Мирон Иванов
Ония сънни, радостни години (22)

21

Един прекрасен божи ден пред манастира спря голяма бяла кола с три червени кръста — по един на вратите и един отпред на мотора. Изведоха отец Пахомий, но дълго не можаха да го вкарат в линейката, защото той се бореше и искаше да го пуснат, за да целуне кръстовете. Пуснете ме бе, вашата мамичка, нека и аз се поклоня, нека целуна тоя единствен кръст, дето и вие вярвате в него, и всички вярват в него и дето за нищо няма да ви помогне. Кръстът е разпятие, поганци такива, а не е бинт и йодове за превръзка, на кръста не се превързва и клизми не се правят на кръста — там се страда.

Като целуна и трите кръста, а за оня отпред на мотора трябваше бая да се повдигне, за да го стигне, отец Пахомий си влезе най-кротко и спокойно в утробата на линейката.

Чернодробните му проби дадоха смайващи резултати. Колкото и неподготвен да бе, управителят на болницата, главен лекар и пишман интернист, та на това отгоре и комай единствен лекар в цялата болница, трябваше да признае, че такова нещо не е допускал и насън. Отец Пахомий, тая мелница за алкохол, тая фурия на ракията — и съжаляваме, че не разполагаме с точните данни, това е много интересно, — бе здрав като новородено бебенце, сред тях е кощунство да се говори за цироза. Но какво става с така наречената алкохолна лудост или делириум тременс? Тук положението бе още по-объркващо.

— Момче — рече строго монахът, когато лекарят го караше да си пипа върха на носа със затворени очи или да си среща показалците. — Не се грижи за мен, за себе си се погрижи. Като сега те виждам как ще се бориш да вземеш вилно място край манастира и няма да ти мигне окото да крадеш камъни от оградата за основи на къщата. Ясен си ми като бял ден…

Монахът пророкуваше безпогрешно. Наистина сега, когато вече не сме толкова млади, а, напротив, сме напълно зрели, можем да се опитаме да видим къде е тоя стар, горял, пален и обстрелван манастир. И какво ще видим? Нищо няма да видим, защото плодната му земя отдавна е вилна зона на селото, а в селото се шият брезентови покривала за леки коли и се произвеждат още гребенчета и огледала.

Прав бе тогава старецът, но колко ти струва тая правота! А по-специално за лекаря — той наистина си направи вила, но не живя в нея, в затвора живя той през времето, което последва другото време, когато работеше в една външнотърговска централа за внос-износ на сечива и селскостопански машини. Пък там бе отишъл заради бабалъка си, но това е друга и много по-късна история. Може да се каже, че така му отмъсти медицината, с която той живееше незаконно и без любов. Пък може и да не се каже нищо повече.

За да си отмъсти или за да провери какво ще стане, или и за едното, както и за другото, лекарят го изпрати да му треснат два-три шока, това укроти за известно време стария монах, с дни после той стоя загледан в една точка и тогава се оправи съвсем.

По същото това време галената щерка на бай Георги Безденишки изкупуваше своя грях в любовта като санитарка в болницата…

… та мигар дотука я докара ти, Господи. Демиург на всичко Ти, който сътвори чудесата на тоя чуден свят и накрая направи най-голямото — отучи ни да се учудваме на каквото и да било, прости колегиалното потупване по рамото, но сигурно така е с всяко творчество. Създаваш видимия и невидимия свят, измайсторяваш птици и хора и после се оттегляш да се чудиш на делата им, влизам ти напълно в положението. Знам, че не те ти пречат, не те, децата си ти винаги ще обичаш, но делата им, Господи — това е, което ти пречи, не те самите. Значи любимата девойка, сляла случайно и по твоя воля съдбата си с тая на Марин Михайлов, сега вече е санитарка. Де да видим какво ще стане нататък. Да не се правим на шокирани от това обстоятелство, защото истински шокиран бе отец Пахомий, и нека проследим какво стана след шоковете.

— Какво гледаш, отче? — запита младата и приневолена санитарка, когато отецът си повдигна краката, за да измие тя циментовия под под тях.

— Няма небе. Небе има, звезди няма.

Тя погледна към тавана неволно и видя, че наистина там няма нито небе, нито звезди.

— Е, не мисли за това.

— Дай — рече той и посегна към легена с мръсната вода.

— Недей, аз…

— Дай, дай…

— Какво искаш?

— Искам да ти измия краката.

Изплашената жена хукна по коридора, отец Пахомий грабна легена и тръгна подире й и понеже болницата беше една такава, кажи го никаква, нямаше нито мрежи, нито решетки, нито нищо, най-обикновена болница, отец Пахомий се появи на улицата с олющен леген под мишницата, крепеше го да не се разплиска и вървеше загледан в бъдното. Арестуваха го — друго не можеше и да се очаква при такова положение на нещата, но го пуснаха заради брътвежите му. На дежурния той каза нещо, дежурният го каза на началника си, а началникът каза да оставят човека да си върви по пътя. На този етап бе достатъчно Марин Михайлов да се обади и да каже да не го закачат. Нямаше намерение да дразним напразно любопитството на читателя, ще кажем само, че старият монах знаеше много неща и много имена. В замяна не искаше нищо, освен да го оставят да си върши работата. Работата му беше да спира хората и да предлага да им измие нозете. Кротка лудост. И колкото и скептично да е настроен по отношение на съвременната медицина нашият читател, молим го да повярва, че с помощта на електрошоковете един буен луд може да бъде направен кротък. А това засега е комай и единствената задача на всички науки — да направят хората кротки. Истина, истина, ви казвам. Който не вярва, може спокойно да продължи да дъни ракията и да си мисли каквото ще по проблемите.

