Мирон Иванов
Ония сънни, радостни години (12)

11

Първият секретар Марин Михайлов живееше в един фургон на другия край на Родината и се занимаваше с водно биене на земните пластове на поетичната планина Родопи. По време на рамазана неговата бригада се саморазпусна или си самопозволи пет дена отпуска, защото не иде някак да работиш при положение, че гладуваш целия ден, та даже и вода не ти позволява Коранът да пиеш и така трябва да си обясним забавения ход на нещата по време на описаните дотук събития.

Макар и свален дълбоко под земята, другарят Михайлов бе един щастлив човек и вечерно време свиреше на устна хармоничка, полегнал до любимата жена, която в това време плетеше пръстите си в гъстата му като овнешка вълна и хубава кестенява коса. Те бяха щастливи. Щастието е глупаво и празно състояние и ние си признаваме, че избягваме да го описваме, щото при опит за описване то се разпада. Половин година преди събитията Марин Михайлов бе сменил влака на гара Брусарци и бе попаднал на едно празно купе, в което седеше някак отегчено и неловко, неумело сякаш, млада и красива жена, тази, на която сега свиреше с мундхармоничка. Марин бе попитал дали има свободно място, макар купето да бе почти празно, и жената бе отговорила да, свободно е и се бе отместила, за да седне до нея, и точно това бе направил той. После младият, в преломната четирийсетгодишна възраст околийски ръководител бе попитал дали да отвори прозореца и тя му бе казала да, отворете го, обаче на младия ръководител така много му се искаше да направи нещо за нея, че я запита дали да не затвори прозореца, което също така му бе разрешено. Марин Михайлов отиваше на инструктаж в София, положението в околията бе тежко, хората стояха единни зад народната власт, но само стояха, а работа не се забелязваше, ако не броим, че се разобличаваха и изнамираха все нови и нови врагове, които саботират мероприятията и предизвикват ден след ден обстановки. Марин Михайлов страдаше от всичко това, човек не може да стои начело на един околийски комитет и да не забелязва нещата не такива, каквито ги пише по книгите, докато му се налага да ги прави такива, каквито са в книгите и песните за новия живот.

Инструктажите му връщаха голяма част от възторга, при инструктаж нещата отново отиваха по местата си и всичко се разбиваше на точки, подточки и етапи, след които трябваше вече да настане мечтаното бъдеще, но след инструктажите ентусиазмът бързо спадаше. Бе началото на пътя и всички бяхме млади, млад бе и той, все още вярваше, че някои агенти на чужди централи тровят съзнанието на населението и го карат да бъде такова двойнствено, да ръкопляска по митингите, да вика ура и да краде царевицата и месото от кланицата. Това го караше да прозира все по-ясно, че прекрасното бъдеще с всеки изминат трудоден става все по-далечно, щом армията трябва да помага за прибирането на кукуруза, а работното население да провежда обстановки и традиционни събори в чест на плодородието. Иначе малката околия даваше възможности за доста големи наблюдения и тия наблюдения не раждаха весели мисли. Като че хората са единни само когато имат някакъв интерес от това — да речем, наводнение, пожар, стихийно бедствие или подялба на чужд имот. И като че после единството се скрива някъде, незнайно къде, всеки се озъбва срещу всеки и тегли къмто себе си, както бе изтеглил към себе си и капитанската униформа вуйчото на жена му — защото Марин Михайлов беше женен човек, семеен човек с три деца, искаше да бъде за пример във всяко отношение И успяваше да бъде, ходеше вечер и на репетиции в естрадния състав, играеше главна роля, не странеше от нищо и страдаше за всичко. Хората го обичаха и уважаваха и всички бяха убедени, че няма дълго да се задържи на тоя пост — което всъщност и стана след срещата на гара Брусарци.

Той гледаше жената — кафява, шоколадова, с пъстра рокля на едри цветя и богат набор по раменете — и леката му вятърничава душа на поет забрави тутакси и инструктажи, и реколти, и доноси, и сигнали, и всичко онова, което съставлява трудовия делник на партийния секретар, и в този миг, съставен от четири часа бавен ход на пътническия влак Брусарци — София, си мечтаеше само за едно докосване с ръка до тази пухкава и нежна, безупречна кожа, до това гладко чело и вирнато носле и успя да разбере, че само за юношите щастието е някъде зад планини и морета, за обикновения човек то е винаги някъде наоколо, а за него лично — точно тук, при тази плахо усмихваща се и покорна като добре нахранено бебе жена.

