Мирон Иванов
Ония сънни, радостни години (14)

13

Братя са хората помежду си, но ако са такива братя като отец Пахомий и моя ротен командир, отпиши го ти такова едно братство!

Телефонът звъни, звъни, та се къса, но ние седим на подновения чардак точно срещу църквицата, гледаме как се пързалят лъчите на слънцето, по преснопозлатеното кубе и не му обръщаме внимание. Нека си звъни, ако трябваме някому — да ни намери; това, което ни трябва, ние сме го намерили — цели две черничеви бурета от по петдесет кила вътре в тях намерихме и разговорът ни може да продължи. Така, но мене все пак ме дразни това дрънчене, предлагам на отеца да вдигна слушалката, да попитам кой го търси и ако не му изнася, да не разговаря, ще кажа няма го, отсъствува и готово. Защото откъде да знаеш, може пък и мен да търсят, всичко се случва.

— Вдигнеш ли слушалката, ще те хванат — казва отец Пахомий. — Когато някой те търси, търси те да те хване. Ако искаш, иди и вдигни, но да знаеш, че съм те предупредил.

Чоглаво ми е и не знам какво да правя. Блъскат се мислите в главата ми, някои от тях са съвсем правилни, други са луди, а все още не мога да ги разпознавам коя каква е. Замисля ли се, замисля се още повече и колкото мисля, толкова повече ми се мисли, въдят се като бълхи пущините, едната мисъл ражда десетина нови и само когато ги накисна с ракия, стават по-меки и по-удобни за пипане. Иначе бодат. Насмалко не загинах в тоя кладенец, но ето, дните се нижат, къса е нашата военна служба, ще трябва да се връщам — а къде да се върна? Аз съм човек, отлъчен от казармата, знам как се плаща всяко отлъчване и само в отец Пахомий ми е надеждата, но в него са и всичките ми страхове. Някога плашеха децата с дявола, сега нещата се извъртяха така, че най-много ни плашат с Господа Бога, ама не с него самия, а с вярата в него. Разчуе ли се, че съм прекарал службата си в манастир и съм се поддал на религиозната заблуда, край на следването — и на стоматологията, и на фармацията, и на медицината, и на всички мечти. Подобно боровите иглички и клетчиците на човека се подменят на две години изцяло и за тия тридесетина, че и повече лета съм се подменил изцяло поне петнайсет пъти, нищо, следа не е останала от онова слабичко и нахакано студентче-сержантче, което съм бил, мъча се сега да го видя като себе си и ми е трудно, опитвам да го разбера и не мога, поне да ми е ясно от какво се е плашело и в какво е вярвало… А, да. Помня тия думи на Пахомий, но не помня по какъв повод са казани: „Аз, казваше той, в Бога не вярвам и щях да си паса добитъка на село и да бъда най-обикновен селянин. Но хората ме накараха да вярвам, като гледа човек какво става около него, не може да не повярва в Бога. Само един Господ може да оправи това, дето виждаме около нас…“

— Но нали той го е забъркал?

— Лошо четеш писанието, момче! Ако си чел, лошо си чел, или не си мислил!

— Добре де, има ли според теб Бог или няма?

— Ако да нямаше Бог, ти щеше да гниеш сега във водата на оня еее там кладенец, ясно ли ти е поне това?

— Да, ама мен ме извади не господ, ти ме извади…

— Е какво да ти обяснявам повече? Значи Господ има.

— Има те теб, не Господ. Какво го увъртаме? Това са просто случайности.

— Не мога да се разправям с теб. Ти си див човек.

— Добре де, обясни ми и ще повярвам.

— Ти обяснявай до утре на кравата, че има телефони, тя толкова и ще те разбере. Ти си говедо, вол, няма защо да ти обяснявам за телефоните. Нищо няма да разбереш. Хеле пък да не говорим за радиото. Как можеш да обясниш на кравата, че има радио?

— А как е възможно да има някои хора, дето го разбират, а други да не го разбират? Обясни ми това…

— Добре, според теб кое е по-първо — босотията на човека или цървулите му?

— Какво?

— Това. Дали първо са се родили цървулите; или първо се е родил босият крак на човека, дето плаче за цървул? Добре де, може ли да се роди първо хлябът, а после да се яви гладът или да се роди ракията, преди да ти се допие нещо такова?

— Много са ти глупави примерите.

— Глупави са, ама са си мои и са ми мили.

— Може да са ти мили, ама не разбирам смисъла. Какво искаш да докажеш с това?

— С това искам да кажа, че никой няма право да събува опинците на човека и да му обещава лачени ботуши. Нито да му взема водата, нито хляба, нито ракията.

— Какво общо има това с ракията? Искам да кажа — вярата с ракията?

— Ами то е, защото аз пия, а тебе те хваща, затова е. Там е писано: Господ Бог взе камшика и прогони търговците от храма. Това му е грешката.

— Това не бях го чувал. Защо?

— Там му намирам грешката. Като прогониш търговците, те плъзват по света и се размножават и сега виждаме навсякъде търговци. Храмът празен, а навсякъде търговия. Хората са търговци. Моят брат, дето ме гърми, и той продава — снаряди продава, души купува, гърми човека. Всички продават.

— А ти? Ти какво продаваш?

— Аз не продавам нищо. Аз мене си продавам. Ама не можеш да го разбереш.

— И какво съветваш да правим ние, хората? Да се оттеглим от света и да пием ракия, така ли?

— Ама и тебе си те бива. Някой ден ти можеш и ракията на хората да вземеш, защото на теб не ти се пие или защото смяташ, че така е по-правилно.

— Що, да не си прокопсал нещо от ракията?

— Демек ти, ако си един Исус Христос, ще прогониш кръчмарите и казанджиите от храма господен, така ли да те разбирам?

— В Исус вярваш ти, не аз!

— Пардон, пардон, дядовото, ама тук се хвана на въдицата. В Исус Христос вярвате вие, щото го гоните и искате да докажете, че отсъствува и го няма.

— А има ли го?

— Има го, зер… не, чакай. Не го има, а само се очаква.

— За Вечния съд, така ли?

— С Вечния съд се е започнало, дядовото, а после всичко ще стане кал и накрая ще се появи божият син, и накрая ще дойде Господ Бог, и тогава ще настане моето щастие…

— Твоето?

— Моето.

— Може ли малко повече подробности?

— Гледай сега… и не ме гледай като един прокурор, говорим си, няма защо да се ежим. Божието учение е обърнато наопаки. Всички чакате някакъв съд и накрая на всеки да се раздаде по едно парче правда, колкото се може по-тлъсто и мазно. Няма такова нещо, то е отминало и забравено. Сега трябва да дойде спасителят, но такъв спасител, който не гони никого камшик, никого не бие и никого не принуждава… долавяш ли?

— Това са измислици и пиянски приказки…

— За теб са, за мен не са. И чудното е, че всеки го знае, всеки го очаква, но като не го вижда, отчайва се, пък то защо да се отчайваш? Не гони никого, не забранявай нищо и тогава ще видищ как Христос ще дойде…

— Извинявай, ама това е толстоизъм и попщина!

— Поп не съм, Толстой не познавам, само съм чувал. Но щом мисли като мен, поздрави го, мисли ли някой като теб, той ти е повече от брат. Аз едно говедо отгледах на тоя свят и то ми е уж като брат, но не го търпя, щото мислим различно.

— А мене? Мене търпиш ли?

— Ти си ми като братовчед, ама брат не си ми.