И точно там, където след години щеше да се издигне неговият скромен, но внушителен паметник, отец Пахомий приседна върху един зеленясал камък — такива камъни имаше колкото щеш тогава — и зачака мющерии. Досущ като ваксаджия, но не лъска обувките, а мие краката. Повреди ли се веднъж мисловната апаратура на човека, можем да очакваме какви ли не комбинации между нейните скачени вече неправилно проводници, кабели, тръби и съединения.

— Ти да не си нещо Исус Христос, дето миеше краката на учениците си?

— Не познавам такъв. Познавам баща ти и съм го отървавал от затвора. Ела да ти измия краката. Всичко ти е фарси-фарси, само краката ти са мръсни и носиш кал навсякъде.

— Кога бе, кога си отървавал баща ми от затвора?

— Ще ти го кажа, но нека се дръпнат другите. Да не те излагам.

В това отношение бе явно безпогрешен, нямаше фира. Всичко му бе повредено, но ей такива неща помнеше, а и нещо друго: като да му се бе появила някаква неведома дарба свише. Излизаше, че познава хора, за които смело можеше да се каже, че не бе срещал преди това. Нещо се бе развързало е електрошоковете, но пък в замяна на това нещо се бе свързало яко и необяснимо. Засега може да се каже, че в мрачните години на монархофашизма много хора, всякакви хора бяха посещавали манастира и бяха намирали подслон зад яките му, макар и обстрелвани напоследък зидове. Тези хора се познаваха помежду си и затова не бива много да се чудим — след отец Пахомий вървеше един формен милиционер и още двама цивилни се навъртаха в близост. Някаква неясна, но предполагаема сила се грижеше за него и засега тази грижа се изразяваше в много надеждна и солидна охрана. За обич и признателност е много пресилено и глупаво да говорим, но хората, които познаваше отец Пахомий, на свой ред се познаваха помежду си и се съобразяваха един с друг. Това засега комай е достатъчно, по-нататъшният ход на нещата може да хвърли още светлина по въпроса за онези, на които още не е ясно.

— А защо все пак ти миеш краката на хората?

— Е, толкова ли не можеш да съобразиш?

— Кажи да видим.

— Ами като вървят хората един след друг, един след друг, нали се вдига много прах и много кал? Където вървят всички, е много кално и аз затова искам да им измия краката. Като ти измия краката, можеш да влезеш в царството божие, а таман сега, като няма бог и той си е оставил царството на хората, таман сега е моментът да се завземе. Четете какво пише другарят Сталин, той пише много напоследък.

— И какво пише той?

— Непогрешими хора няма. И незаменими хора няма. И хора няма.

— А какво има?

— Има маси. Маси, маси, маси. Това има. Другарят Сталин е изпратен да преведе хората при Бога, защото те са мръсни. Като ги заведе там, тогава всички ще бъдат щастливи. Умрелите хора никога не са нещастни, четете другаря Сталин и ще видите. Това са божиите жетвари, те му прибират на Господа Бога Реколтата…

— Кои са те?

— И Хитлер е жетвар, и Сталин е жетвар, и Господ на такива се надържа най-много!

По-късно разговаряхме с един от охраната на отеца — той ми довери, че в някои моменти го е сърбял пистолетът да очисти на мястото му тоя умопобъркан поп, но, казва, единственото, което ме задържаше — исках да чуя още нещо, за да разбера нишките на заговора, щото ясно като бял ден си беше, че това е империалистическа агресия и агентура на Империализма. Даже на няколко пъти му дадох да ми измие краката, но на мен не каза нищо, само рече: „Прости им, Господи, те не знаят какво вършат!“ За смях ме направи, но пак се стърпях. Стърпях се и го попитах: ти защо поставяш на една терзия другаря Сталин и Хитлер бе, бако? И какво ми каза той? Каза ми: „Не споменавай напразно името на Господа Бога. Сталин е Бог, хората бяха забравили страха от Бога, сега имат страх Сталину и значи той е Бог. Той направи най-страшното царство, по-страшно не е имало и той именно ще направи хората добри. Истина, истина ви казвам — Христос не е вкарал толкова много хора в правата вяра, колкото хора ще вкара тепърва другарят Сталин, и затова аз ви мия краката, иде, иде царството Божие. Милиони са вече там, милиони и милиони и ако не повярвате и вие ще отидете там. Сталин е най-големият божи човек, кажете го, където искате, ако искате и на другаря Червенков кажете, много здраве от мене — кажете, че аз съм му го казал, ние с него сме разговаряли по тия въпроси“.

Тези слова, произнесени от устата на един налудничав монах, са страшни дори и сега, толкова години, след като той лежи укротен в паметника си, по-право — лежи споменът за него.