Мирон Иванов
Ония сънни, радостни години (5)

4

Под понятието граница трябва да разбираме оная мислена и оградена с висока телена ограда линия, до която е позволено да се простира любовта към родината. И когато някой дръзне да прекрачи границата, то тогава се обявява обстановка. С тази десетбуквена дума се обозначават всички мерки, които трябва да бъдат взети, за да се върне нарушителят и да бъде заставен той с цялата строгост на закона да обича родината си в определените затова рамки. И ако едната ни граница е река Дунав, а другата Черно море, всеки, дръзнал да ги прекоси, рискува да се удави, но за третата и четвъртата наказанието е затвор. Не винаги е било така и едва ли винаги ще бъде, но тогава беше.

А бяхме млади.

В деня, когато се обяви обстановката, от столицата пристигна нашият колега Наум Червенаков. Още в първите дни на следването той бе дал достатъчно ясно да се разбере, че Червенакови и Червенкови са всъщност едно и също, така че дори и преподавателите се съобразяваха. В ония сънни и радостни години всеки предпочиташе да се съобразява, наместо да проверява. Ето защо Наумчо Червенаков бе освободен от първите дни на бойната служба и наверно щеше да бъде освободен и от следващите. Сега бе пристигнал само защото негов колега му бе изпратил писмо, в което се хвалеше, че всеки от нас тук има правото по конституция и военен закон да командва един ден своя любим взвод.

Наум идваше да упражни своето право.

Старата казарма посрещна младия сержант с отворени врати, искам да кажа, на портала нямало жив човек. Когато се обяви обстановка, всичко живо се изнася в района на предполагаемото нарушение на границата с оглед да се създаде обстановка на невъзможност да се прекоси границата. Като не намерил жив човек, от който да узнае как стоят нещата. Наум си оставил ръчния багаж и тръгнал из помещенията да проверява и така се натъкнал на часовия пред барутния погреб. Той единствен не бил освободен от пост и точно той арестувал цивилното лице, което въобще не познавал, арестувал го може да се каже с радост, защото за такова нещо по военните закони се полага отпуск.

— Горе ръцете!

— Вижте какво…

— Не виждам нищо. Нищо не виждам и а си мръднал, а съм ти светил маслото!

— Ама моля ви се, аз идвам…

— Ръцете горе и повече дума да не чувам. Да се благодариш, че още си жив.

— Вижте какво, аз съм студент…

— А! Значи и студент на това отгоре!

— Да, аз съм студент…

— Е, точно един студент сега се търси под дърво и къмък и значи жив или умрял, аз съм те намерил. Обръщаш се към стената и повече да не си шукнал, защото страшно много ми се стреля на месо, ясно ли е?

Студентът притихнал и така те си прекарали едно известно време, докато дойде разводачът на караулите, за да се установи какво ще следва нататък.

А в това време, развърнати в бойна верига на тридесет крачки боец от боеца, поделението претърсвало баирите, рътлините, шубраците и долищата, както и върховете на Западна Стара планина. В бързината не успяхме да кажем, че това си предстоеше. В следващия неделен ден поделението трябваше да положи клетва, войнишка клетва, един от най-върховните мигове от живота на младия войник, празник, след който родината остава по-бедна с хиляди говеда, телета и свине — всичко това става на кайма и прочие. И точно в един такъв миг на някакъв идиот му хрумнало да нарушава границата и това естествено хвърля петно, сянка и неизличим позор върху знамената, пред които се кълнем. Какво става с тази страна, ако всеки започне да я обича, откъдето си иска и както му хрумне? Малка е, наистина много малка е нашата родина, но опитайте някога просто на шега да претърсите един малък район от нея и ще видите колко неизмеримо огромна, необятна и безкрайна е тя.

В късните следобедни часове се появиха бронетранспортьорите, после забучаха отгоре хеликоптери и всичко това се смеси със солената пот и мъжките псувни на войниците долу, които разгръщаха бавно и предпазливо шубраките, сякаш се търсеше не жив човек, а заек или костенурка. Разбира се, една войска, колкото и голяма да е тя, е само капка в морето на родните гори и всеки миг се очакваше помощта на местното население. Местното население бе още по полето и прибираше реколтата, но към заник слънце вече бе създадена организация и пълна готовност за излизане на същото и ръка за ръка армия и народ да заловят подлия нарушител и смутител на спокойствието. Това в никакъв случай не можеше да остане незабелязано откъм противниковата страна и ето че някъде към пет, пет и половина часа след пладне от Запад полетяха реактивни изтребители на такава височина, при която след тях остават димни следи от соплата на двигателите, и обстановката най-после бе създадена.

Австрийският престолонаследник принц Фердинанд, когото бяха застреляли в Сараево половин век по-рано, сега бе скрит в запуснатия стар кладенец и както знаем, този път, не се стигна до трета световна война. Но първата бе започнала горе-долу по причини, не кой знае колко по-различни от описаните.

Ако поръчате още една водка, мога и да продължа.

