Роджър Зелазни, Робърт Шекли
Донеси ми главата на принца (21)

Глава 7

Когато Илит пристигна, в Аугсбург бе още светло, защото беше летяла с попътен вятър и беше успяла да изпревари дори самото слънце. Тя кацна недалеч от входната врата на Аззи и почука силно с медното чукче.

— Аззи! Върнах се! Взех ги!

Последва зловеща тишина. Макар че беше лято, във въздуха имаше хлад. Илит усети, че е притеснена. Чувството й на вещица й подсказа, че нещо не е наред. Тя докосна предпазващия амулет от кехлибар, който винаги носеше около шията си. Почука отново.

Най-накрая вратата се отвори. На прага застана Фрике с изкривено от мъка лице.

— Фрике! Какво се е случило?

— Уви, господарке! Нещата наистина се объркаха!

— Къде е Аззи?

— Точно това е най-лошото! Няма го.

— Няма го? Но къде може да е?

— Не знам — отвърна Фрике. — Но не съм виновен аз.

— Кажи ми какво се случи.

— Преди няколко часа — започна Фрике — господарят приготви разтвор, с който да измием косата на Принцесата, защото беше станала мръсна и сплъстена. След това започнах да я суша. Спомням си, че беше някъде около обяд, защото когато излязох да взема дърва за огъня слънцето беше още високо…

— Продължавай! Какво стана после?

— Върнах се с дървата, а господарят Аззи си тананикаше весела песничка и режеше ноктите на Принца… Той винаги се отнася много внимателно към подробностите… Изведнъж спря да тананика и се огледа. Аз също се огледах, макар че не чух никакъв звук. Тогава господарят Аззи погледна мен и мога да се закълна, че се беше променил. Беше пребледнял и косата му беше изгубила блясъка си. „Чухте ли нещо, господарю?“ попитах го, а той отговори: „Да, чух звук, който няма да ми донесе нищо добро. Бързо ми дай книгата с магиите!“ След това падна на колене, а аз изтичах да донеса книгата. Той нямаше сили да я отвори… Онази голямата с медния обков, ей там на пода. Помоли ме да му помогна да разлисти страниците. Каза ми: „По-бързо, Фрике, обзема ме някаква слабост и преставам да съм демон“. Помогнах му, а той каза: „По-бързо, Фрике, по-бързо, докато сърцето ми не излезе от мен окончателно“. И аз започнах да прелиствам по-бързо, но вече съвсем сам, защото ръката на господаря беше отпусната надолу и единственото, което можеше да прави, беше да гледа книгата, макар че очите му бяха изгубили обикновения си блясък. След това каза: „Добре, спри тук. Я да видим…“ и това беше всичко.

— Всичко? Какво искаш да кажеш?

— Че повече не каза нищо, господарке.

— Разбирам това достатъчно добре. Интересува ме какво се случи.

— Изчезна, господарке Илит.

— Изчезна?

— Пред очите ми. Изчезна без следа. Щях да се побъркам, защото не знаех какво да правя. Не ми беше оставил никакви напътствия и едва не изпаднах в истерия, но след малко реших, че ще е най-добре да изчакам завръщането ти.

— Опиши ми начина, по който изчезна — каза Илит.

— Начина? — попита Фрике.

— Да. Появи ли се облак дим? Бързо ли се разсея? Имаше ли светкавица? Може би се е чул слаб гръм? Смали ли се преди това до размерите на точка?

— Не знам, господарке. Затворих очи.

— Затвори очи! Ти си глупак, Фрике!

— Да, господарке, но все пак надзърнах.

— И какво видя?

— Господарят стана много тънък и изчезна някак си настрани.

— На коя страна?

— Надясно, господарке.

— Гладко ли се плъзна, или с движение нагоре-надолу?

— С движение.

— Фрике, това е много важно. Преди да изчезне напълно промени ли се цветът му?

— Точно така, господарке Илит! Цветът му се промени точно преди да се превърне в нищо!

