Роджър Зелазни, Робърт Шекли
Донеси ми главата на принца (17)

Глава 3

— О, господарю! Толкова е хубаво да сте си вкъщи! — каза Фрике и вдигна резето на входната врата на внушителната къща в Аутсбург.

— Наистина е хубаво — отвърна Аззи. — Бъррр — той потри ноктите си. — Тук е много студено. Трябва да запалиш огън веднага, щом като прибереш човешките части.

Демоните, въпреки или заради дългия си живот край огньове, доста обичат да седят пред бумтящата камина.

— Да, господарю. Къде да ги сложа?

— В лабораторията, разбира се.

Фрике излезе забързано и разтовари количката. На нея, опаковани в напоени с кръв от богове парцали, имаше различни човешки части — достатъчни, ако пресмятанията на Аззи се окажеха правилни, за да се направят две цели тела — едно мъжко и едно женско — които по-късно щяха да станат герои на приказката му.

Започнаха работа по телата на следващия ден. Фрике се оказа много сръчен с иглата и конеца. Той съши тялото на Принца елегантно, като истински шивач. Разбира се, шевовете се виждаха, но Аззи му каза да не се тревожи за това. След съживяването, тези белези щяха да изчезнат.

Това бяха приятни домашни вечери. Аззи сядаше в някой ъгъл на лабораторията с „Тайните на цар Соломон“ в ръка, които отдавна искаше да прочете, но никога не му беше оставало време. Сега му доставяше истинско удоволствие да седи с отворена на коляното си книга — лабораторията беше изпълнена с миризма на газ за горене, сяра, амоняк и най-вече с богатия, всепроникващ аромат на опърлена, разложена човешка плът — и от време на време да хвърля поглед към стария Фрике, който работеше приведен с малката си стоманена игла, а поставената на пода лампа очертаваше върху стената чудовищно гърбавата му сянка.

Тази игла беше изкована от Рууд — най-малкото и най-лукаво джудже в цяла Централна Европа. Нишката, с която шиеше, беше най-фина коприна, толкова тънка и прозрачна, че сякаш ръбовете на отделните части прилепваха един о друг по силата на някакъв магнетизъм или магия. Но единствената магия в случая беше тънката игла на Фрике, която малко по малко превръщаше купчината плът, струпана в сандъка с лед вляво от него, в цял човек.

Фрике работеше внимателно, но не беше зле да бъде наблюдаван. Не веднъж той сложи крак там, където би трябвало да е ръката — от късогледство или поради изкривено чувство за хумор. Когато обаче прикрепи торса на Принцесата към главата на Принца, Аззи реши, че вече е минал всякакви граници.

— Престани с тези глупости! — скара му се той. — Или ще те сложа в някоя Дупка, където от чакъл ще синтезираш скали!

— Извинявайте, господарю — каза Фрике и от този момент заработи акуратно и с приличие.

И така, телата постепенно се оформиха. Освен въпроса за подходящи очи, единственият реален проблем бяха неподходящите ръце на Принцесата. Не беше толкова важно, че са различни по размер. Едната беше жълта, а другата бяла, което не можеше да се допусне. Аззи изхвърли жълтата и бързо отиде до Лечителския център в Шнахтсбург. Там той има късмета да намери за принцесата ръка от джебчийка.

Скоро след като се върна, Аззи получи известие от „Снабдяване“, че замъкът му е готов за транспортиране до посоченото от него място в Трансилвания. Той замина за Унгарските равнини незабавно, като прелетя над Алпите. Земята се разстилаше пред него сочно зелена и осеяна с дървета. Намери мястото, което беше избрал, като се ориентира по една горичка от високи пурпурни дървета — единствени по вида си в целия свят. Този вид дървета е изчезнал преди съвременната наука да успее да ги обяви за ненормални. На мястото вече го очакваше Марионет — слаб, неприязнено настроен демон от „Снабдяване“, който носеше пенсне и парче пергамент, прикрепено с медни кабарчета за добре полирана дървена подложка — прототип на бележника.

— Ти ли си Аззи Елвул? — попита Марионет.

— Разбира се, че съм аз — отвърна Аззи. — Иначе защо ще съм тук?

