Роджър Зелазни, Робърт Шекли
Донеси ми главата на принца (4)

Глава 4

За Аззи бе истинско удоволствие отново да е свободен и да може да броди по зелената земя. Наистина беше възненавидял престоя си в Дупката заради убийственото еднообразие, както и заради всичко останало — отегчителното ежедневно печене на грешници може да бъде много уморително. Аззи беше енергичен демон — предприемчив, с поглед, отправен към бъдещето. Той беше агент на Злото и въпреки че бе до известна степен лекомислен, вземаше пъклените си задължения съвсем сериозно.

Първото нещо, което искаше да направи след като напусна селото на Писаря, бе да се ориентира. Не познаваше тази област. За последен път беше посещавал Земята по времето на Римската империя и дори беше присъствал на един от забележителните пирове на Калигула. Сега той летеше ниско над земята, наречена Галия, и се предпазваше от нещастия посредством Амулета на невидимостта. Този Амулет придаваше и известна безплътност на притежателя си и това бе добре, защото прелетя през голямо ято лебеди. Обърна внимание на горите, които се простираха наоколо. Селцето беше само едно малко петънце сред необятните горски площи, покриващи по-голямата част от Европа — от Скития, чак до Испания. Аззи видя един кален път и полетя над него на височина сто метра. Той продължаваше нататък и нататък, докато накрая не се превърна в нормален павиран римски път. Аззи полетя над група конници, докато не стигнаха до един прилично голям град. По-късно, разбра, че това е Троа и че се намира в кралството на франките — едри варвари със стоманени мечове, завзели цяла Галия и много други земи след упадъка на Римската империя.

Аззи прелетя над града ниско и бавно, като разгледа множеството малки къщички и сред тях палатите на господарите и висшите сановници на църквата. В покрайнините имаше панаир. Прелетя над шатрите, и флаговете, привлечен от веселата глъчка. Реши да го посети.

Спусна се долу и прие един от стандартните си образи — добродушен и достолепен оплешивяващ човек, с потрепващ клепач. Тогата, която по принцип вървеше с този външен вид, беше неуместна и затова той си купи от една сергия пелерина от домашно тъкан плат. С нея заприлича повече или по-малко на всички останали.

Заразхожда се из панаира и се заозърта наоколо, все още не съвсем ориентиран. Имаше няколко солидни постройки и ливадата бе осеяна с шатри. Продаваха се всякакви неща — оръжия, дрехи, храна, добитък, сечива, подправки.

— Ей, здрасти. Ти, господине!

Аззи се обърна. Старата вещица викаше него. Тя седеше пред малка черна шатра, по чиито стени със златни букви бяха изписани кабалистични символи. Кожата й беше тъмна и приличаше на арабка или циганка.

— Мен ли повика?

— Да, господине — каза тя със злодейски северноафрикански акцент. — Влез тук.

Един човек би бил по-предпазлив, защото никога не знае какво може да му се случи в черна шатра със златни кабалистични знаци, но за Аззи тя беше първото познато нещо, което виждаше от доста време насам. Има цели племена демони, които живеят в черни шатри и скитат нагоре-надолу из Чистилището, а самият Аззи, макар и произхождащ по баща от Ханаанската земя, имаше родствени връзки с някои от бедуинските демони чергари.

Вътре в шатрата имаше множество богато нашарени килими. По стените висяха изкусно изковани газени фенери, а пък бродираните възглавнички се търкаляха навсякъде. В дъното се намираше нисък олтар и масичка за дарения. Зад олтара се издигаше величествена статуя в гръцки стил, изобразяваща красив млад човек с лавров венец на главата. Аззи го позна.

— Значи това е Хермес — каза той.

— Аз съм негова жрица — отвърна старицата.

— Бях останал с впечатлението — отбеляза Аззи, — че се намирам в християнска страна, в която почитането на старите богове е абсолютно забранено.

— Това, което казваш е истина — отвърна старицата. — Старите богове са мъртви, но не чак толкова, защото са се върнали към живота под нова форма. Хермес например се е превърнал в Хермес Тризмегистус, светец покровител на алхимиците. Култът към него не е позволен, но пък не е и забранен.

— Радвам се да чуя това — каза Аззи. — И все пак защо ме повика тук?

— Ти си демон, нали, господине? — поинтересува се старата вещица.

— Да. Как позна?

— Има нещо достолепно и злокобно в държането ти — отвърна вещицата. — Осанката ти излъчва непрогледно и неумолимо Зло, което те отличава от околните, колкото и голяма да е тълпата.

Аззи знаеше, че циганките имат много тънки сетива, които използват, когато ласкаят клиентите си. Въпреки това той бръкна в торбата си, извади една златна монета и й я даде.

— Давам ти я заради изкусния ти език. А сега ми кажи какво искаш от мен.

— Господарят ми иска да поговори с теб.

— Е, добре — отвърна Аззи. Много време бе минало, откакто не си беше бъбрил с някой от старите богове. — Къде е той?

Циганката коленичи пред олтара и започна да мърмори нещо. След миг белият мрамор засвети с наситена розова светлина. Камъкът оживя, статуята се протегна, слезе от пиедестала си и седна до Аззи.

