Метаданни
Данни
- Серия
- Аззи (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Bring Me the Head of Prince Charming, 1991 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Владимир Германов, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 83 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- sir_Ivanhoe (2007)
- Допълнителна корекция
- Диан Жон (2011)
Издание:
Роджър Зелазни, Робърт Шекли. Донеси ми главата на принца
„Абагар“, София, 1992
Първо издание. Библиотека „Фентъзи“
Превод от английски: Владимир Германов
Редактор: Елиана Владимирова
Художник-оформител: Константин Жеков
Компютърен набор: „Абанос“ ООД — София
Издава: „Абагар холдинг“ ООД София 1124. ул. „Гогол“ 23
Печат: ДФ „Абагар“ — Печатница В. Търново
ISBN 954–8004–58–5
Roger Zelazny and Robert Sheckley.
Bring Me the Head of Prince Charming
A Bantam Book / December 1991. All rights reserved
Copyright © 1991 by the Amber Corporation and Robert Sheckley
© Превод от английски: Владимир Германов, 1992
© Художник-оформител: Константин Жеков, 1992
c/o Anthea, Varna
История
- — Добавяне
- — Корекция
Глава 8
Къщата на доктора беше в края на малката уличка, която водеше до градската стена. Беше усамотена, висока и тясна старинна постройка с каменен приземен етаж и дървена нагоре. Аззи се изкачи по стълбите и почука с голямото бронзово чукало.
— Кой чука? — чу се глас отвътре.
— Човек, който иска да научи нещо.
Вратата се отвори. На прага застана застаряващ белокос мъж, облечен с хубава римска тога, независимо че тази дреха беше излязла от мода преди няколкостотин години. Беше висок, прегърбен и ходеше с помощта на дълъг бастун.
— Предполагам, че вие сте господарят Аззи, прав ли съм?
— Така е — отвърна Аззи. — Казаха ми, че слугата ми Фрике е тук.
— Да, разбира се, Фрике — каза възрастният господин. — Няма ли да влезете? Между другото, аз съм магистър Албертус.
Въведе го в тъмен коридор, преминаха през една претрупана гостна, разхвърляна кухня и накрая влязоха във веселата всекидневна отзад.
Фрике стоеше до камината в дъното на стаята. Когато Аззи влезе, той му се усмихна.
— Фрике! — възкликна Аззи. — Помислих, че си ме напуснал!
— Не, господарю! Не бих си го и помислил! Когато останах сам, аз само отидох до селото, за да намеря компания в местната кръчма и да изпия малко от силното червено вино, което дава на този район свирепата му мъжественост. Там срещнах доктор Албертус, който беше мой господар, когато чиракувах в Салерно.
— Да — потвърди Албертус и примигна. — Познавам този мошеник Фрике добре. Много се зарадвах, когато научих, че е имал късмет да започне работа при вас. Доведох го у дома, за да му помогна да изпълни възложената му задача.
— За каква точно помощ става дума? — попита Аззи.
— Доколкото разбрах, господарю Аззи, искали сте няколко доброкачествени части от тяло, а в лабораторията си имам нещо наистина първокласно.
— Вие лекар ли сте? — поинтересува се Аззи. Албертус поклати белокосата си глава.
— Аз съм алхимик, господарю, но частите от тяло често се оказват нужни в професията ми. Ако ме последвате…
Аззи последва възрастния господин, а Фрике тръгна след тях. По коридора стигнаха до врата с решетка. Албертус отключи с ключа, който носеше окачен на врата си, и по една вита стълба слязоха към добре оборудваната алхимическа лаборатория в избата. Албертус запали старинна газена лампа. На слабата й светлина Аззи видя маси отрупани с реторти и колби, и висящата на стената карта на Индия. На рафтовете, покриващи едната стена имаше мумифицирани части от хора.
— Хубаво място — отбеляза Аззи. — Моите поздравления, докторе. Но тези мостри са много стари. Може би имат антикварна стойност, но за мен не представляват интерес.