— Може и да има защо. Имаш ли документи за самоличност?

Аззи му показа черната кредитна карта, на която беше изписано името му.

— Няма снимка — отбеляза Марионет, — но въпреки това ще я приема. Добре, къде искаш да доставя замъка?

Аззи огледа околността замислено. Мястото представляваше хълмиста равнина.

— Искам го ей там.

— На онова равно място?

— Точно така. Но най-напред трябва да сложиш стъклена планина.

— Моля? — каза Марионет.

— Искам стъклена планина. Омагьосаният замък трябва да е върху нея.

— Искаш замъкът да е върху стъклена планина?

— Разбира се. Омагьосаните замъци винаги са върху стъклени планини.

— Обикновено, дори много често. Така да, но не винаги! Мога да цитирам няколко популярни приказки…

— Този замък ще бъде върху стъклена планина — прекъсна го Аззи.

Марионет свали пенснето си, избърса го в сивата си козина и отново го закрепи на носа си. Отвори куфарчето си. То беше направено от добре ощавена човешка кожа, а закопчалките му бяха от пожълтели зъби. Аззи го погледна с възхищение и реши да си намери такова, когато има време. Марионет го отвори и започна да рови в документите вътре. Най-накрая намери един лист и го прочете с присвити устни.

— Това е оригиналната ти заявка — каза той. — Тук не се казва нищо за стъклена планина.

Аззи се приближи и прочете заявката.

— Пише, че трябва да осигурите стандартен пейзаж.

— Стандартният пейзаж не включва стъклена планина. Защо да не доставим някоя съществуваща планина?

— Трябва да е от стъкло — каза Аззи, — а доколкото ми е известно, стъклени планини не съществуват.

— А защо да не вземем изгаснал вулкан? — попита Марионет. — С много скъпоценни камъни?

— Няма да свърши работа. Стъклените планини са част от фолклора, откакто хората разказват приказки. Не може в „Снабдяване“ да нямате.

Марионет присви устни и го изгледа, изпълнен със съмнение.

— Може да имаме, а може и да нямаме. Работата е, че не е записана в заявката.

— Не можем ли да я добавим сега?

— Не, късно е.

— Не можем ли някак си да уредим въпроса?

— Какво искаш да кажеш?

— Ще платя допълнително. Не можем ли да я впишем в заявката?

— Не е там работата — Марионет отново сви рамене. — Заявката вече е попълнена и подписана.

Аззи погледна документа и посочи:

— Може да се запише ето тук, над подписа. Една стъклена планина и една омагьосана гора.

— Ако шефът ми научи…

— Ще възнаградя усилията ти — прекъсна го Аззи. Той бръкна в джоба на пелерината си и извади малката чантичка, в която държеше ценностите си. В нея бяха и скъпоценните камъни, които беше инвестирал Ронир. Аззи взе една шепа от тях и ги показа на Марионет.

— Е, и?

— Твои са — каза Аззи, — ако впишеш и една стъклена планина.

Марионет погледна камъните.

— Мога да си изпатя много за това нещо…

Аззи добави още няколко камъка.

— Мисля, че ще може да се уреди — каза Марионет, пое скъпоценностите, наведе глава над документа и започна да пише.

— Но омагьосаната гора е нещо друго — каза той, когато свърши.

— Омагьосаната гора не е кой знае какво — отбеляза Аззи. — Това не е чак такава рядкост, каквато е стъклената планина. Където и да отидеш, навсякъде има омагьосани гори.

— Да, стига да не ти трябва спешно — каза Марионет, забил поглед в чантичката със скъпоценните камъни. — Предполагам, че ще искаш през нея да минава и път?

— Нищо особено. Най-обикновен коларски път е напълно достатъчен.

— А кой ще го измери, а? Ще ми трябва геодезист, а тези услуги са…

— Знам, че не са включени в първоначалната заявка — каза Аззи и извади още четири скъпоценни камъка. — Това достатъчно ли е?

— Достатъчно е за гората и за основния пейзаж. Но ти искаш и да е омагьосана, нали?

— Колко пъти да ти казвам! Каква полза, ако гората не е омагьосана?

