Мирон Иванов
Ония сънни, радостни години (4)

3

Камъкът цопна във водата и в първия миг дори не успях да си дам сметка, че това е крилото на смъртта, което ме бе полъхнало и отминало. Погледнах нагоре и видях най-малкия хоризонт, който някога бях виждал — синьо небе, голямо колкото синьо дамско чадърче, нищо повече. Чадърчето бе поръбено с обли камъни — ония, с които са облицовали кладенците още дедите ни, и техните деди. Камъкът се бе откъснал, и прелитайки на косъм от космите на главата ми, се бе прибрал на дъното.

Друг е въпросът, защо аз се намирах на това място, искам да кажа — в кладенеца. В този ден, когато всичката жега на планетата се бе събрала на конференция в михайловградското поле, ние провеждахме учението бой в пресечена местност и в тази пресечена местност нямаше капка вода, даже не и върху езичетата на славейчетата, не и върху езичетата на щурците, нямаше я никаква. И тогава съвсем случайно открихме стар, запустял кладенец, без ограда, просто трева, трева и изведнъж дупка, дълбока поне десет метра. Тутакси снехме поясоците, наденахме ги един на друг и въжето бе готово, накрая навързахме пет-шест манерки и ги пуснахме долу и когато ги изтеглихме, манерките бяха точно толкова празни, колкото и при пускането. А не бяха от верните бойни манерки, обшити с военно сукно или шаяк, та барем да го изсмучем него — бяха модерни и безнадеждно гладки. Трябваше да се направи нещо, а имахме само онова време, което се съдържа в командата „Десет минути почивка, свободни сте“ и нищо повече. Нищо повече. Опитахме да вържем камък, но опитайте вие да вържете камък, за да разберете защо не бива де се мисли по тоя въпрос. Камък не се връзва лесно с войнишки колан, това е факт.

И тогава именно един прекрасен воин, един истински боец, един достоен българин свали своите чепици — така му викаха тогава на онова, което носехме на краката си, — запретна панталона си и слезе бавно по къмъните, за да натисне манерките, да ги напълни и да спаси своите другари от жадна смърт. Той не бе храбрец, той не бе и герой, той просто вярваше като говедо, че когато е в стадото си, нему няма и не може да се случи нищо лошо. Така наверно са мислели всички герои и поклон пред паметта им.

Манерките бяха напълнени, те бяха изтеглени и вероятно изпити за отрицателно време, после бяха пуснати още веднъж и пак пзпити и след това в оня миг на отдих между две и половина блестящо изпълнени задачи камъкът бе цопнал във водата според описанието, приложено по-горе. После настана тишина. Кладенецът бе пълен до половина с вода, от половината нагоре — с тишина и най-отгоре — синьото дамско чадърче на небето, отдавна обръгнало на всичко.

Вън продължаваше боят в пресечена местност. Един гущер пролази по камъка и тръгна към мухата, закрепила се кой знае как между зеленясалите мъхове на камъка, но нито мухата отлиташе, нито гущерът намираше сили да отиде до нея и да я лапне, пък и защо ли в тая жега? Само взводът пълзеше между вдървените от сушата треволяци и никой нямаше в себе си достатъчно сили, за да изостане назад от бойната верига. После захладня и поделението излезе на пътя, съедини се с другите поделения и на вечерната проверка се оказа, че в строя има един човек по-малко, което обаче не е идентично с обратното, тоест, че един човек го няма. В строя не може да няма нещо. Там винаги има нещо по-малко. Но го има.

Трябваше да се мисли най-лошото и точно то бе помислено. Явно бе, че войникът е дезертирал, и като прибавим към това обстоятелството, че никой не знаеше кой е този войник, тревогата бе повече от предстояща. Границата с една чужда държава тук се намира кажи-речи на едно нищожно разстояние, почти равно на разстоянието, на което се намирахме тогава постоянно от мисълта за предателство и дезертиране. Първите подозрения паднаха върху сержант Карл Найденов Николов, родом от град Лондон. Той бе първият посетител на нашия карцер. Още на втория ден свръхсрочно служещият ефрейтор Гецков го тикна в карцера за подигравка с началник. Подигравката се състоеше в това, че когато ефрейторът го попита: „Родом откъде си?“, Карл Найденов отвърна: „Родом от Лондон съм, другарю ефрейтор.“ — „Какво, какво? Я повтори, че не чух добре!“ — „Тъй верно, родом от Лондон съм.“ — „Вие може да сте тарикати, ама ние тука знаеш ли какво ги правим тарикатите? Ще ти дам аз един Лондон. Три дена карцер.“

Работата е в това, че сержант Карл Найденов наистина бе роден в Лондон, където неговият баща е служил по време на този важен факт, но това не поправи положението, дори и другарят Министър на отбраната не би могъл да отмени наказанието, наложено от по-ниския чин. Така че Карлчо си излежа наказанието и тръгна да се оплаква по реда на надзора.

Сега първите подозрения за дезертьорство паднаха върху него. За жалост или не той се оказа в строя.

Трябваше да се мисли за друг, а не се знаеше за кого.