Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Аззи (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bring Me the Head of Prince Charming, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 82 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
sir_Ivanhoe (2007)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2011)

Издание:

Роджър Зелазни, Робърт Шекли. Донеси ми главата на принца

„Абагар“, София, 1992

Първо издание. Библиотека „Фентъзи“

Превод от английски: Владимир Германов

Редактор: Елиана Владимирова

Художник-оформител: Константин Жеков

Компютърен набор: „Абанос“ ООД — София

Издава: „Абагар холдинг“ ООД София 1124. ул. „Гогол“ 23

Печат: ДФ „Абагар“ — Печатница В. Търново

ISBN 954–8004–58–5

 

Roger Zelazny and Robert Sheckley.

Bring Me the Head of Prince Charming

A Bantam Book / December 1991. All rights reserved

Copyright © 1991 by the Amber Corporation and Robert Sheckley

© Превод от английски: Владимир Германов, 1992

© Художник-оформител: Константин Жеков, 1992

c/o Anthea, Varna

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

Глава 4

Ако някой наблюдаваше от високия прозорец на тясната стара къща със стръмен покрив, намираща се на главния площад на село Хагенбек, щеше да види, че с екипажа от Троа пристига един мъж. Той беше висок и хубав. Не беше нито стар, нито млад. Лицето му не беше неприятно и строгостта на изражението му подсказваше, че притежателят му не е кой да е. Дрехите му бяха ушити от хубав английски плат, а обувките му имаха изящни пиринчени токи. Той слезе в Хагенбек, отиде направо в странноприемницата и попита за стая.

Докато собственикът, хер Глук, се чудеше дали посетителят ще може да плати, Аззи (защото това бе той), извади торбичка, в която бяха скътани множество парчета испанско злато, оформени като дублони.

— Много добре, господине — каза гостилничарят, нетърпелив да демонстрира почитта си. — Най-хубавият ни апартамент в момента е свободен. Обикновено е зает, но сега всички са на големия панаир в Шампан.

— Тогава ще го наема — каза Аззи.

Беше много хубав и голямата му стая имаше широк еркерен прозорец. Дори имаше и малка баня, в която да се поддържаш чист, само че демоните не ползват такива неща.

Аззи най-напред легна в широкото легло с пухена завивка и хубави топчести възглавници. Изумително беше колко бързо се превърна от дребен надзирател в „Северен дискомфорт 405“, в импресарио на една хубава нова игра, предназначена за празненствата по случай хилядолетието. Полежа малко на леглото, замислен над съдбата си, после се раздвижи от нетърпение да приведе плана си в действие.

Най-напред щеше да му трябва прислужник. Реши за това да се посъветва със съдържателя.

— Разбира се, че трябва да имате прислужник — каза му дебелият собственик. — Бях изумен, че господин като вас не пътува с прислугата си и значително количество багаж. Но тъй като имате пари, няма да е никак трудно да намерим подходящ кандидат.

— Ще ми трябва много специален човек — обясни Аззи. — Човек, който може да бъде призован да вземе участие в дела с много необикновена същност.

— Мога ли да запитам каква е същността на делата, за които намеква ваше превъзходителство?

Аззи погледна съдържателя изпитателно. Макар че беше дебел и видът му беше миролюбив, в израза на лицето му се долавяше нещо коварно. Този човек не бе чужд на злите дела. Той не би се спрял пред нищо и познаваше радостното вълнение при мисълта за злото, вълнение, което иначе липсваше в ежедневието му.

— Гостилничарю — каза Аззи, — делата, които ще искам, може да не са напълно в съответствие със законите на кралството.

— Разбирам, ваше превъзходителство — отговори гостилничарят.

— Приготвил съм — каза Аззи — малък списък на изискванията, които ще имам към бъдещия си слуга. Бих искал да го окачите някъде…

Аззи подаде на съдържателя парче пергамент. Той го взе и започна да го мести напред-назад пред очите си, за да може да го прочете.

На него пишеше:

„Търси се прислужник, човек непридирчив, привикнал на кръв и страдания, честен и почтен, готов на всичко.“

Съдържателят прочете пергамента няколко пъти и каза:

— Такъв човек ще може да се намери, ако не в нашето село, то в Аугсбург. С удоволствие ще го окача на входната врата заедно с обявите за сено и ечемик и ще видим какво ще стане.

— Окачи го — каза Аззи — и ми изпрати една каничка от най-хубавото си вино, в случай че чакането стане мъчително.

