Мирон Иванов
Ония сънни, радостни години (8)

7

През цялата нощ йеромонах Пахомий бе слушал как жално вие някакво куче долу в равното, под манастира. И като се бяха смесили за него лично отдавна ден и нощ, нощ и ден, причисли наум тези звуци към щурците и към мяукането на котки, към вълците, що се чуват зиме, и овчарските псета, които се чуват през лятото, заедно с хлопките на овцете и блеенето им и това се бе смесило — зими и лета, лета и зими. Причисли го той и посегна към стомничката с ракия. И като пи, воят на кучето като да намаля. Но не би. Мина се време и той пак започна да се заслушва в кучешкия вой, кучето сякаш да викаше някого, кого може да вика неговото куче освен него? Стана, запали свещ и пак пи ракия, легна си отново, но кучешкият лай не намаля, не беше лай, а виене, вой, виеше това адово изчадие, велзевул, така бе казал архиерейският наместник Викентий за кучето: адови изчадия, има ги край казаните, ръфат те месата на грешниците и таквоз изчадие въди край себе си отец Пахомий от православната света обител „Три светители“.

Странна бе славата на тази обител. Кажи-речи от създаването й още бе тръгнало така, че повечето време тук служеше само един монах, втори рядко се бе задържал, а за трима да не говорим. Трима светители с един свещенослужител — ето това бе славата на този някога спретнат, а сега порутен и потънал в бръшлян манастир. Странна бе и славата му в много други насоки. Макар да влизаше като трън в очите на съседните председатели на стопанства, никой не смееше да изрече това, дето бе на върха на езика на всички — що ли го не емнат с булдозери и друга едра техника и да го превърнат в орница, — ала не смееха. Не един и не двама партизани бяха намирали тук подслон и храна, жандармерията не смееше да претърсва олтара на манастирчето и комай засега това е достатъчно.

След Победата — но не оная, дето се означаваше с Фау, пречупен кръст и Виктория, а обратната победа, на отец Пахомий бяха му правени много и всякакви предложения да скъса с попщината, но едрият около два и нещо метра и с брада колкото за трима калугери монах късаше предложенията и не пожелаваше да тръгне по нов път, защото се срамуваше. В Бога той и вярваше, и не вярваше, но в предложенията — още по-малко и отговаряше, изчервявайки се: „Сполай, чеда мои, и тук съм си добре, стига да има дръвца за огрев.“ От всичките модерни придобивки се бе отказал, само не устоя на предложенията на един ранен партизанин, когото бе превързвал близо месец и нещо, той бе клечка в министерството на съобщенията и го насили, та му прекара телефон. И по телефона отец Пахомий уреждаше някои светски и мирски въпроси като истински християнин — не за себе си, а за вярващите, срещу което приемаше техните благодарности и ракия, както и едни ботуши бе приел, не че имаше кой знае къде да ходи, просто обичаше да носи ботуши. Доростолочервенският митрополит се бе опитал да въведе ред в манастира, като прокуди кучето на монаха и възпре ракията, за която цел дори веднъж го бе гонил с големия пастирски жезъл по двора на манастира, но после смени епархията си и нищо не се постигна.

Когато се развиделя, отец Пахомий стана, без да бърза, пи ракия, колкото трябваше, и тръгна да види какво лае кучето му Лиляна, защото така точно се казваше и оная, която го бе довела до положението монах, отивайки под венчилото с друг, един Евстати, син на селския поп от селото, в което се бе родил отец Пахомий. Не е рядкост едри и груби наглед хора да имат души, нежни като сливовия цвят. Такава душа имаше и Пахомий. Плачеше той за щяло и нещяло, понякога даже плачеше и като гледаше как цвърчат малките лястовичета под стрехата на манастира. Кучката Лиляна той бе прибрал още по времето, когато идваше към манастира — то бе още сляпо и хвърлено да се удави кученце, както и да е. Сега той отиваше да види и видя онова, което знаем, видя войничето в кладенеца и като го извади оттам ни живо, ни умряло от страх, прибра го и го нахрани с каквото бог дал, а дал бе бог пълна стомна с ракия и двамата пиха достатъчно.

Когато момчето вече можеше, нае се и разказа как е станала работата и разказът му често се прекъсваше от псувни и сълзи, то бе кибритлия момче.

Накрая отецът каза:

— Момче, не те питам ни кой си, ни какъв си. Ама щом си паднал в бунара, то си е твоя работа и божа работа, паднал си — паднал, мини нататък, дядовото. Баща и майка имаш ли, нямаш ли, братя и сестри някакви и родът ти откъде е?

Но след като момчето разказа всичко в подробности, отецът пак каза:

— Момче, като имаш баща и майка, това си е твоя работа, нито те съдя, нито те коря, мини нататък и хич да не те е еня от нищо. В Бога вярваш ли?

— Не вярвам — отвърна твърдо момчето.

— В кой бог не вярваш? — попита монахът.

