Роджър Зелазни, Робърт Шекли
Донеси ми главата на принца (16)

Глава 2

Беше стъклена бутилка с широко гърло, от тези, които в наше време не се срещат често, достатъчно голяма, за да побере среден на ръст демон като Аззи. Падането леко го зашемети и той чу шум над главата си, но не разбра какво е, докато не погледна нагоре. Забеляза, че бутилката е запушена с дървена тапа. Аззи бързо се съвзе. Какво правеше в тази бутилка?

Погледна през зеленикавото стъкло и видя, че се намира в стая, осветена от много свещи. Около една маса седяха трима груби мъже и спореха.

Аззи почука по стъклото, за да привлече вниманието им. Те се обърнаха. Единият от тях, този с най-грозното лице, се приближи и заговори, но понеже бутилката беше запушена, Аззи не чу нищо. Показа им това, като посочи ухото си и поклати глава.

Когато грозният тип най-после разбра, той го каза на другите. Спорът им отново се разгоря, този път още по-силно. Единият се изкачи по стълбата, подпряна на бутилката, и съвсем леко разхлаби тапата.

— Сега можеш да чуваш — каза той на Аззи, — но ако се опиташ да избягаш, ще запушим бутилката пак й ще те оставим тук завинаги.

Аззи не предприе нищо. Прецени, че има доста добър шанс да избие тапата, преди те да успеят да я напъхат здраво. Но го интересуваше какво имат да кажат.

— Дошъл си за вещицата, нали? — попита мъжът.

— По-лесно ще ми е, ако знам имената ви — каза Аззи.

— Това е Ансел, това е Кор, а аз съм Халд. Ние сме братя, а мъртвата вещица Миранда ни е сестра.

— Така ли? Къде е тя?

— Тук, наблизо. Запазили сме я с лед.

— Купен за много пари — напомни му брат му Ансел. — Искаме да си върнем парите за леда и да получим още.

— Много бързате — каза Аззи. — Кое ви кара да мислите, че тази Миранда, която наричате вещица, изобщо струва нещо?

— Докторът ни каза.

— Кой доктор?

— Старият доктор Парвеню. Той също така е и местният алхимик. След като онзи побърканият уби Миранда и я донесохме тук, първата ни мисъл беше да се посъветваме с него. Той е експерт в тези неща. Разбира се, преди това убихме Филипе.

— Да, зная за прелъстителя й Филипе — каза Аззи. — И какво ви каза доктор Парвеню да правите с тялото на сестра си?

— Каза ни всичко и ни каза да запазим главата й.

— Защо?

— Каза, че красавица като лея със сигурност ще изкуси някой демон.

Аззи не видя причина да обяснява на тези типове какво смята да прави с главата на Миранда. Чувстваше се съвсем спокоен. Демоните бързо се научават как да се измъкват от трика с бутилката, а и тези тримата не изглеждаха много умни…

— Този лудия, който е убил Миранда… Кой е той?

— Разбрахме само, че името му е било Арманд. Никой от нас не го е виждал, защото когато стигнахме в бардака, той беше мъртъв. Когато хората научили какво е направил с Миранда, толкова побеснели, че го били до смърт и разкъсали тялото му на парчета.

— И сега искате да продадете главата на собствената си сестра?

— Разбира се! Тя беше курва! Има ли някакво значение какво ще правим с главата й?

— Струва ми се, че мога да ви дам малко злато за нея — каза Аззи. — Освен ако лицето й е обезобразено.

— Ни най-малко! — каза Ансел. — Тя изглежда така, както като беше жива. Може би и по-добре, ако харесваш апатичните физиономии.

— Преди да я купя — каза Аззи, — искам да я видя.

— Ще я видиш. Но от бутилката.

— Разбира се. Покажете ми я.

Ансел извика на братята си да извадят главата на Миранда. Кор и Халд изтичаха в дъното на избата. Скоро те се върнаха с нещо в ръце. Преди да му покаже главата, Ансел избърса с ризата си ледените кристалчета.

Аззи забеляза, че беше съвсем хубава, дори в смъртта си. Дългите тъжни устни, бяха леко раздалечени. Пепеляворусата й коса беше прилепнала към челото. На бузата й проблясваше капка вода…

Аззи веднага разбра, че инстинктът му не го е подвел — това беше точно каквото му трябваше.

— Какво ще кажеш? — попита го Ансел.

— Ще свърши работа — отговори. Аззи. — Сега ме пуснете оттук, за да се споразумеем за цената.

— А какво ще кажеш най-напред да ни обещаеш по три желания? — попита Ансел.

— Не — отвърна Аззи твърдо.

— Не? Само толкова?

— Точно така.

— И не предлагаш нищо друго в замяна?

— Не, докато съм в бутилката.

— Но ако те пуснем, няма да има с какво да те заплашваме!

— Точно така.

Ансел и братята му си зашепнаха нещо. Ансел се върна.

— Казаха ми да ти предам, че знаем едно заклинание, което доста ще затрудни живота ти.

— Така ли?

— Да, така е. Наистина.

— Тогава кажете го. Тримата започнаха да припяват.

— Извинете, приятелчета — каза им Аззи, — само че съвсем сте объркали някои от думите. Трябва да казвате „фантаго“, а не „фандраго“. Има разлика. Малка е, но я има. В магическите заклинания произношението е всичко.

— Хайде де! — каза Ансел. — Обещай ни по две желания, какво ти коства!

— Мислите си, че демоните имат всякакви свръхестествени способности — отговори Аззи. — Така е, но то не означава, че трябва да ги използваме.