— Иди да намериш нещо за пиене — каза Хермес на старицата.

Когато тя излезе, той продължи:

— Отдавна не сме се виждали, Аззи.

— Така е — съгласи се Аззи. — Радвам се да те срещна отново, Хермес. Когато християнството е надвило езичниците — другите вероизповедания, знаеш — аз не съм бил на Земята, но все пак искам да ти изкажа своите съболезнования.

— Благодаря — каза Хермес, — но всъщност ние не загубихме нищо. Всички имаме работа. Боговете, искам да кажа. Движим се в крак с времето и понякога държим добри позиции и в двата лагера — и на светците, и на демоните. Това доста разширява кръгозора. Много може да се говори за междинния статут.

— Радвам се да го чуя — каза Аззи. — Има нещо тъжно в мисълта за един бог, останал без работа.

— Не се тревожи за нас, Аззи. Накарах слугинята си Аиса да те повика, защото ми каза, че си изглеждал тъжен и объркан. Може би съм в състояние да ти помогна?

— Много любезно от твоя страна. Дали можеш да ми кажеш какво се е случило тук от Калигула насам?

— Е, с две думи, Римската империя се разпадна заради нахлуването на варварите и отравянето с олово. Сега навсякъде има варвари. Наричат себе си Франки, Саксонци и Вестготи. Създали са империя, която наричат „Света римска империя“^[1].

— Света? — изненада се Аззи.

— Така я наричат — поясни Хермес. — Не знам защо.

— Но как точно се разпадна истинската Римска империя?

— Можеш да го прочетеш във всяка история, но приеми думите ми — Римската империя се разпадна й това беше краят на Класическата ера. Периодът, в който сме сега, се нарича, или по-точно, ще се нарича след като свърши, „Средновековие“. За малко пропусна тъмните векове в началото. Доста се позабавлявахме тогава, казвам ти. Но и сега не е зле.

— Коя година е? — попита Аззи.

— Хилядната.

— Хилядолетието!?

— Да.

— Значи времето за състезанието е дошло!

— Точно така, Аззи. Дошло е времето, когато силите на Мрака и силите на Светлината ще се срещнат във великото състезание, за да решат кой ще определя съдбата на човечеството през следващите хиляда години, дали всичко ще е за добро или за зло. Ти какво смяташ да направиш във връзка с това?

— Аз? — попита Аззи. — Че какво мога да направя аз?

— Можеш да участваш в състезанието. Аззи поклати глава.

— Представителят на Злото се избира от Великия съвет на Злите сили. Те винаги си имат любимци и поверяват състезанието в ръцете на някой от близките си приятели. Нямам никакъв шанс.

— Така беше преди — каза Хермес. — Но доколкото разбрах, Адът се реформира. Силите на Светлината много са го притиснали. Връзкарството, колкото и чудесно да е само по себе си, вече не е достатъчно, за да утвърди гледната им точка. Сега, доколкото ми е известно, изборът на състезател ще бъде направен въз основа на заслуги.

— Заслуги! Това е ново понятие! Но все пак, не бих могъл да направя нищо.

— Не бъди пораженец като толкова много други демони — каза Хермес строго. — Много от тях са чисто и просто мързеливи — дай им само да вземат опиати, да си разказват врели-некипели и да търсят лекия път през вечността. Ти не си като тях, Аззи. Ти си по-умен, по-инициативен, имаш принципи. Направи нещо. Може би ще успееш.

— Но не знам какво мога да направя! — отвърна Аззи. — И дори да знаех, нямам пари, за да осъществя каквото и да било.

— Ти плати на слугинята ми — забеляза Хермес.

— Това беше самодивско злато. Ще изчезне след ден-два. А ако искам да участвам в състезанието, ще ми трябват истински пари.

— Знам къде можеш да намериш — увери го Хермес.

— Къде? Колко дракона ще трябва да убия, за да ги взема?

— Никакви дракони. Просто трябва да спечелиш Играта на покер в чест на Създателя.

— Покер! — възкликна Аззи. — Моята страст! Къде ще се играе?

— След три дни в едно гробище в Рим. Но този път трябва да играеш по-добре от миналия, защото ще те хвърлят в Дупката за още няколкостотин години. Всъщност — продължи Хермес, — ще ти трябва някакво преимущество пред другите.

— Преимущество? Какво може да е то?

— Всяко нещо, което ще ти помогне да спечелиш.

— Но там ще има специални наблюдатели, за да предотвратят измамите.

— Точно така. Само че няма закон, небесен или земен, който да забранява да се използват талисмани за късмет.

— Но те са толкова редки! Ако имах такъв…

— Мога да ти кажа къде да намериш, но ще ти струва известно усилие.

— Кажи ми къде, Хермес.

— При нощните си скитания в западните околности на град Троа, попаднах на едно място край гората, където расте малко оранжево цвете. Тукашните хора не го познават, но това е Спекулум, който вирее само там, където има феликсит.

— Тук наблизо има феликсит!? — силно се изненада Аззи.

— Трябва сам да разбереш дали наистина има — отговори Хермес. — Но признаците са налице.