— В кой, в никакъв бог не вярвам, как така!

— Не може да не се вярва в никакъв бог, все в някакъв трябва да се вярва.

— А вие в какъв бог вярвате?

— И аз съм така, колебая се между боговете, ама не знам точно в кой да вярвам. Всички богове обичам, добри са до един и спор няма, ама всеки казва: ще вярваш само в мен. А това ме плаши и ме усъмнява. И не мога, и не мога да реша, де да имаше един такъв Бог, дето да казва: аз съм твоят Бог, ама ако искаш, можеш да вярваш в който си щеш, твоя си работа, аз не се докачавам от твоите вери. А то няма такъв, всеки те хваща и вика: няма да мърдаш. Затова се колебая. Теб например сигурно те командва най-малкият ми брат, познаваш ли капитан Младенов? Под едно сърце сме носени, само че той най-малкият, аз — най-големият, гледал съм го аз него като малко детенце, докато стана голям шашкънин, идва тук и казва: аз на тебе ще ти срина манастира, защото това е заблуждение и ти ме излагаш мене. Казвам му недей, чоджум, щото ако не бях аз, тебе щеше да те изяде най-първо нашата свинкя, даже те беше захапала за ризката. А също така и от кладенец съм го вадил, както и тебе. Той — не, та не! Ти, казва, ме излагаш, може ли офицер от БНА да има за брат един въшлив калугер и веднъж си докара войската тука да ми събаря манастира, та се наложи да го възпирам по телефона и петнайсет дни в карцера лежа, от капитан на старши лейтенант го направиха. Като си излежа карцера, идва говедото му с говедо да ме стреля с пистолет. Иначе е много добро момче и аз съм го отгледал, ама се е метнал на баща ни, а ние баща си не го знаем, той е някъде по Влашко, пък мама нищо не ни е казвала за него. Де да знаеш, може да не сме от един баща, стига и това, дето сме от една майка. Кой според тебе е прав и кой е крив?

— Вашата позиция в живота, отче — рекло момчето, надъхано и самонадеяно само колкото това е възможно на двайсет години и по онова време от световния ход на нещата, — е пасивно съзерцателна. Вие гледате на живота като един поет. Това е хубаво и не е лошо, но времето е барутно, време революционно, светът е разделен на два лагера. А вашият брат, другарят капитан Младенов, е човек на дълга и аз го познавам, за делото на революцията той е готов да положи и живота си пред олтара на родината. И между вас мир не може да има, такова е сега положението.

— Ей това не съм разбрал и няма да го разбера — рекъл монахът, след като напълнил отново стомната от някакво черничево буре. — Не съм разбрал и не мога да разбера какво ви пречи на вас Господ Бог на революцията. Той че е шантав, шантав е, щото гледал съм картинки — едната войска се сражава за бога и за царя, другата — и тя за същия бог, ама за друг цар. Обаче вие сте още по-шантави. Пречи ви Бог. Какво ти пречи на тебе един човек, дето ни го познаваш, нито ти е направил нещо, освен да речем, дето те е направил тебе самия? Ми то все едно да седна аз и да мразя баща ми, дето е по Влашко, а може и въобще да не е по Влашко, не го знам, то си е негова работа, ама мога ли сега да казвам, че нямам баща?

— Вие смесвате много произволно нещата и точно това е попщината!

— Бе ти ли ще ми кажеш на мене как се прави качамак, бе, момче? Ти качамак някога правил ли си?

Войникът признал, че не е правил.

— Ами като не си правил, що ще ме учиш какъв качамак трябва да ям? Що си не ядеш твоя фрътальоч, па да ме оставиш аз да си ям моя и после заедно да си пием ракията?

— Казано е, че религията е опиум за народа.

— А ти опиум кога си пил бе, дете?

— Вие да не би да сте пили?

— Ми то е като ракията. Значи щом няма хляб, дай да излеем ракията, та белким поникне жито. Бе има тука някой търговец, дето се мъчи да ви продаде нещо, ама не мога да го разбера кой е и какво продава. Аз например, както ме гледаш така, преча ли някому?

— Вие пречите на народа да види истината.

— Бе я приказвай като човек. Никому не преча аз, седя си тука и си пия. На тебе преча ли ти? Кажи…

— В известен смисъл… — войникът бил длъжен да си припомни някои съвсем пресни обстоятелства, — … лично на мен вие не пречите, а на съзнанието на народа. Това е отживелица, нали така?

— Отживелица ли съм, преживелица ли съм — не знам, ама най-много преча на оня, дето иска да ми вземе мястото. Това си го запиши някъде дълбоко. То и боговете затова се бият — за да си вземат мястото един на друг. Но това са богове, измислена работа. А когато хора започнат да искат да вземат божието място, това вече не е измислена работа, това е една опасна работа. Ми то е като да свалиш Вечерницата от небето или Слънцето, или Полярната звезда, да запалиш една лампа и да кажеш: ей по това ще се сравняваме и ще се ориентираме.