— Не ми се муси на мен — каза Марионет. — Нямам нищо общо с тази гора и се мъча да разбера какво искаш. Какви магии имаш предвид?

— Обикновените — каза Аззи. — Дървета с жив огън ще свършат добра работа. Винаги имате достатъчно на склад.

— Да не си градинар, че знаеш? — каза Марионет саркастично. — Истината е, че по това време на годината има ужасно малко огнени дървета. И предполагам, че ги искаш с вълшебни тръни?

— Разбира се.

— Вълшебните тръни не са нормална практика. Още няколко камъка размениха собственика си.

— Чакай да видим — каза Марионет. — Какво точно трябва да правят тези вълшебни тръни?

— Обикновеното нещо — каза Аззи. — Когато покрай тях мине пътник с нечисти помисли, който не знае контрамагията, да го пронизват.

— Така си и мислех! Пронизването струва скъпо.

— Скъпо! Какво искаш да кажеш?

— Не ми е работа цял ден да стоя тук и да споря с теб — каза Марионет и разгъна крилете си, готов да полети.

Аззи му даде още няколко камъка. Чантичката му се изпразни. Беше изхарчил съкровището на Ронир за удивително кратко време.

— Споразумяхме се за основните неща — каза Марионет. — Сещам се за още няколко подробности, които могат да ти харесат, но ще струват още малко.

— Подробностите са без значение. Направи каквото се споразумяхме. И, моля те, побързай! Трябва да се занимавам и с други неща.

Марионет повика работни екипи и те се заловиха с гората. Действаха бързо — истински професионалисти. Някои от по-младите демони очевидно не бяха свикнали с ръчния труд, но надзирателите им се грижеха всичко да върви гладко.

Когато гората беше готова, със заложени, но все още неактивирани магии, главният демон на строителната група остави един от подчинените си да се занимава с горските цветя и храстите и се зае с издигането на замъка. Демоните горе в Чистилището хвърляха каменните блокове с удоволствие, а тези долу ругаеха, отбягваха ударите и ги сглобяваха. Полека-лека във въздуха се издигна конструкция с назъбени стени и остри кули. В исторически план оформлението й беше неточно, но напълно отговаряше на изискванията на приказките. Появиха се някои проблеми. Когато дойде време да се изкопае защитният ров, се оказа, че не разполагат със земекопна техника. Повикаха дракони и ги подкупиха с млади момичета. След като драконите се нахраниха, изкопаха чудесен ров, петнадесет метра дълбок и десет широк. Само че в него нямаше вода и изглежда никой не знаеше, кой отговаря за нея. Най-накрая Аззи реши проблема като поръча от „Снабдяване“ кратък, но много силен дъжд. Той, заедно с оттичащата се вода, свърши работа. Добавиха и няколко лебеда за стил.

Скоро замъкът бе готов — висок и внушителен, с множество каменни кули и заоблени куполи. На най-високите от тях се вееха пъстроцветни знамена. Разбира се, вътре не беше обзаведен и ставаше страхотно течение, защото никой не си прави труда да запушва пукнатините и отворите на омагьосаните замъци. Аззи поръча мебелировката от „Снабдяване“. Проблем беше и осветлението. Реши да е вълшебно, защото с газени лампи не се виждаше почти нищо.

Най-накрая всичко беше готово. Аззи се отдръпна на няколкостотин метра и погледна замъка възхитен. И лудият крал Лудвиг би го харесал. Щеше да свърши работа.

 

 

Аззи се върна вкъщи, за да довърши работата по главните действащи лица. Телата им бяха в много добро състояние в бъчвите и шевовете постепенно започваха да се заличават. Божията кръв и магиите вършеха своето. Все още нямаха разум, защото разумът идва най-накрая, и вършеха някои странни неща, когато една или друга част от тялото им се съживяваше. Аззи се потруди да ги стабилизира и най-накрая всичко беше наред.

Тогава Фрике отбеляза, че двете същества са още слепи.

— Прав си — съгласи се Аззи. — Оставих това за най-накрая.

Той седна и си припомни Илит. Да, беше оставил това за най-накрая.