Роджър Зелазни, Робърт Шекли
Донеси ми главата на принца (27)

Глава 3

— Надявам се да нямаме проблеми с него, Фрике — каза Аззи. — Готови ли са очите на дракона?

— Да, господарю — отвърна Фрике и отвори непромокаемата торбичка от еленова кожа, в която драконовите очи киснеха в смес от божия кръв, солена вода и оцет. Той извади очите, като не забрави преди това да избърше ръцете си в престилката, защото макар и хигиената в онези дни да не беше много на почит, в конкретния случай беше от значение.

— Красиви са, нали? — каза Аззи и ги постави на местата им, като намаза ръбовете им с божия кръв.

И наистина бяха красиви очи — с цвят на топаз и с дълбок блясък.

— Тези очи ме безпокоят — каза Фрике. — Имам чувството, че могат да различават измамата.

— Точно това е нужно на един герой.

— Но няма ли да разбере тази измама? — каза Фрике и посочи с ръка Аззи, стаята и себе си.

— Не, драги ми Фрике. Драконовите очи не могат да различават измамата, когато се касае за собственото им положение. Могат да забелязват недостатъците у другите, но не и у себе си. Няма да е лесно да заблудиш нашия Принц, но той няма да е достатъчно умен или далновиден, за да отгатне какво става с него.

— О! — каза Фрике. — Размърда се!

Аззи предвидливо беше приел вида на добрия чичо.

— Няма нищо, няма нищо, момчето ми — каза той и погали русата глава на младежа.

— Къде съм? — попита той.

— По-добре попитай кой си — отговори Аззи. — И после трябва да се поинтересуваш кой съм аз. От жизненоважните въпроси „Къде“ е най-незначителният.

— Добре де… Кой съм аз?

— Ти си благороден принц, чието име никой не знае.

— Принц — учуди се младежът и стана. — Това означава, че съм от аристократично потекло, нали?

— Да, така е — потвърди Аззи. — Ти си Принцът, а аз съм чичо ти Аззи.

Младежът прие това веднага.

— Здравей, чичо. Не те помня, но щом казваш, че си ми чичо, сигурно е така. След като научих това, мога ли да знам къде съм?

— Разбира се — отговори Аззи. — В Аугсбург.

— Много добре — каза Принцът малко замислено. — Имам чувството, че винаги съм искал да видя Аугсбург.

— Ще го видиш — каза Аззи и се усмихна вътрешно при мисълта какво хрисимо същество е създал. — Ще го разгледаш добре по време на подготовката си и още веднъж, когато тръгнеш от града, за да изпълниш подвига си.

— Подвиг?

— Да, момчето ми. Преди нещастния случай да отнеме паметта ти, ти беше известен войн.

— И какъв беше този нещастен случай, чичо?

— Ти се би храбро срещу многобройни врагове. Уби доста от тях — много си добър с меча — но един се промъкна зад теб и те удари по главата, когато не очакваше.

— Но това е нечестно.

— Хората често са такива — каза Аззи. — Но ти си твърде невинен, за да осъзнаеш това. Но няма значение. Чистото ти сърце и високият ти дух ще печелят симпатиите на околните където и да отидеш.

— Това е добре — каза Принцът. — Искам хората да имат добро мнение за мен.

— И ще имат, момчето ми, когато изпълниш големия подвиг, който е писано да те прослави. — Какъв е този подвиг, чичо?

— Да преминеш през различните премеждия, които те отделят от Принцесата, Спящата красавица.

— Каква принцеса? Какво говориш?

— Говоря за големия подвиг, който ще те прослави по целия свят и ще те направи безмерно щастлив.

— Добре звучи. Продължавай, чичо. Спомена някаква спяща красавица?

— Тя всъщност само дреме. Но при всички случаи, това е голям недостатък. Момчето ми, писано е, че само целувка от твоите устни може да я освободи от магията. Когато тя се събуди и те види, ще се влюби в теб до полуда. Ти също ще се влюбиш в нея и всички ще са щастливи и доволни.

— А хубава ли е?

