Роджър Зелазни, Робърт Шекли
Донеси ми главата на принца (35)

Глава 4

Илит тъкмо подпъхваше одеялото под Принцесата, която беше заспала по средата на разговора им, когато на вратата на замъка се почука. Аззи не би чукал и Илит не можеше да си представи кой друг би могъл да бъде. Тя остави момичето в кожената прегръдка на едно голямо кресло, излезе от всекидневната и се запъти към малкото преддверие на замъка. Чукането се повтори.

Тя дръпна резето на малката вратичка до голямата порта и погледна навън. Една висока фигура, не неприятна на външен вид, облечена в бяло и златно, отвърна на погледа й и се усмихна.

— Да? — каза Илит.

— Прав ли съм, да смятам, че това е замъкът на Спящата красавица, Принцесата?

— Да — отвърна Илит. — Но вие не може да сте нейният Принц, нали? Малко е рано за него, а и очите ви не са същите. Не че имам нещо против сините очи. Наистина.

— О, не съм — отвърна мъжът. — Името ми е Бабриел и съм наблюдател на Силите на Светлината. Гостувам на Аззи и реших да надникна при вас, за да видя как вървят нещата. Всичко ли е наред?

— Да, разбира се! — отвърна Илит. — Няма ли да влезете?

— Благодаря, ще вляза — каза Бабриел.

— Аз съм сътрудничка на Аззи. Името ми е Илит. Радвам се да се запознаем.

Илит му подаде ръка. Той се наведе и я целуна.

— О! — възкликна тя и се втренчи в ръката си. — Хм, оттук, моля. Ще ви заведа да видите Принцесата. Тя спи, разбира се.

— Разбира се — каза той и осъзна, че още не е пуснал ръката й, което веднага направи, — ако е удобно.

— Да, да.

Тя се обърна и го поведе през преддверието.

— Хубаво преддверие — отбеляза той.

— Благодаря.

— Отдавна ли сте заедно с Аззи?

— О, познаваме се от доста време. Но не сме… в истинския смисъл заедно… в момента. Заедно работим само по проекта, искам да кажа.

— Добър проект.

— Сигурно е така. Аззи измисли всичко. Аз само му помагам в името на старата дружба.

— Разбирам — каза Бабриел. — Братството на Злото и така нататък. И сестринство, разбира се — поправи се той бързо.

— Нещо такова. Оттук — каза тя и го поведе през преддверието към всекидневната. — Ето я. Спящата красавица. Хубава е, нали?

— Прекрасна — отбеляза той.

Илит се изчерви, защото видя, че Бабриел гледа нея. Изведнъж той изпадна в пристъп на кашлица.

— Да ви донеса ли нещо за пиене? — предложи тя. — Може би малко божия кръв?

— Да, моля.

— Седнете. Чувствайте се като у дома си.

Тя излезе и след малко се върна с две чаши.

— Заповядайте. Реших да ви направя компания.

— Благодаря.

Той отпи бавно, а тя седна недалеч.

— Доколкото разбирам, проектът върви добре? — повтори след малко Бабриел.

— О, доколкото зная, Аззи има някои проблеми — отвърна тя.

— Сигурно сте голяма помощ и утеха за него.

— Не съм сигурна — каза Илит. — Напоследък е малко нещо затворен.

— Не разбирам.

— Последния път, когато разговаряхме, беше малко… студен. Може би има повече проблеми, отколкото мога да си представя, или може би…

— Какво?

— Просто се държи така с мен.

Известно време отпиваха от питиетата си, без да говорят. След това Бабриел отбеляза:

— Предполагам, че лошото държане е в природата на Злото. Дори към близки и приятели.

Илит погледна встрани.

— Не винаги е бил такъв с мен.

— О!

— При вас нещата са по-приятни в това отношение, предполагам — каза Илит.

— Струва ми се, че е така.

— Но пък и така би трябвало да бъде… По природа.

— Предполагам. Но предпочитам да мисля, че го правим, защото ни се иска. Така се чувстваме по-добре.

— Хм.

Тя се обърна към Принцесата:

— Погледнете я. Горкото същество няма никаква представа, че е само пионка в една игра.

— Но иначе дори не би съществувала.

— Може би това е по-добре, отколкото да те използват.

— Интересен теологически въпрос.

— Теологически! По дяволите! Извинете ме. Но хората не са предмети, за да бъдат използвани по този начин.

— Не са. Те имат свободна воля. Принцесата все пак е личност. И именно това прави въпроса интересен.

— Свободна? Дори когато възможностите за избор са изкуствено премахнати?

— Това е друг интересен теологически въпрос… Тоест… да, предполагам, че не е много хубаво. И все пак, какво може да се направи? Тя наистина е нещо като пионка.

— Така е. Не мога да не я съжалявам малко или много.

— О, аз също. Ние сме ненадминати в състраданието си.

— Само толкова ли? Искам да кажа… това не й помага много, нали?

— Но на нас не ни е позволено да помагаме в този случай. Макар че, след като споменахте, бих могъл да я препоръчам за някоя благословия.

— А това няма ли да е нечестно? Не е ли помощ?

— Не в действителност. Благословията е един вид помощ, без да е помощ, ако разбирате какво искам да кажа. Един вид тя ти помага да си помогнеш сам. Не го виждам като нечестна игра. Да, може би трябва да го направя…

Още една глътка.

— Винаги ли сте такъв? — попита Илит.

— Какъв?

— Мил.

— Предполагам.

— Колко приятно е това! Така по-лесно ще ви приема като наблюдател.

— Вие винаги ли сте била вещица?

— Въпрос на избор на професия. Направих го много отдавна.

— Удовлетворена ли сте?

— През повечето време. А с какво ще участват в състезанието Силите на Светлината?

— Наричаме го „Готическа катедрала“. Изцяло нова концепция в архитектурата на набожността и добротата.

— А с какво се отличава от обикновения вид катедрали? Нека ви налея още малко.

— Благодаря.

Когато Илит се върна, Бабриел започна да й обяснява за готическите катедрали. Тя се усмихваше и кимаше запленена.