъмнели във вечерния мрак. Той прелетя ниско над криволичещите улички и се спусна, за да разгледа възхитен Форума и Колизеума. След това отново набра височина и се понесе към Палатинския хълм, където се намираше забележителното гробище Нарбози — мястото, на което от незапомнени времена се събираха демоните, за да играят покер. С малко късмет играта щеше да се състои там и тази година.

Гробището Нарбози, простиращо се върху много хектари по нагънатата северна страна на хълма, беше осеяно с мраморни саркофази, каменни кръстове и семейни гробници. Аззи се зарея над обраслите с трева алеи и постепенно започна да ги вижда по-ясно, защото слънцето се скри, а тъмнината е естествената среда на демоните. Гробището никак не беше малко и той се безпокоеше да не би да не успее изобщо да намери мястото на играта. Надяваше се да го открие. Талисманът му за щастие — феликситът на Ронир, беше добре увит в парче стар пергамент, върху което имаше знак на цар Соломон. Освен него в торбата му бяха и скъпоценните камъни на джуджето, които щеше да залага в играта.

Той продължи нататък. Скоро здрачът отстъпи мястото си на нощта. На небето се появи двурогата Луна и Сириус — кучешката звезда, засвети с червеникав блясък в небето — добро предзнаменование за злини. От близките блата се чуваха щурци и квакане на жаби. Аззи започна да се чуди дали не е отишъл на някое друго гробище — по онова време Рим държеше първенството по гробища с голяма антикварна стойност. Щеше да му отнеме много време, докато ги обиколи всичките, а и дори не разполагаше с пълния им списък.

Тъкмо започваше да се проклина за неподготвеността си — трябваше предварително да се свърже с Комитета на Свръхестествените сборища и да научи точно къде ще се проведе играта — когато чу някакъв звук, при това окуражително нечовешки. Той се насочи към мястото и скоро успя да определи, че е смях. Долиташе от източната страна на гробището — известна в древността като „Прокълнатите“. Когато се приближи още повече, успя да чуе клетви и ужасяващия наподобяващ дрънкане на лъжица по чайник смях на Нюзеджот — един от големите господари на демоните, чиито глас се помнеше за цял живот. Аззи бързо полетя нататък.

Демоните се бяха събрали в малката котловина между древния саркофаг на Ромул и по-скорошната гробница на Помпей, в малка дъбова горичка. Макар че бяха прекарали на това място само няколко часа, то вече бе придобило признаците на хаос и мизерия, които са неотделима част от демонските сборища. За освежаване бяха докарани огромни бъчви, пълни с божия кръв, тук-там горяха огньове, а тези, които умееха да готвят, печаха на дървени въглища части от човешки тела от най-различни народности.

Аззи скоро беше приветстван от другите демони.

— Бяло или тъмно месо? — попита го една сукуба. Но Аззи нямаше време за ядене, колкото и апетитно да изглеждаха човешките мръвки, златистокафяви от слюнката.

— Къде е играта? — попита той.

— Ей там — отвърна му сукубата.

Тя беше индийски демон, доколкото Аззи можеше да съди по халката на носа й и факта, че пръстите на краката й бяха обърнати назад. Тя му се усмихна прелъстително. Наистина беше красива, но в момента Аззи нямаше време за губене, нито пък желание, защото вече го бе завладяла хазартната треска. Той забърза към картоиграчите.

Те бяха насядали в кръг и се осветяваха с огнени клади и лоени свещи, направени от вонящи мазни вещества. Покрай играчите бяха насядали други демони, които гледаха и коментираха. Когато Аззи се приближи, тъкмо се развиваше напрегната игра. На земята ред участниците бяха заложени златни монети, сребърни динари и човешки торс, който струваше много, тъй като кръвта още капеше от чуканчетата на краката и ръцете. Направиха се окончателните залагания и един малък демон с шкембе, кльощави ръце и крака и голям дълъг нос (от Лапландия, ако се съди по наметката му от еленова кожа) спечели всичко.

— Нов играч! — извика някой.

