Мирон Иванов
Ония сънни, радостни години (21)

20

Йеромонах Пахомий продължаваше през всичкото това време да си пие ракията, воден само от някакъв страшен страх да не изтрезнее някой ден, като всеки ден си обещаваше това да бъде следващият ден. И го желаеше тоя ден, и страх го бе, защото знаеше много хубаво, че ще трябва да се дава сметка за изпитото. Когато прекаляваше — а понякога се случваше и това, — йеромонахът обличаше генералската униформа, защото имаше всякакви, това съм го виждал с очите си, даже и пожарникарски шлем притежаваше той, и се разхождаше из двора или сядаше усмихнат на огромното дъбово стъбло, повалено за скамейка пред вратата порта на светата обител. Понякога пиянството му го водеше дори и по футболни мачове и тогава той биваше рефер, при това много справедлив рефер, но обикновено се покайваше и се заключваше в някоя килия, хвърляше ключа навън и горестно се каеше за волния или неволния грях. Понякога публиката го биеше и това се съобщаваше по радио Би-Би-Си, но в съвсем друга светлина. След всяко подобно нарушение на светия обет обикновено пристигаше волгата на Синода, но после си отиваше така, както е дошла, без да промени световния ход на нещата.

При това той обиждаше инспектиращите го, защото не можеше да не ги обижда, както и те не можеха да не го инспектират. Странен бе тоя монах, много странен и това е най-меката дума, която ни идва сега на езика.

— Иде ден и тоя ден вече е дошъл… — бъбреше понякога Пахомий несвързано.

— Кой ден? — ще го запита изненадан инспектиращият синодален старец.

— Какъв ден? — ще се сепне монахът.

— Ти каза, че иде ден…

— Не знам, не знам, знам само — иде ден. Иди си, не чакам теб, чакам деня…

— Говорим сега, че ти срамиш сана си и светата църква покриваш с позор…

Пахомий бе в състояние да изслуша с наведен поглед и подсмърчайки цялата проповед на инспектиращия, след което или започваше да говори нещо друго, или вдигаше телефонната слушалка и казваше някому: „Бе какво е това говедо, дето сте ми го пратили тука?“ И когато инспектиращият смутен казваше на слушалката „Да, слушам, добре, добре, тръгвам си“, Пахомий го изпращаше нерядко с кошница грозде или поне орехи или диви круши, а понякога му даваше и одран заек да си отнесе, като не забравяше да му рече накрая: „Иди си и просто да ти е, иди си миром.“

Явно бе силен и обладаваше някаква неведома сила този огромен мъжага, но и най-силните си имат слабото място, а ракията може да бъде такова и е.

Йеромонахът отдавна бе започнал да вижда мишки и змии по стената, но като не се страхуваше от тях, те се скриха там, откъдето са дошли, сега вече — ако читателят се съгласи — бе започнал да вижда нещо още по-страшно: бъдещето виждаше йеромонах Пахомий. Като непочистено зърно, като златна руда, примесена с кал и ненужни камънаци, се сипеше речта му, но вътре блестеше онова, което струва повече от всичко и само дето нямаше кой да отдели едното от другото.

„Нямаш ти никакво право да ми говориш за Бога, бог си нямаш и ти, както си нямам и аз, и на тая нива си толкова потребен, колкото и аз, но поне защо искаш да си вреден? Кой ще учи хората на добро? Който е извадил нож. Кой ще ги учи да си орат нивите и да пасат добитъка? Такива като брат ми, дето не са посяли в тоя живот и една шепа зърно. Малки дяволи, тръгнали да гонят големите дяволи, не за да направят хората ангели, ами самите те да станат големи и по-големи от тях. Вижте си делата и тогава елате да учите отец Пахомий на ум и разум. Какво си ти бе, мекере? Има ли някой, от когото си по-добър, та да ти кажа «добър ден», и не си ли само по-хитър от околните, и не дойде ли да наставляваш човек, когото нито знаеш, нито познаваш, само защото ти е казал прави това или прави онова онзи, дето ти дава да се возиш на тая кола? Че ти си бетер от най-лошото бре, маскара, щото си готов да станеш владика, щом остане празен владишкият трон, а не си бил нито послушник, нито монах, нито свещеник, ама ако те накарат да станеш главен мюфтия — и главен мюфтия ще станеш, ако ти кажат да бъдеш главен равин — и главен равин ще станеш, само да си главен. Какво ти е божественото, та си седнал да ми говориш в какво съм прегрешил пред бога? Мишка ми се виждаш ти на мен, плъх ми се виждаш и навсякъде все това виждам — мишки, мишки и плъхове, поганци и поганци и нищо друго освен поганци, щото поганецът нито жъне, нито оре, нито сее, нито копае, а само иска да бъде на трапезата пръв и нищо друго. Марш оттука. И да му кажеш на владиката, че ще му откъсна и на него ушите, ако те прати още веднъж пред очите ми. Вземи тия орехи и иди си миром“.

Въобще православието не е много силна религия. Това не се оспорва от никого, макар да се признава крайно неохотно.