Роджър Зелазни, Робърт Шекли
Донеси ми главата на принца (33)

Глава 2

Аззи започна терапията с гутсия още същата вечер и състоянието на Принца се подобри значително. През следващите няколко дни уменията и агресивността му се увеличиха. Вече не се интересуваше от куклите.

Аззи реши, че е дошъл моментът да заговори за най-главното.

— От известно време насам — каза той един тих следобед, когато с Принца бяха в голямата всекидневна на къщата, — ми се ще да поговорим за твоето бъдеще.

— Да, чичо.

— Спомняш ли си какво ти казах, за Спящата красавица? Наближава времето, когато ще трябва да тръгнеш към замъка й.

— Нямам нищо против да се навъртам в замъка й — отвърна Принцът.

— Остави това — каза Аззи. — Очакват те големи приключения.

— Много хубаво, чичо. Само че, знаеш ли, чудя се откъде-накъде трябва аз да ходя дотам, да я целувам и всичко останало.

Аззи придаде на гласа си пророчески тон:

— Момчето ми. Писано е отдавна, че само целувка от устните на нейния истински любим, ще събуди Принцесата от вечния сън.

— Да се надяваме, че ще й помогне — каза Принцът.

— Разбира се, че ще й помогне! На теб, Принце, съдбата е отредила да бъдеш неин любим и съпруг!

— Сигурен ли си, че съм аз, чичо? Искам да кажа, откъде знаеш, че не е някой друг?

— Знам, защото така е писано.

— Къде е писано?

— Няма значение къде! Щом ти казвам, че е писано, значи е писано. Момчето ми! Ти си роден с късмет! Твоята Принцеса е най-красивата жена и има богата зестра. Да стигнеш до нея ще бъде трудно и опасно, но зная, че ще се справиш отлично.

— Колко трудно ще ми бъде, чичо? Колко опасно?

— Трябва да преминеш през една омагьосана гора — поясни Аззи. — Ще трябва да се пребориш с различните й обитатели. След това някак си ще трябва да се изкачиш по стъклената планина.

— Звучи ми доста трудно. Стъклена планина, а? Може и да успея. Но не съм сигурен.

— Ще се погрижа да не пострадаш — каза Аззи. — Някога да съм те лъгал?

— Този път и да искаш няма да можеш — каза Принцът след като размисли. — Няма да отида.

— Поне виж портрета й. Какво ще кажеш? — Аззи му показа миниатюрата.

— Добре изглежда — отвърна Принцът с пълно безразличие.

— Хубава е, а?

— Обикновена хубост.

— Красиви очи, а?

— Късогледа е, без съмнение.

— И устните!

— Най-обикновени.

— Тънки, божествени!

— Прекалено присвити.

— Наистина е красива, нали?

— Нищо й няма, предполагам — каза Принцът. — Само че съм твърде млад, за да си имам своя собствена принцеса за вечни времена. Досега дори не съм имал гадже!

Липсата на всякакъв интерес у Принца беше отчайваща. Аззи не беше очаквал това. Най-обикновен демон, през повечето време самият той беше изпълнен с похотливост. Дори само мисълта, че младият Принц може да е толкова безразличен към красивата Принцеса го изумяваше. Освен това го дразнеше, а когато се замисли, започна и да го тревожи.

Щом като Принцът не показваше нищо повече от учтив интерес към Принцесата, как щеше той да премине през огън и жупел, за да застане до леглото й и я събуди с целувка? Такъв, какъвто се показваше, по-вероятно да й изпрати писмо, в което пише: „Време е за ставане, госпожице“.

Всуе насочваше вниманието му към прелестите на Принцесата. Принцът реагираше с убийствено безразличие, което нараняваше чувствата на Аззи, защото, в края на краищата, Принцесата беше негово творение. Но не можеше да се ядосва прекалено много, защото той беше създал и Принца, и малко или много носеше отговорност за поведението му.

Такова развитие на нещата Аззи не беше очаквал. И през ум не му беше минало, че Принцът няма моментално да се влюби в Принцесата. Сега, след като страхливостта му беше овладяна, се оказа, че е безчувствен.

— Проклятие! — отбеляза Аззи и изскърца със зъби. — О, проклятие! Пак дефект!

Ситуацията беше пъклена.