Влакът бе пристигнал на гара София и ако не бе дошъл кондукторът да им съобщи, че влакът е дотук и трябва да слизат, щяха наверно да си прекарат нощта там. Но Марин тръгна и я попита накъде ще пожелае да я отведе, а тя му отвърна, че където я отведе. Не, каза той, питам къде живеете, тя му каза, както обичате, беше се случило нещо много необичайно, а толкова просто, жената също се бе влюбила в тоя смутен и подскачащ мъжага, дето само сваля и качва стъклото на прозореца и на всяка спирка слиза, за да види дали няма вода или кебапчета, и има кураж само колкото да й каже: „Гара Бов. Остава още час и половина.“ Те бяха родени сякаш един за друг, но срещата им стана с голямо закъснение и това наложи да се заселят чак вдън горите тилилейски. Той й каза само: „Аз нямам право да ръководя хора, щом си напускам семейството.“ И тя бе кимнала с глава, без да каже нищо. По-късно му бе обяснила, че е тръгнала за София да си търси квартира, защото от есента трябвало да бъде студентка, но той я попита какво ще прави той в София и лесно се споразумяха за Рудозем. Нямаха усещане, че правят жертви, всеки бе покъртен от онова, което хвърля в блюдото другият, и бяха щастливи. Тя — едно неначенато бъдеще, а той — същото плюс едно настояще. Такива има наверно много, планетата би се разрушила, ако по нея няма и щастие, което да слепва пукнатините между хората и нещата. Работата е там, че това не са героите, за които искаме да четем. Убийте един човек на улицата, скрийте трупа някъде, повикайте камери и репортери — месеци наред хората ще следят със затаен дъх трудните стъпки на следствието. Опитайте после да съберете двама влюбени, покажете, че нито един от тях не е хитрец или дребна душица, и вижте колко души са останали около вас да ви слушат. Така че дотук по любовни въпроси.

Тази вечер, за която мислехме да пишем, те пак се бяха излегнали на държавните кревати, долепени един до друг, тя слушаше разсеяно музиката от устната хармоничка и тъкмо се чудеше дали да му съобщи или да почака още малко, че ще имат дете, когато на фургона се почука. Бяха две униформени лица и едно цивилно. Поискаха им документите по начин, по който това се върши с престъпници, и бе наредено да тръгнат веднага, като вземат само най-необходимото. Марин Михайлов почервеня и може би щеше да направи скандал, защото изрично бе говорил с директора на рудниците и с когото трябва, и се бяха разбрали, че няма проблеми, стига да работи в производството, а не в администрацията. Какви са тогава тия своеволия? Той честно си работеше в забоя, не повдигаше никакви въпроси, знаеше вината си и търпеливо я рушеше с компресора, бе достатъчно щастлив, за да не му тежи тази вина. След години може би щеше да изтрезнее от любовта и да попита пред кого и каква е вината му, че обича една жена, а сега бе доволен от всичко, арестуването го вбеси обаче.

Откараха ги с една джипка до Кърджали, вкараха ги в арестантското купе на нощния влак Подкова — София и рано сутринта ги доставиха в Централния комитет на Партията. Почакаха малко на входа за пропуски, после се оказа, че няма нужда от пропуски, дойде специален човек и ги изведе с асансьора горе, където Марин Михайлов бе попитан в присъствие на жената, от която не желаеше да се отдели дори и тук, „Марине, какви ги правиш ти?“ На този неочакван въпрос Марин се окашля и не отговори, но оня го попита пак: „Кой ти е разрешил на тебе да си напуснеш града и поста? Кого си питал ти?“

Наложи се да обясни каква е работата, а докато обясняваше, оня другар, доста прехвърлил годините, прочие, имаше грижата да обръща един червен и син молив ту откъм едната, ту откъм другата страна. Когато душевната изповед на младия грешник бе изслушана докрай, другарят пак попита: „Това знам и не те питам за него. Питам те кой ти разреши да си напуснеш града и поста.“ — „Нали казах кой.“

„Нищо не си казал, не си ми отговорил най-важното. Сега не обсъждаме твоя морал и семейно положение, сега се занимаваме с това, което си направил.“ — „Какво съм направил?“ — „Маринчо, направил си това, че Би-Би-Си гърми за твоята околия, ти гърмиш с артилерия по манастирите, бишкате и въздигате разни параклиси и не знам какво! Вдигаш се сега и моменталко се връщаш там, където си поставен, и повече глупости да не чувам. Козируваш кръгом и изпълняваш!“