— Ами ако не те пуснем? Какво ще кажеш, ако трябва да прекараш години в бутилката?

Аззи се усмихна.

— Минавало ли ви е някога през ум какво става, когато хората и демонът, когото са заловили, не се споразумеят за откупа? В старите приказки не става дума за това, нали? Бъдете разумни. Не смятате ли, че имам приятели? Рано или късно ще разберат, че ме няма и ще започнат да ме търсят. Когато ме намерят тук, затворен от вас… е, предполагам, можете да си представите какво ще стане.

Ансел се замисли и никак не хареса изводите, до които стигна.

— Но защо ще ни правят нещо на нас? По правилата на магьосничеството, ние имаме право да залавяме демони. Ние те уловихме в нашия капан съвсем честно и почтено!

Аззи се разсмя. Това беше ужасният звук, които беше репетирал за случаи като този.

— Какво знаете вие, жалки глупаци, за правилата на магьосничеството? Или за законите, които управляват живота на свръхестествените същества? По-добре се занимавайте с човешки неща. Веднъж като навлезете в свръхестествената област, никога не можете да сте сигурни какво ще стане.

Ансел се разтрепери, а двамата му братя изглеждаха готови да побягнат.

— Велики демоне — каза той. — Не исках да бъда нахален. Доктор Парвеню ни каза, че всичко ще е толкова просто… Какво искаш да направим?

— Отпушете бутилката — каза Аззи.

Ансел и братята му извадиха тапата. Аззи излезе и регулира ръста си така, че да е около една глава по-висок от Ансел — най-високия от тримата.

— А сега, деца мои — каза Аззи, — първото нещо, което трябва да научите преди да си имате вземане-даване със свръхестествени същества е, че въпреки фолклора, в който се твърди обратното, те винаги ще са по-силни от вас. Така че не се опитвайте да ги мамите или заблуждавате. Забележете как отворихте бутилката, когато бях безпомощен.

Братята се спогледаха.

След миг Ансел попита:

— Искаш да кажеш, че си бил изцяло в ръцете ни?

— Да, така беше.

— И ти беше напълно безпомощен пленник?

— Точно така.

— Наистина ни преметна — отбеляза бавно третият. Спогледаха се още веднъж.

Ансел се прокашля:

— Знаеш ли, демоне… при сегашния ти ръст ми се струва, че не можеш пак да влезеш в бутилката. Искам да кажа, дори и да искаш, пак няма да можеш.

— Но ви се ще да опитам, така ли?

— Ни най-малко — отговори Ансел. — Ние сме на заповедите ти. Просто ми се щеше да видя, дали можеш да влезеш пак.

— Ако го направя, ще бъдете ли достатъчно честни, за да не сложите тапата отново?

— Да, ще бъдем.

— Ще се закълнете ли?

— Кълна се в душата си — каза Ансел.

— Ние също се кълнем — казаха другите двама.

— Добре тогава. Гледайте!

Аззи се качи на гърлото на бутилката и се мушна изцяло в нея. Веднага щом потъна, братята сложиха тапата.

Аззи ги погледна през стъклото.

— Добре! Престанете с тези глупави шеги и отпушете бутилката!

Братята се изкискаха: Ансел махна с ръка. Кор и Халд отместиха една плоча от пода и отдолу се откри облицован с камъни кладенец. От него долиташе шум на течаща вода.

— Слушай, демоне! — каза Ансел. — Ще те бутнем заедно с бутилката в този кладенец и на плочата ще нарисуваме череп и кости, така че хората да мислят, че е отровен. В него никой няма да те намери.

— Вие нарушихте думата си — каза Аззи.

— И какво от това? Нищо не можеш да ни направиш, нали?

— Мога само да ви разкажа една история — отговори Аззи.

— Хайде, да се махаме оттук — казаха двамата братя, но Ансел ги спря:

— Нека да го чуем. После ще си вървим. Аззи каза:

— Бутилките с демони се употребяват от няколко хиляди години. Всъщност, първият човек, който някога е направил бутилка — бил е китаец, между другото — я е направил, за да улови един от нас, демоните. Древните асирийци са държали техните демони в глинени гърнета. Някои африкански племена ни държат в добре затворени плетени кошници. Ние знаем това и знаем как обичаите с капаните се различават в различните части на света. В Европа например демоните винаги си носят такива неща.

Той вдигна ръка. На показалеца му проблесна диамант.

— И с него, ние правим така.

Аззи опря диаманта до стената на бутилката извъртя ръката си в дъга. После бутна зеленикавото стъкло. Изрязаният кръг падна и Аззи излезе през дупката.

Ансел със замръзнало от страх лице, каза:

— Шефе, ние само се шегувахме! Нали момчета?

— Точно така! — казаха Кор и Халд, широко ухилени. От веждите им капеше пот.

— Тогава това ще ви хареса — каза Аззи.

Той махна с ръка и започна да мърмори под носа си. Просветна светкавица и се появи кълбо дим. Когато то се разнесе, на негово място застана един много малък демон, носещ очила с рогови рамки. Той беше съвсем наблизо и дращеше нещо с паче перо върху парче пергамент.

— Силенус — каза. Аззи. — Запиши тези тримата на моята сметка и ги отведи. Те се самопроклеха.

Силенус кимна, махна с ръка и тримата братя изчезнаха. След миг изчезна и той.

Както отбеляза Аззи по-късно, това бяха трите души, на които най-лесно е помогнал да се самопрокълнат, практически без да се налага да ги убеждава.