— О, но това са само някои излишъци — каза Албертус. — Погледнете тук.
Той се приближи до малко буренце, поставено на една странична маса. От него Албертус извади човешка глава с добре прерязан врат. Лицето беше на младеж, мъртвешки бяло, но много хубаво, въпреки че на мястото на очите имаше само червени дупки.
— Как го е сполетяла съдбата му? — попита Аззи. — И какво е станало с очите му?
— Имал е нещастието да ги загуби, господарю.
— Преди или след смъртта си?
— Преди, но само малко преди.
— Разкажете ми за това.
— С удоволствие — каза Албертус. — Името му беше Филипе. Живееше в едно село недалеч оттук. И беше хубав… по-хубав, отколкото един младеж има право да бъде. Получаваше всичко по лесния начин и колкото повече имаше, толкова повече искаше и толкова по-недоволен ставаше. Един ден видял Миранда — дъщерята на тукашен богат човек. По онова време тя била на петнадесет години и била красива като зората над планините. Била деликатна и чиста и искала да живее праведен живот и да прави само добрини.
Когато я видял, Филипе пламнал от страст и макар че го смятат за страхливец, решил да я спечели. Един ден той прескочил оградата на бащината й къща, влязъл в стаята й и започнал да й говори. Миранда била израсла съвсем сама и никога не била виждала такъв мъж. Всички в къщата на баща й били стари, с изключение на тримата й братя, но те пък били заминали на война от доста време.
Филипе я прелъстил със сладки думи и прочувствени разкази за собствените си премеждия. Миранда била с меко сърце и много се развълнувала, когато й казал, че е болен и че му остава да живее още съвсем малко. Той си мислел, че я лъже, но думите му се оказали пророчество! Престорил се, че припада и тя му позволила да я прегърне, за да не падне. Докоснали се. И постепенно едното нещо довело до другото.
Уви, подобни работи често се случват. С две думи, той я прелъстил и тя избягала с него, защото й се заклел, че ще се грижи за нея. Само че, когато стигнали до първия по-голям град, Сивал в Южен Прованс, Филипе я изоставил и тръгнал по своя път.
Миранда останала сама и й било много трудно, докато не започнала да позира на художника Ходлос. Живяла няколко месеца с него като любовница и двамата дори били щастливи. Ходлос бил едър човек, но въпреки това слаб физически. Винаги бил весел, но и доста пиел. За да нарисува известната си „Магдалена“ му е позирала Миранда. Би могъл да стане наистина велик художник, но умрял преди да мине и година. Главата му била счупена в някакво пиянско сбиване.
Миранда била съсипана, защото наистина обичала Ходлос. Неговите кредитори обаче взели всичките му картини и изгонили Миранда на улицата. Тя останала без никакви пари и нямало къде да отиде. Накрая, за да не умре от глад, отишла да работи в публичен дом. Но лошият късмет все още не я бил изоставил. Една нощ в бардака дошъл някакъв луд. Никой не знае, какво му е хрумнало, когато видял Миранда. Преди да успеят да го спрат, той скочил, извадил й очите и прерязал гърлото й.
Като научили това, нейните братя, Ансел, Кор и Халд, отишли в града, за да си отмъстят, но лудият вече бил убит. Бил разкъсан на парчета от тълпата. Братята намерили Филипе да пие в една кръчма с новата си любовница. Те го хванали още на масата и му казали, че ще умре както е умряла Миранда. След това му извадили очите и му прерязали гърлото. Ето това е историята на главата.
— Много е хубава тази глава — каза Аззи като я вдигна и погледна развалените очни кухини. — Сега ми трябва съответстваща женска глава. Тази Миранда. Убил я е луд, така ли? Доктор Албертус, знаете ли какво се е случило с трупа й?
— Уви, не знам — отвърна Албертус.
— Помогнахте ми много — каза Аззи. — Кажете ми колко струва главата на Филипе.