Мирон Иванов
Ония сънни, радостни години (3)

2

После прегазихме детската количка на площада. Намирахме се този ден под командата на бай Ристо, от рабфаковите студенти, и прегазихме детската количка точно на мястото, където днес се намира районният универсален магазин на областния град Михайловград, и не се наемам да гадая какво би станало, ако в детската количка се намираше и нейният обитател. Не се наемам, но не го изключвам — взводът се държеше точно както се държи един луд кон или камион с повредено кормило — мина той там, където го водеше командата на бай Ристо. Не че нещо го мразехме или пък друго такова, пазил бог! Ще бъде най-приблизително верно ако кажем, че взводът направи това, защото искаше да покаже силата си, слепотата си или просто защото искаше да покаже силата си, слепотата си или просто защото не мислеше, а то наистина си е и сложно като команда. Ристо може би очакваше взводът да покаже известен разум и да задържи лявото рамо, да даде дясно рамо, но взводът не направи това и количката се превърна в купчина тръби и платнени парцали, след като през нея премина бойното подразделение, наречено взвод. Думата наверно произлиза от вод — водя — възвождам. Жертви нямаше, имаше само поуки. Поуката бе, че когато една група от тридесет студенти бъде споена от обща команда, тя може да се държи като нещо, което не прилича на нито един от съставителите си и да се превърне в неуправляемост.

Същата нощ ни вдигнаха по тревога и стояхме кажи-речи цялата нощ всред лозята, наверно потънали в размисъл за това, което може да направи една рота или взвод при неправилна команда. Щеше да има вина, а нямаше да има виновен. На другия ден бе свикано комсомолско събрание, макар че ние тогава не бяхме комсомолци — доколкото си спомням, бяхме десенемисти. Всички се изказахме против тая дивотия и я заклеймихме точно така, както и прегазихме количката — всички до един и единодушно. Като сега си спомням, че избрахме ротен съвет и взводен съвет и на мен като на председател бе даден половин ден отпуск да изляза из града, да купя картони, бои, кабарчета, ножица и лепило за издаване на стенвестник — все във връзка с идейно-възпитателната работа, която бе отчетена като крайно слаба и незадоволителна.

В бързината по изпълнение на тази мълниеносна задача забравих да взема пари, затова не купих нищо, парите тогава бяха много дефицитни, стипендията ми се равняваше на парите, с които днес човек може да си купи само една обувка от който и да било магазин и нищо повече. Двайсет и три лева месечно. Дефицитът се компенсираше с младост и вяра в бъдещето и макар така отчайващо беден само половин час по-късно вече се намирах в компанията на три ученички — две отляво и една отдясно — и сега не намирам какво повече може да се каже по въпроса. Тази отдясно ми харесваше и ако бях продължил в указаната посока, може би днес щях да прекосявам Балкана през Петроханския проход, за да возя внуци и буркани в Михайловградския район, но не продължих, понеже бях наказан. Наказан бях две недели без отпуск, защото не купих агитационните материали, а не ги купих по причини, изложени по-горе. Възможно е да не ме бяха наказали така строго, ако не бях проявил такова брутално нахалство да се прибера след вечерната проверка, по-точно в единайсет и половина, и нека оставим това, ами след като се прибрах, вдигнах цялото помещение на главата си, понеже не ми бяха оставили храна, искам да кажа — бяха я изяли. Трябва да сте студент и да сте вършали по улиците на града от седем и половина до единайсет, гладен като бенедиктински монах, да се приберете в родната казарма и да видите празното си канче, за да разберете размера на скандала, който вдигнах.

На следващата неделя, когато още в девет часа и петнайсет минути ротата се изнесе от района на казармата с лъснати чепици, изпрани якички, стегнати поясоци и лъснати петолъчки на кепетата да покорява дамския свят на това будно балканско селище, в помещението останахме само трима студенти, единият от които болен от дрисък, а другият — също така наказан — за говорене в строя. В дванайсет без десет тези жалки остатъци от взвода бяха строени на полигона и с песен поведени към столовата, там също така под строй разположени на три маси, всяка от които дълга по девет метра, и пред всеки от личния състав бе поставена по една котелка с боб чорба, яхния таскебап и също така по една почерняла тава, пълна с възрозово, да не кажа синкаво, желе, нещо средно между свинска пача и крем за бръснене, приблизително същото и на вкус.

Тогава започна най-голямото плюскане в живота — поне в моя живот, — за което си спомням и ще си спомням до сетния час и до съдната тръба. Много скоро презряхме чорбата и се прехвърлихме на таскебапа, после също така прибързано проверихме и желето и като го видяхме, че е достойно само да бъде храна на свинете, сипахме отгоре му бобената чорба и го върнахме в, кухнята, а ние продължихме да надничаме тъжно и озлобено в котелката с мръвките, които за проклетия не помръдваха. След час и половина ядене всяка от трите котелки с тлъстите мръвки си оставаше все така пълна. Бяхме успели да свалим нивото на всяка от тях с по два, най-много три пръста от първоначалното ниво. Ентусиазмът ни спадаше с всяка минута, не се появяваше нито един от отпускарите, за да види какъв номер сме му скроили и как сме го оставили без храна, след като нас са ни оставили без отпуск. Просто ставаше все по-ясно, че ония могат и трева да пасат или да пият боза и да ядат вафли до второ пришествие, стига да не бъдат връщани в казармата. Не се върнаха и след като това стана ясно, сипахме и яхнията таскебап в желето, объркахме всичко достатъчно добре и по най-жесток начин го върнахме на кашавара, останал без отпуск и той, за да готви на пасмина наказани, които от своя страна бяхме ние.

Но бяхме млади. Бяхме млади.