Строго погледнато, никога по-късно не съм бил така търсен и така популярен сред хората и едва ли ще бъда. Крехката като яйчена черупка сигурност на Балканите зависеше само от това, дали някой няма да кривне в погрешна посока, дали някому няма да издържат нервите и гледайте чуждото движение край границата, да го прецени неправилно и да направи нещо, което да бъде разбрано още по-неправилно от другата страна — но това са късни мисли, едва сега се появяват те. А тогава бях паднал вече три или четири пъти във водата при опит да се изкача по-нагоре по хлъзгавите и мокри от моите опити камъни и при всеки опит бях принуден да започвам от началото, а накрая се облегнах на мъртвите камъни и зачаках. Всеки път мога да ви разказвам различни неща за това, което чаках на дъното на кладенеца. Беше ми мъчно, много мъчно за глупавото момче, то се бе натресло само в дъното на преизподнята, за да пои другарите си, това е верно, но нима хората са в състояние да забравят току-така своя другар и да го оставят да умре от глад или с пукната глава — бог може и да няма, но нима никога не е имало онова, на което ни учеха: дружба и солидарност между хората? Понякога си мисля, и не без известно основание, че в ония часове това момче загина, стопи се, удави се и никога вече не излезе оттам, а ако все пак е излязло, то не е същият човек, а нещо съвсем различно, нещо друго. Това момче никога вече нямаше да направи нищо за хората или може би говоря глупости под влияние на религиозната си натура. Човек не се ражда отново, може само да огрубее и нищо повече. Строго погледнато, на деветнайсет години човек не може да мисли така и наверно аз не съм мислил. Знаех много добре, рано или късно ще ме спасят, не може да не ме спасят, просто невъзможно е. Два или три пъти видях как бавно минава хеликоптер под синьото чадърче на кладенеца и това ме окуражаваше безкрайно, знаех, че ме търсят, само дето не можех да си отговоря защо с хеликоптер. Сигурен бях, че злото е само временно и накрая, както е във всички приказки, всичко завършва щастливо. Някъде животът си тече и никой не подозира за теб. Но подозре ли веднъж, нещата се променят, хората се обичат наверно, но много си изневеряват и затова понякога така тежко и жестоко се сърдят и мразят, което безспорно е едно недоразумение между тях. По това време имах ясни планове за бъдещето, ясни и много обширни. Трябваше само да сменя специалността си, бях уговорил с един стоматолог той да се прехвърли във фармацията, а после аз да се прехвърля в стоматологията и заедно да търсим студент медик, който да се съгласи да стане стоматолог, а след това аз да се прехвърля в медицината и мислех, че с това моята задача в тоя живот е решена. Исках да бъда лекар — не повече и не по-малко. Много добър лекар. Самотен лекар, като например доктор Аксел Мунте или… е, не си спомням името му, личния лекар на президента Хувър, човек, обиколил всички джунгли и пущинаци на света, лекувал де що срещнал и накрая озовал се на тази видна длъжност — лекар на американския президент. Не може да не бъде покъртен човек от такава съдба, лошото е, че книгата е стара и вече не се издава. Накрая докторът завършва с думите: „Моят живот протече необикновено щастливо…“ и нататък изрежда защо е бил щастлив — защото е правил каквото е искал и това му е доставяло радост. Това исках да направя и бях говорил вече с онова момче от стоматолозите и тази глупост с кладенеца не можеше да сложи такъв нелеп край на моите планове, просто не можеше, нямаше как и не бе логично.

Мисля, че това ми помогна много, защото при всеки нов опит да издраскам нагоре по камъните, си мислех: е, добре, ами ако това не е в Михайлоград, ами ако това е в пампасите или някъде в джунглата и сам си попаднал в такъв капан, кой ще ти помогне и на какво можеш да разчиташ там? А като прибавим към всичко дотук и острите колики в стомаха, които произтичаха от славното плюскане предния ден, когато останахме без отпуск, мога да кажа, че не скучаех. Имаше мигове, когато острите болки прерязваха стомаха ми, сякаш вътре се водеше дуел с ръждиви ножове, но после наставаше отдих и аз отново поемах нагоре и си мечтаех за онази отпуска, която неминуемо ще ми бъде дадена, след като изляза от кладенеца. Човек с такова преживяване не бива да остава в строя, той е заслужил по-добра съдба. Щях да се върна в София. Строго погледнато, нямаше чак толкова много къде да ходя в София, но тогава гледах на града, както сега космонавтите гледат на родната Земя — цялата им грижа е веднъж да кацнат там. Длъжен съм още да отбележа, че в ония радостни години на безутешно късата младост всичко бе много по-лесно, отколкото сега. Искрено се чудех как е възможно една жена в Испания или да речем в Канада, Борнео или Хавай да продължава да обича мъжа си или любовника си, след като и аз живея на този свят — обяснение намирах само в обстоятелството, че те не са ме виждали. Изглежда, това е съзнанието на човешката семка, която се интересува много малко дали трябва някому или не трябва — тя си търси само къде да се загнезди веднъж. Но ако черпите още една водка, мога да ви разкажа и други неща за времето, прекарано на дъното на кладенеца.