— Какъв стана?

— Син, господарке!

— Точно както си помислих — каза Илит. — Дай сега да видим книгата му с магиите.

Фрике постави тежкия том на една поставка, където Илит можеше да чете по-лесно. Книгата още беше отворена на страницата, която беше гледал Аззи преди изчезването си. Илит се наведе и бързо прочете руническото писмо.

— Какво е това? — попита Фрике.

— Магия за освобождаване, Фрике — обясни му тя. — Демоните я използват, когато някой се опитва да ги призове със заклинания. Нарича се „Общо противопоставяне“.

— Закъснял ли е?

— Очевидно.

— Омагьосан! Но господарят сам владее магиите!

— Разбира се. При това доста добре. Но всички, които правят магии сами са уязвими за действието им. Това е един от големите закони на Невидимото царство.

— Чувал съм това — каза Фрике. — Но кой би могъл да отвлече господаря така?

— Има много възможности — отговори Илит. — Но при тази последователност на събитията най-вероятно е да е бил някой смъртен. Но може и да е вещица, алхимик или друг демон, който държи Аззи в ръцете си по някакъв начин и е в състояние да го повика без неговото съгласие.

— А кога ще го видим отново? — попита Фрике.

— Нямам представа — отвърна Илит. — Зависи от това, кой го е повикал, каква магия е използвал и какво задължение е поел Аззи към него.

— А дали ще е скоро? Илит сви рамене.

— Може да се върне всеки момент или да се забави с дни, седмици, дори с години. Може да изчезне и завинаги. Трудно е да се погледне назад и да се разбере каква е истината, след като стане нещо такова.

— С радост бих пожертвал задника си, ако можех да го повикам обратно! — извика Фрике. Той закърши ръце от мъка и несигурност, след което в тъмните ъгълчета на съзнанието му дойде една мисъл. Той извика:

— О, не!

— Какво не?

— Телата!

— Какво телата?

— Могат да се разложат, господарке. Защото тази сутрин изразходвахме последното си късче лед и вече почти нямаме божия кръв. Казах това на господаря веднага щом се събуди, а той ми каза да не се безпокоя, защото щял да поиска от „Снабдяване“ веднага щом си подремне.

— Да си подремне? Но нали каза, че тъкмо бил станал!

— Той обичаше да си подремва след събуждане, господарке.

— Да, сега, след като ми го каза, си спомних, че наистина беше така — каза Илит.

Тя отиде в лабораторията, където в отворените дървени сандъци, подобни на ковчези, едно до друго лежаха телата. Ледът от Алпите се беше разтопил. На дъното имаше съвсем малко кръв.

— Господарят ти е проявил голяма небрежност — каза Илит.

— Но той не очакваше да го отвлекат, господарке.

— Предполагам, че не е. Но всяко нещо по реда си, Фрике. Трябва да охладим тези тела.

— Моля?

— Трябва да намерим начин да понижим температурата им.

— Можеш ли да доставиш лед, господарке?

— Не мога — отвърна Илит. — Заклинанията на вещиците не стават за такива неща. Пренасянето на предмети е работа на демоните. Само че нашият изчезна. Доста сложно положение. — Тя отиде до кушетката и седна. — Стига си хленчил, Фрике, пречиш ми да мисля.

Илит отиде до сандъците, наведе се и докосна телата. Все още бяха студени, но скоро щяха да се стоплят повече отколкото трябва. След някой и друг час скъпоценните тела на Аззи щяха да се превърнат в разложено месо, вероятно с червеи. Тогава нямаше да има никакво значение дали той ще се върне, или не. Състезанието щеше да е приключило.

— Ще направя нещо с тези тела, Фрике — каза Илит. — Ще поговоря с този-онзи. По-добре не гледай докато изчезвам. Това е женска магия и не е за мъжки очи.

— Когато ти потрябвам ще съм тук — каза Фрике и се измъкна навън.

Илит се залови за работа.