Гостилничарят направи дълбок поклон и се оттегли. След минута горе се качи прислужницата — нещастно момиче с уродливо лице и изкривена походка — и донесе не само каничка вино, но и някакви сладки, които готвачът току-що беше изпекъл. Аззи възнагради прислужницата със сребърна монета, която я изпълни с прочувствена благодарност и седна да се почерпи. Разбира се, демоните нямат нужда от храна, но когато заемат човешка форма, те приемат и човешките желания. Апетитът е едно от тях. Той похапна добре и после изпрати да му донесат малко от косовия пай, чийто аромат се носеше от великолепната кухня на странноприемницата.

Не след дълго на вратата почука първият кандидат. Беше висок млад човек, слаб като тръстика и с мека разрошена руса коса около челото, която напомняше ореол. Дрехите му бяха представителни, макар и доста кърпени. Имаше добри маниери. Когато Аззи отвори вратата на апартамента си, младежът се поклони дълбоко.

— Господарю — каза непознатият, — прочетох бележката ви долу и бързо дойдох да се представя. Аз съм Август Хай и по професия съм поет.

— Така ли? — учуди се Аззи. — Длъжността, която предлагам, е малко необикновена за един поет.

— О, ни най-малко, господарю — каза Хай. — Поетите са длъжни да се занимават с най-дълбоките човешки чувства. Кръвта и страданията са добре дошли за мен, тъй като са чудесни теми за моите поеми. В тях аз разглеждам суетността на живота и неизбежността на смъртта.

Аззи не беше съвсем доволен от чутото. Поетът не му се струваше подходящ, но реши да го изпробва.

— Знаеш ли къде е местното гробище? — попита го той.

— Разбира се, господарю. Гробищата са любимо място на поетите. Те копнеят съзерцаването в тях да ги изпълни с вдъхновение за велики и печални дела.

— Тогава иди на това място тази вечер, когато луната се е скрила, и ми донеси приятно разложен човешки череп, със или без коса, няма никакво значение. Ако ми донесеш и дамски пръсти, още по-добре.

— Дамски пръсти? Господарю?! Вероятно говорите за сладкарското изделие с подобно име?

— Ни най-малко — каза Аззи. — Говоря за съвсем истински дамски пръсти.

Хай го изгледа смутено.

— Такива неща не се намират лесно — каза той.

— Зная това. Ако беше лесно, щях да отида и да си ги доставя сам. А сега върви и виж какво можеш да направиш.

Хай си тръгна нещастен. Надеждите му вече увяхваха. Като повечето поети, той бе свикнал да говори за кръв и страдания, а не наистина да цапа ръцете си с тях. Все пак, реши да опита, защото господарят Аззи, както сам той се наричаше, очевидно беше богат човек и сигурно щеше да дава щедри възнаграждения.

След това дойде една възрастна жена. Беше висока и стройна, облечена изцяло в черно. Имаше малки очи и дълъг нос, устните й бяха тънки и обезкръвени.

— Знам, че търсите мъж — каза тя след един дълбок реверанс, — но си помислих, че може би няма да настоявате толкова много. Ще ви бъда чудесна прислужница, господарю Аззи, и ще можете да се ползвате от преимуществата ми на жена, ако се споразумеем.

Аззи потрепери. Тази стара дама си въобразяваше, че някой господар (или демон, маскиран като господар) би могъл да си я представи в някаква друга роля, освен да му събува ботушите след уморителна езда. Въпреки това той реши да й даде шанс.

Повтори инструкциите, които беше дал на поета Хай. Застаряващата дама, чието име беше Агата, сякаш също се смути. Тя беше от онези, които си мислят, че външният вид е най-важната част на злото. От години се подвизаваше в Хагенбек единствено заради вида си и репутацията на зъл човек, която си беше създала заради него. Беше решила, че предлаганата работа ще е подходяща за нея, само защото приличаше на човек, който няма да се спре пред никаква злина и ще се наслаждава на кръвта и страданията. Само че въпреки външния си вид, тя беше от тези, които не биха могли да отрежат дори главата на пиле. Независимо от това Агата каза, че ще се постарае да изпълни условията и че ще се върне в полунощ с плячката си.

През този ден не се явиха други кандидати. Аззи никак не беше доволен. Хората в този край изглежда нямаха голям апетит към работа като неговата. Но той щеше да се погрижи за всичко. Беше абсолютно задължително да има прислужник.