Роджър Зелазни, Робърт Шекли
Донеси ми главата на принца (51)

Глава 7

Принцът продължи да тича, докато краката му не отмаляха и докато белите му дробове не пламнаха. В този момент той падна на земята и заспа.

Когато се събуди, видя, че се намира на една осветена от слънцето поляна. В далечината чак до небето се издигаше планина — Матерхорн на въображението, творение на сънищата — направена от многоцветно стъкло. В подножието й имаше гора от дървета, които приличаха на метални. Принцът се приближи до нея и я разгледа. Дърветата наистина бяха направени от кюнци с бодли. Най-високото не надминаваше два метра. Когато се приближи, от тях започна да излиза жълтеникав газ, който веднага се възпламени.

Принцът не би имал представа какво е всичко това, ако веднъж от любопитство не беше надникнал над рамото на Аззи, докато той разглеждаше някакъв лист хартия, седнал на бюрото си. Оказа се, че е фактура от газовата компания на призрачния свят, с която се потвърждаваше, че е платено за доставка на газ за горящи дървета.

След като чичо му Аззи плащаше за газта на тези горящи дървета, а друго заключение той не можеше да направи, признаците за манипулация ставаха несъмнени. Когато осъзна какво означава това, той се почувства много особено. Сякаш беше фигурка от цветен картон, забодена на стената. Хвана го страх, но това стана в момент, когато почувства и остра нужда да продължи нататък. Остави мислите за по-късно и тръгна.

Щом нещо може да се включи, то може и да се изключи. Отне му близо час, докато открие кранчето в една канавка. Когато го завъртя, огънят изгасна. Колко странно… изобщо да ти хрумне да направиш нещо такова.

Мина между дърветата.

И така, той стигна до селото на Стъклената планина — базов лагер и източник на провизии и сувенири за всички, които биха пожелали да изкачат огрения от слънцето връх, на който се намираше замъкът на Спящата красавица.

Основния поминък на селцето беше да обслужва тези, които искаха да се изкачат на Стъклената планина. Тук идваха изследователи и катерачи на стъклени планини от целия свят. Притегателната сила на обекта беше огромна.

Принцът премина покрай редицата магазини на главната улица в селото. Много от тях продаваха специализирана екипировка за изкачване на стъклени планини. Никак не е лесно да се катериш по стъкло. Като слушаш местните жители, ще си помислиш, че стъклото променя физическите си свойства всеки път, когато облак засенчи слънцето. Говореше се, че в планината има от всички известни видове стъкло — Бързо стъкло и Дяволско стъкло, Хлъзгаво стъкло и Блатно стъкло. Имаше Високопланинско убийствено стъкло и Равнинно стъкло. Всяко от тях (в стъклената планина имаше и други) създаваше специфични трудности за катерачите и в селото се продаваха брошури, в които се даваха полезни съвети за преодоляването им.

Макар че някои считаха Стъклената планина за неповторима и единствена по рода си в целия свят, имаше и интелектуалци, които твърдяха, че несекващото желание на човека да се изкачва по стъклени планини не може да се обясни по друг начин, освен чрез дълбоко вкоренената му историческа памет за безбройни подобни актове в миналото. Тези теоретици твърдяха, че Стъклената планина е само идеален модел на човешкия жизнен опит, който се е реализирал физически безбройно много пъти на най-различни нива от първия момент на миналото, до последния момент на бъдещето.

В книжарниците на селото се продаваха и книги, описващи начините за изкачване, използвани от различни експедиции през годините. Имаше истории, пътеводители, интервюта с теоретици и катерачи. В няколко магазина се продаваха само котки — от всички видове и родове — включително и с диамантени шипове.

Въпросът дали да се използват коне, или не, също беше предизвикал някои спорове в селцето. В общи линии, за един кон е много по-трудно да се изкачи по стъклена планина, отколкото за човек. Конските крака просто не стъпват там, където трябва. Има благородни животни, които са ненадминати в равнини и прерии, чудесни са за гористи райони и са доста добри дори в не много гъсти джунгли, но те не вършат никаква работа при катеренето на стъклени планини. Така беше възникнал обичаят да се използват кози.

Това беше неприемливо за традиционалистите. Всички смятат, че Принцът трябва да се изкачи на Стъклената планина възседнал кон. Цели поколения илюстратори (някои от тях с претенции, че са били вдъхновени от висши духовни сили) са изобразявали принцове, изкачващи стъклени планини на коне. Фактът е, а научните общности никога не са си правили труда да го посочат, че дори и да се справи със стъклената планина, конят би останал със сломен дух и без дъх. Въпреки всичко това, никой не харесваше варианта с козите.

Принцът беше като всички останали.

— Майтап ли си правиш? — възкликна той, когато му препоръчаха да яхне коза. — Няма да стане!

— В такъв случай — обясниха му те, — ще трябва да си сложиш котки да се изкачиш пеша.

— Аз!? Да нося котки? — Той също изпитваше масовия суеверен страх от тези полезни предмети.

— Всички катерачи ги използват.

— Не, благодаря. Няма да ме убедите да си ги сложа.

— Ако не си ги сложиш, никога няма да стигнеш до върха. Стъкло е, знаеш. Хлъзгаво.

Принцът, като толкова много други младежи по онова време, имаше предразсъдъци както по отношение на козите, така и по отношение на котките. Той въздъхна и избра това, което му се струваше по-малкото зло.

— Добре тогава. Оседлайте ми коза.

Не всички кози успяват да се справят със Стъклената планина и това трябва да бъде разбрано от тези, които си мислят, че само една коза е достатъчна, за да спечелиш Принцеса. Тя е необходимо средство, за да започнеш. Ако искаш, когато си завършил подвига, да замениш козата с кон (конят изглежда по-добре) и да бъдеш изобразен по този начин, това може да се уреди.

И така, Принцът тръгна с козата нагоре, докато не стигна до входа на големия замък, чиито бойници се издигаха високо в небето. Пред него имаше стълба. Разбра, че е пристигнал, когато прочете картонената табела, поставена на желязна стойка:

ВИЕ СТИГНАХТЕ ДО ОМАГЬОСАНИЯ ЗАМЪК. СПЯЩАТА КРАСАВИЦА СЕ НАМИРА В ПЪРВАТА СТАЯ ВДЯСНО, НА ПОСЛЕДНИЯ ЕТАЖ. ПОЗДРАВЛЕНИЯ.

С разтуптяно сърце Принцът се изкачи по стълбата към подвижния мост, справи се с плуването през ледената вода в защитния ров и, мокър до кости, мина през портата, после през преддверието и външните зали, където похъркваха омагьосани слуги, за да стигне до стълбището, което след няколко стръмни извивки го доведе до вратата на спалнята.

Той отвори вратата и влезе. В средата видя легло с балдахин. На него със затворени очи лежеше най-красивата жена, която някога беше виждал. Това бе жената, в чиито миниатюрен портрет се бе влюбил. В действителност обаче, тя беше несравнимо по-красива.