— Без съмнение — каза Аззи. — Ще я събудиш с целувка. Тя ще отвори очи и ще те погледне. Ще те прегърне, ще повдигне лице към твоето и ще познаеш блаженство, рядко преживявано от смъртен човек.

— Искаш да кажеш, че ще се забавлявам, така ли?

— Това е прекалено слаба дума за удоволствието, което ще изпиташ.

— Звучи прекрасно — каза Принцът. Той стана и направи няколко крачки. — Хайде да го направим веднага, а? Ще я целуна и после ще можем да се забавляваме.

— Не може да стане толкова бързо — каза Аззи.

— Защо?

— Никак не е лесно да се стигне до Принцесата. Трябва да си пробиеш път през много премеждия.

— Какви премеждия? Страшни ли са?

— Боя се, че да — отвърна Аззи. — Но не се безпокой. Ще успееш, след като Фрике и аз те научим да боравиш с оръжие.

— Не каза ли, че вече съм научен?

— Е, да. Но малко тренировки няма да ти навредят.

— Честно казано, всичко това ми се струва доста опасно.

— Разбира се, че е — каза Аззи. — Такива са всички премеждия. Но няма значение. Ще се справиш. Фрике и аз ще те обучим и след това ще тръгнеш.

— Оръжията са опасни. Някой може да ме убие с тях. Дотолкова мога да си спомня.

„Ще си спомниш, разбира се, страхливецо“ — помисли си Аззи, а на глас каза:

— Твоите оръжия ще са по-съвършени и никой няма да може да застане срещу тях. Освен това ще разполагаш с магически заклинания. И най-важното, ще имаш вълшебен меч.

— Меч! — каза Принцът с израз на отвращение. — Сега си спомних за мечовете! Ужасни остри предмети, с които хората си пробиват ужасни дупки един на друг!

— Но помисли си за каузата — каза Аззи. — Помисли за Принцесата! Разбира се, ще се наложи да се биеш, но ще победиш!

— Не мога да го направя — каза Принцът. — Не. Съжалявам, но не мога.

— Защо? — попита Аззи настойчиво.

— Защото си спомних, че съм пацифист.

— Дявол да го вземе! Та ти току-що беше прероден! Тоест, събуди се от дълбокия сън, причинен от раните ти. Как изведнъж стана пацифист?

— Защото много добре знам, че ако попадна в положение, в което насилието е неизбежно, просто ще припадна и толкова.

Аззи погледна Фрике, който гледаше с празен поглед една точка в стената. Дори и това подлежеше на тълкуване. Аззи знаеше, че Фрике тайно му се надсмива, задето си е направил толкова труд да създаде Принца и е бил достатъчно глупав да му даде сърце на страхливец.

— Чакай да се разберем — каза Аззи. — Ти ще бъдеш обучен. След това ще ти дам вълшебен меч, който ще се справя с всичко, което се изпречи на пътя ти. След това ще тръгнеш, за да изпълниш задачата си.

— Ами ако ме ранят?

— Принце — каза Аззи строго. — По-добре е да овладееш този твой страх. Уверявам те, че или ще тръгнеш оттук въоръжен с вълшебния меч и ще вложиш цялото си старание, или ще ти дам да разбереш. А тъй като имам приятели демони, да си имаш работа с мен е по-болезнено, отколкото изобщо можеш да си представиш. А сега отиди в стаята си и се измий. Време е за вечеря.

— Какво има за вечеря? — попита Принцът. — Надявам се да е нещо френско с много сос.

— Говеждо с картофи — каза Аззи. — Тук създаваме бойци, а не учители по танци!

— Добре, чичо — каза Принцът и излезе. Походката му беше съвсем отчетливо страхлива. Аззи погледна Фрике ядосано в очакване на коментар. Слугата му бързо се дръпна настрана. Аззи взе един стол и седна до камината. Трябваше да измисли нещо. Беше сигурен, че Принцът ще побегне веднага щом се изправи срещу някаква опасност, а това щеше да направи Аззи за посмешище пред три свята. Това той не можеше да понесе.