Напразни били опитите на Маринчо да се противопостави. „Това, което става в душата ти, си е твой проблем, макар че, ако питаш мен, оплел си се в глупости, брат, ще ти мине. Ако толкова много искаш да се жениш — ожени се, ще ти се окаже нужното съдействие, обаче ти отиваш и си изпълняваш задачата.“

„Другарю Велчев — рекъл Маринчо, — недей така. Не съм достоен да бъда секретар, толкова ли не го разбираш?“ — „Нищо не разбирам и с глупости не ми се занимава. Как така бе, къде се е чуло и видяло това нещо — някой да каже, че не го бива и че не е достоен да бъде първи секретар? Ти държиш ли връзка с главния мозък или съвсем си ошашавял, знаеш ли ти какво значи доверие? Щом си облечен веднъж с доверие, вече нищо не те спасява.“ — „Тъй ли?“ — „Тъй, я.“ — „Добре, ами ако аз вътре в себе си не се чувствувам достоен за едно нещо, тогава какво следва?“ — „Тогава следва, че ти падаш от Марс или си някакъв маскиран враг, за един комунист волята на масите е най-висшият закон, щом си облечен в доверие — ще караш, докато те съблекат.“ — „Ама аз искам да ме съблекат.“ — „Не си ти, който ще кажеш кога да те съблекат. Това е народно доверие, ясно? Кръгом и изпълнявай!“

По обратния път към Кутловица снощните арестанти били откарани с чайка и това било напълно достатъчно, за да млъкнат гласовете и да престанат всякакви шушукания. Колкото и кураж да бил набрал Марин, докато пъплели по Петроханския проход нагоре и надолу, то той се изпарил, когато слязъл от чайката и трябвало да се прибере при жена си, която в този момент правела палачинки и ги обръщала във въздуха. Героична и величава българка, тя продължила да си прави палачинките и на първия секретар не оставало нищо друго, освен да се върне в комитета и да спи под големия фикус в кабинета си, докато любимата обирала шамарите и клетвите на майка си и баща си в горния край на същия град.

И като нямало какво да прави повече, първият секретар започнал да чете преписките, натрупани на бюрото му. Всичко си било както го помнел преди три месеца, когато тръгвал на инструктаж. Нито един въпрос не бил решен, помръднат, преместен или поне видоизменен в негово отсъствие. Доклад за състоянието и разяснителната работа с комсомолците в поделението. Неблагополучия при полагане на войнска клетва за вярност към родината. Някои неблагополучия в областта на антирелигиозната пропаганда. Кой разруши манастира „Три светители“. Сведения за прибирането на реколтата. Благоустрояването на циганската махала и проекти за канализация на града.

Поверителен бюлетин, строго поверително, само за служебно ползуване относно емисиите на Би-Би-Си за диверсионно-подривната дейност на учителя Янакиев и клевети по адрес на партийното ръководство в града, околията и по-специално за бомбардировката на манастира „Три светители“.

Скрит в сянката на фикуса, първият секретар мълчаливо бършел с юмруци потта от двете си очи, по-безсилен от когото и да било друг в този град, по-нещастен от всички, закован като бръмбар с карфицата на своята облеченост или обреченост, и се мъчел да си представи какво ли прави сега любимото момиче от момента, в който слязло разплакано от чайката, до този момент включително. Не били малко миговете, в които той ставал, отварял чекмеджето, където нощувал близо три месеца непокътнат неговият пистолет „Валтер“, който му нашепвал мълчаливия и най-къс отговор на всичките тия проблеми. Страшно е да вярваш, да се откъснеш от вярата си за някое време и като се върнеш, да видиш, че всъщност никой нищо не е правил през всичкото време и всички са чакали от теб да решиш с кое какво да се прави, а ти за разлика от Бога Отец си само един обикновен човек — несъвършен, слаб и безпомощен като всички, какво можеш да направиш срещу Би-Би-Си, за канализацията и циганската махала, за прибирането на реколтата и разяснителната работа, която точна в този момент ти се вижда най-неясното нещо, какво може да разяснява човек при това положение на нещата? Годините минават, прошумяват и утихват като есенната шума под вековния габър, оголват се клоните и виждаш — трябва да поемеш по нов път. Какъв е той? Околията граничи с още четири околии, на съвещанията седи всред девет-десет такива като него, всички си дават вид, че решават въпросите и всъщност никой нищо не решава, добре се познаваме, за да знаем кой колко и какво може да реши. По кой път? Да се прибере, да назначи момичето на работа някаква, да си даде вид, че решава проблемите и да го върши до оня момент, в който му кажат, че вече не го бива, или пък да се върне, къде? Къде да се върне?