Роджър Зелазни, Робърт Шекли
Донеси ми главата на принца (2)

Глава 2

Аззи и Писаря преминаха през стоманената порта в стоманената стена и тръгнаха по спираловидния път, който минава през външните покрайнини на Чистилището — район изпълнен с набраздени низини и зашеметяващи височини, точно както го е нарисувал Фюзели. Те се затътриха унило нататък и пътят им беше лек, защото леки са адските пътища, но пък им беше и отегчително, защото Адът е самата скука.

След малко Писаря попита:

— Още много ли остава?

— Не знам — призна Аззи. — Не съм идвал в този сектор. Всъщност, изобщо не би трябвало да съм тук.

— Като мен — каза Писаря. — Само защото от време на време изпадам в кома като истински труп. Но това не дава право на вашата хубавица с косата да ме отмъква, без да направи нужната проверка. Мърляшка работа, казвам ти. А защо не трябва да си тук?

— Бяха ми отредени по-добри неща — отвърна Аззи. — Имах много добри оценки в магьосническия колеж. Завърших трети по успех в групата.

Той спести на Писаря факта, че всички от групата му, освен трима, бяха унищожени от внезапен порив Добро, задухал от юг, странно метафизично явление, което бе убило всички освен Аззи и двама други, които изглежда имаха естествен имунитет срещу добри лъчения. И после дойде онази игра на покер.

— Тогава защо си тук? — попита Писаря.

— Отработвам комарджийски дълг — отвърна Аззи. — Не можех да платя и затова трябваше да прослужа известно време.

Аззи замълча колебливо.

— Обичам хазарта — допълни той след малко.

— И аз — каза Писаря с нещо като съжаление. Известно време вървяха, без да разговарят.

— Какво ще стане с мен сега? — попита накрая Писаря.

— Ще те вкараме отново в тялото ти.

— Добре ли ще ми е? Чул съм, че някои хора възкръсват от мъртвите и се чувстват странно.

— Ще се навъртам около теб, за да ти помагам. Ще остана, докато се убедя, че се справяш.

— Радвам се да го чуя — каза Писаря, който продължи още малко, без да говори, и после попита: — Но, разбира се, когато се събудя няма да знам, че си край мен, нали?

— Естествено.

— Тогава ще се чувствам несигурен. Аззи му каза троснато:

— Когато си жив, нищо не може да ти вдъхне сигурност. Казвам ти това сега! Само когато умреш, можеш да го оцениш напълно!

Те продължиха нататък. След като повървяха малко, Писаря каза:

— Знаеш ли, нищо не си спомням за живота си на Земята.

— Не се притеснявай. Всичко ще си спомниш.

— Все пак, струва ми се, че бях женен.

— Добре.

— Но не съм сигурен.

— Веднага щом влезеш в тялото си, ще си спомниш всичко.

— Ами ако не си спомня? Ами ако получа амнезия?

— Всичко ще е наред — окуражи го Аззи.

— Кълнеш ли се в честта си на демон?

— Разбира се — отговори Аззи, без да му мигне окото, че лъже. Беше преминал специален курс по полагане на фалшиви клетви и се беше оказал много добър.

— Ти не би ме излъгал, нали?

— Хей, можеш да ми се довериш — каза Аззи, пускайки в действие мантрата^[1], която може да направи хрисим и най-големия неверник и свадливец.

— Разбираш защо съм леко нервен, нали? — попита Писаря! — Раждам се повторно, не е малко.

— Няма нищо срамно — каза Аззи. — Пристигнахме.

— Слава на Сатаната! — добави той през зъби. Дългите разговори с човеци го изнервяха ужасно. Така умееха да заобикалят това за което говорят! Отците Демони в демонския университет му бяха предложили да изкара курс по такъв разговор, но тогава това беше свободноизбираем предмет и той реши да не се затормозява с него. Псевдодиалектиката му се бе сторила къде къде по-интересна.

Пред себе си забеляза познатите аленозелени райета на линейката от Северния сектор. Тя спря недалеч от тях и от нея слезе медицински демон. Той имаше очи като на обелиск и свинска зурла, и беше много различен от Аззи, който пък имаше лисиче лице, рижа коса, щръкнали уши и изумителни сини очи, считани за красиви от тези, които имат афинитет към демоните.

— Това ли е приятелчето?

— Това е — отвърна Аззи.

— Преди да направите каквото и да е — каза Писаря, — искам да знам…

Медицинският демон със свинската зурла протегна ръка и докосна една точка върху челото на Писаря. Той веднага млъкна и очите му се разфокусираха.

— Какво направи? — попита Аззи.

— Пуснах го на празен ход — отвърна медицинският демон. — Време е да го транспортираме.

Аззи се надяваше на Писаря да му няма нищо — никак не е хубаво, когато един демон бърника в мозъка ти.

— Откъде знаеш къде трябва да го изпратим? — попита той.

Медицинският демон разкопча ризата на Писаря и му показа татуираните с алено мастило върху гърдите му име и адрес.

— Това е идентификацията на дявола.

— Ще я махнеш ли, преди да го изпратиш?

— Не се безпокой. Той не я вижда. Тя е предназначена за нас. С него ли ще тръгнеш?

— Не, ще пътувам сам — отвърна Аззи. — Дай да видя адреса още веднъж… Добре, запомних го.

— Ще се видим пак, Том — каза той на човека с празен поглед.