Всички се размърдаха и направиха място за Аззи. Той седна, постави скъпоценните камъни пред себе си и пое раздадените му карти. Отначало бе предпазлив. Беше минало доста време, откакто бе играл за последен път. Сега, дори с талисмана от феликсит, той смяташе да бъде предпазлив, да залага само на добри карти, да се отказва, когато не е сигурен, и да прави всичко това, което покерджиите, хора или демони, винаги си казват, че трябва да правят. Размени някои от камъните си за човешки части и започна. Там, в разпръснатия от зеленикавия пламък на кладите и свещите мрак, играта се завъртя и се чуваха само смеховете и клетвите на демоните, според това у кого идваше късметът.

Демоните, които играят карти, са весела компания, докато нещата вървят добре за тях. Обикновено започват с приповдигнато настроение, залагайки цели човешки глави и крайници с весела разсеяност. Всичко това се придружава от шеги, които считат за страхотно смешни, но на други същества могат да се сторят проява на лош вкус.

— Някой иска ли сандвич герой? — попита сега един от обслужващите демони и през кръга премина поднос с човешки части.

Предпазливостта скоро напусна Аззи. Започна да рискува, да залага все по-безумно и по-безумно. Мислеше си за банкета на Злите сили по случай хилядолетието и колко много му се щеше да участва в него. Само ако можеше да спечели! Наистина му се искаше да стане представител на Злото в голямото състезание между Светлината и Мрака, провеждано веднъж на хиляда години.

За жалост обаче купчината човешки части пред него непрекъснато се смаляваше. Знаеше, че залага безумно, глупаво, демонично, но не можеше да направи нищо. Потънал в играта, той сякаш не забелязваше как големите печалби отиват при големите демони. Какво не беше наред с феликсита му? Защо изобщо не можеше да направи голям удар?

След това му дойде наум, че всички демони би трябвало да имат талисмани за щастие и колкото по-важен е даден демон, толкова по-добър талисман би могъл да си позволи. Изглежда талисманите на другите неутрализираха действието на неговия собствен. Отново щяха да го оберат! Беше немислимо, ужасно нечестно!

Нощта премина бързо и не след дълго Аззи забеляза просветляването на изток. Скоро щеше да се зазори и играта щеше да прекъсне, освен ако някой не намереше ключ за някоя гробница. До този момент Аззи беше загубил повечето от нещата, с които започна.

В лисичата му глава нахлуха гняв и яд. В ръцете си отново държеше калпави карти — чифт от двойки и още три средни карти. Той се канеше да ги хвърли и да се откаже, но го обзе някакво чувство. Не толкова чувство, колкото усещане. После някаква топлина се разля по тялото му и сякаш идваше откъм торбата. Дали пък талисманът не се опитваше да му каже нещо? Да, това би трябвало да е! След това му мина през ум, че ако феликситът наистина иска да му помогне, би изчакал някое определено раздаване и би направил всичко възможно, за да го спечели.

Толкова беше сигурен, че е станало точно това, че започна да залага като луд на слабите си карти, отново и отново да повишава залозите.

Раздадоха новите карти. Той не ги погледна, а продължи да залага.

Дойде краят. Аззи разстла картите си и видя, че освен своите две двойки е получил още две. Тъкмо щеше да обяви, че има два чифта, когато се сети, че всъщност държи каре. Никой дори не се и доближаваше до това. Другите изсумтяха недоволно и хвърлиха картите си. Залозите, най-големите за цялата вечер, бяха избутани към Аззи.

Сред тях освен купчината златни монети, скъпоценни камъни и най-различни човешки части, имаше дръжка от меч със счупено острие, около което беше завързана червена женска панделка. Имаше още и чифт човешки крака в много добро състояние, изобщо ненагризани. И голямо количество по-маловажни дреболии — кокалчета от ръка, две капачки от коляно, пръсти, които той размени за злато.

Аззи, като истински демон, би продължил да играе до последната монета или част от тяло, но слънцето вече се показваше предпазливо на източния хоризонт и беше време всички да напуснат гробището. Той мушна спечеленото в един чувал от зебло, който си носеше именно с такава цел. В главата му започваше да се оформя една идея. Тя все още беше смътна и неопределена, но все пак в нея имаше нещо.