Роджър Зелазни, Робърт Шекли
Донеси ми главата на принца (41)

Глава 10

Аззи дойде на себе си след неопределено време. Върна се към реалността съвсем разнебитен и не много щастлив. Махмурлукът му по размер и обхват беше монументален. Опита се да се обърне, за да облекчи болката в главата си, но откри, че може да мърда съвсем малко. Изглежда ръцете му бяха завързани. Също и краката му. Целият беше завързан за един много голям стол.

Отвори очи един-два пъти с експериментална цел, после ги отвори окончателно и се огледа. Намираше се в нещо като пещера. Виждаше стените й, искрящи от слюдата в скалите.

— Хей! — извика той. — Има ли някой тук?

— О, да! — каза един глас. — Без съмнение аз съм тук.

Аззи се напрегна и след малко в мрака видя някаква фигура. Беше много малка и имаше брада. Аззи позна чертите, поне тези от тях, които се виждаха под окосмяването.

— Ронир!

Защото това наистина беше джуджето, което беше накарал да му даде феликсита и съкровището си.

— Поздрави, Аззи! — каза Ронир. Гласът му трепереше от злоба. — Не се ли чувстваш много добре?

— Не, не съм съвсем добре — призна Аззи. — Но няма значение. Много лесно се възстановявам. Имам чувството, че съм оплетен в нещо, което ме държи за стола. Ако бъдеш любезен да ме освободиш и да ми дадеш чаша вода, мисля, че всичко ще е наред.

— Да те освободя? — каза Ронир. Смехът му беше презрителен, какъвто често бива смехът на джуджетата. Последва го и друг, придружен с мърморене.

— С кого говориш? — попита Аззи.

Сега, след като очите му бяха по-привикнали с полумрака, той забеляза, че освен него и Ронир в пещерата има и други фигури. Те бяха малки човечета, джуджета, и бяха застанали в кръг наоколо, а очите им светеха.

— Това са джуджетата от моето племе — каза Ронир. — Бих могъл да ви запозная, но не си струва труда. Ти не си тук за любезности и празни приказки.

— Но за какво изобщо става дума? — попита Аззи. — Длъжник си ми! Ето за какво става дума — отговори Ронир.

— Знам. Но това ли е начинът да говорим за това?

— Твоят слуга не ни пусна да влезем, когато дойдохме при теб, за да говорим нормално.

— Този Фрике! — изкиска се Аззи. — Толкова е предпазлив!

— Може и да е. Но аз си искам парите. И съм тук, за да си ги взема. Незабавно! В този момент!

Аззи сви рамене.

— Вероятно вече сте ми пребъркали джобовете. Знаете, че у себе си нямам нищо, освен дребни монети и някоя и друга резервна магия.

— И това нямаш вече — каза Ронир. — Взехме ти ги.

— Тогава какво повече искаш?

— Да ми платиш! Искам не само печалбата, която ми обеща от моето съкровище, но и самото съкровище!

Аззи се засмя.

— Драги приятелю — каза той, — няма нужда от всичко това. Всъщност, аз дойдох в Париж, за да те намеря и за да ти кажа колко добре вървят нещата с инвестицията ти.

— Ха! — каза Ронир.

Това беше възклицание, което би могло да означава всичко, но най-вероятно изразяваше недоверие.

— Хайде, Ронир! Няма нужда от всичко това! Пусни ме и ще си поговорим като джентълмени.

— Ти не си джентълмен — каза Ронир. — Ти си демон.

— А ти си джудже. Знаеш какво искам да кажа.

— Искам си парите!

— Изглежда си забравил, че се споразумяхме за една година. Не му е дошло времето. Работите ти вървят добре. Когато всичко приключи, ще получиш капитала си обратно.

— Премислих нещата и реших, че не ми харесва идеята да оставя капитала си да работи за мен по този начин. Струва ми се, че това в бъдеще може да причини нещо ужасно на трудовите класи като нас, джуджетата. Знаеш ли, един скъпоценен камък в торбата струва два или три пъти повече от чувал камъни на чуждия пазар, който всеки момент може да колабира.

— Споразумението си е споразумение — каза Аззи — и ти се съгласи да ми оставиш камъните за една година.

— Сега вече не съм съгласен. Искам си съкровището.

— Вързан не мога да направя нищо за теб.

— Но ако те пуснем, ти ще направиш някоя магия и толкова по въпроса за нас и парите ни.

Аззи смяташе да направи точно това. За да отклони вниманието на джуджетата, той каза:

— Защо казваш „ние“? Защо се месят тези други джуджета?

— Те са мои съдружници — каза Ронир. — Може би мен ще успееш да заблудиш, но с тях няма да ти е толкова лесно.

Едно от джуджетата пристъпи напред. Беше ниско дори за джудже и брадата му беше бяла, освен около устата, където беше пожълтяла от дъвченето на тютюн.

— Аз съм Елгар — каза то. — Ти си измамил наивното джудже Ронир, но с нас наистина няма да се отървеш толкова лесно. Върни ни парите веднага. Или…

— Казах ви! Нищо не мога да направя със завързани ръце. Дори и носа не мога да си изсекна.

— А защо ти е да секнеш носа си? — попита Елгар. — Не виждам да ти тече.

— Казах го фигуративно — поясни Аззи. — Имах предвид…

— Знаем какво имаше предвид. Няма да ни измамиш, скъпи приятелю. След като не можеш да платиш, имаме чудесен план за теб.

— Мога да платя, но не и завързан за стол! — Аззи се усмихна подкупващо. — Развържете ме и ме пуснете да потърся пари. Ще се върна веднага. Ще се закълна, с която клетва искате.

— Никъде няма да ходиш — каза Елгар. — Ако те пуснем и на сантиметър, веднага ще се нахвърлиш върху нас с проклетите си магии! Не, докато броя до три трябва да върнеш всичко, което дължиш на Ронир. Едно, две, три. Нямаш пари? Тогава това е.

— Какво искаш да кажеш? — попита Аззи. — Кое е „това“.

— Заслужи си го, това е „това“.

— Защо?

Елгар се обърна към другите:

— О’кей, момчета, да го закараме при Колелото на труда.

Аззи никога не беше чувал за него досега, но изглежда скоро щеше да научи какво представлява. Десетки малки груби ръчички вдигнаха стола и Аззи и ги понесоха по-навътре в пещерата.