Мирон Иванов
Ония сънни, радостни години (10)

9

Жената беше гола, както я е родила майка й, но това наверно е станало поне преди петдесетина години. Гола бе тя и наливаше ракия на отец Пахомий, той пък за разлика от нея бе облечен повече, отколкото трябва, сиреч с расо, подрасник и калимявка. И когато аз открехнах платнището на офицерската палатка, за да му кажа, че съм намерил манастирската коза Лиляна — не съм забравил, точно така, и кучето се казваше Лиляна, и козата, от която отецът доеше наслаждения, носеше същото име, — тогава го чух да казва: „Облечи се, Лиляно, щото е срамота и не сме сами, виждаш момчето.“ Тогава именно жената се обърна към мен, но пък и аз се обърнах засрамен, щото така е от памтивека, щом жената няма срам, срам придобива мъжът, доколкото може да се каже това за мен по онова време. Видях обилната гръд и разпилените коси, цвета сега не помня, но той се мени, едра жена, хубава жена и нищо повече не видях, защото бе ме обзел свян, та се изтеглих на заден ход навън от палатката, но продължих да се намирам много наблизо, за да чуя как той й каза: „И въобще по тоя начин ти нищо не постигаш, нищо.“ Последва едно дълго мълчание, много дълго и докато аз търсех някаква дупка или поне дупчица в платнището на тая нова офицерска палатка, чух строгия глас на калугера, ама зад себе си: „Какво правиш тука?“ Не отговорих нищо, защото то се подразбираше от само себе си, но и той не пожела да любопитствува за моето любопитство, хора сме в края на краищата, сега пък ме попита къде е козата и аз му показах къде съм я вързал. Добре, каза той и тръгна натам, под големия орех, влез вътре и забавлявай другарката, аз ей сега ще се върна. Влязох вътре и докато разказвах на другарката от кое поделение съм, тя вече си беше сложила едно джемпърче, после замълчахме, щото какво пък толкова има да се разказва за военната служба и в тая нощна тишина чухме как врещи козата, а не след дълго видяхме да се завръща и отец Пахомий с едно очевидно спокойствие, разляло се по лицето му. „Сега излез“ — ми рече той и аз излязох, но пак останах в района на действието, макар и зад стената, ама тя е брезентова, та чух какво си говореха. Дори да имах само четвърт от акъла, който имам, пак можех да разбера, че това е жената на неговия живот, а и само с осминка от четвъртината можех лесно да стигна до извода, че е дошла да се отдаде изцяло на отчето, за да вземе от него нещо, но сега мисля, че козата я беше ограбила и тя не можеше да му вземе нищо. Слабото място на жената, според моя си разум е друга жена, а на тая слабото й място бе козата, дето бях търсил цял следобед, крастата с краста. Тъй ама на крастата й липсва само едно „о“, за да стане красота. Леле само как врещеше!

— Знаеш, Денчо, колко много съм те обичала и още те обичам, знаеш го, ама защо само се инатиш…

— Като ме обичаш, защо не го напуснеш?

— Две деца имаме, Денчо, лесно ли се оставят без баща?

— А ти кажи, кажи, че ти е за пагона, за униформата.

— Какъв пагон бе, Денчо, хората и полковници станаха, и подполковници, че и генерали биля, а той капитан си беше и капитан си остана!

— И това му е много…

— Знам, че му е много, ама какво да направя, като имаме две деца!

— И какво искаш тогава от мене?

— Денчо, ти знаеш, цял живот си ми бил и като мъж, и като баща, и като всичко — обади се там, в години влизаме…

— Не мога повече да се обаждам. Ама вие сте много нахални хора, извинявай, че ти говоря така направо. Не стига, че му се прости, ами сега сигурно какво… да не искаш да стане майор…

— Пред пенсия е вече, Денчо, защо само той, ето вече стават толкова години — все капитан, все капитан…

— Лиляно, на теб колко пъти трябва да ти се обяснява, че тоя капитан трябваше да го застрелят само за това, че се е произвел капитан!

— Денчо, не говори така, не си такъв човек. Ти си благороден човек, знам те. Кажи ми, Денчо, само той ли се е само…, такова, сам се е произвел? Облякъл човекът униформа в тоя ден…

— Добре, облякъл, облякъл, защо не я е съблякъл…

— Е, сега… хора сме, кой не греши… Че той и мен подведе, помислих го за капитан и се удавих за него…

— Лиляно, колкото повече говориш, толкова повече глупости казваш. Те… бе хайде. Нищо. Ох, като си го спомня как вървеше с тия лъскави ботуши като един пуяк и ти го гледаш, гледаш, та ще ти изтекат очите…

— Такива сме си ние жените, Денчо, на младини — колко ни е акълът!

— Колкото ви е на младини, точно толкова си остава винаги и ти никак не си толкова загубена, колкото си пишеш, но тоя път няма да мине, Лиле. Няма. От затвора го спасих и ако знаеш колко са ми се присмивали другарите, викат халал да ти е, казват, тоя грях на душата, отче Пахомие, обаче да знаеш, че ставаме за смях, казва, дето от един артелчик правим тутакси капитан, обаче знаем каква е историята, булката му я бива, казват, добре. За какво те бива, ма Лиляно, толкова ли загубен ме имаш ти, кажи ми, като се ветрееш гола толкова пъти пред мене, поне веднъж докоснах ли те с пръст? Кажи де…

— Щото си инат, затова. Що не ме докоснеш бе, пречи ли ти някой? Толкова ли не ме бива…

— Само за зло си родена ти и за нищо друго! Каза ли му на мъжа си, че си при мен?

— Ами… как да ти кажа… казах му.

— И той?

— Какво той? Какво той? Нали заради него тука се правя на изтривалка и ти се моля, да не съм дошла за мене си!

— Ето така трябваше да започнеш разговора, а не иначе. И ако ей сега не ми се махнеш от главата, да знаеш, снемам ръка от вас, ще се обадя на другарите и мъжът ти ще се върне в склада, ясно ли ти е?

— Ох, Денчо, Денчоо — изстена дамата в палатката. — Дете си беше ти и дете ще си останеш. В Артелната той няма де се върне, щото не е самичък, той и на други е раздал униформи, ясно ли ти е? Никой него няма да го махне, ако не иска да се разчуят и други работи. Това не можеш, остави го. Ти, ако можеш, направи нещо да стане майор, друго не се иска… Говорим си така с него, той теб много те уважава, казва прекрасен човек, друг да е с неговите връзки, казва, досега да е станал пълномощен министър, а той седи човекът зад тия стени, пие си ракията и мечтае за оня свят. Да имаше, казва, начин някак да се сродим, за нищо не ми е жал… За нищо, казва, чуваш ли, даже дете да ми родиш от него, ще го приема като свое, щото казва, аз тоя човек така дълбоко го разбирам, както никой не го разбира на света. Покани го, казва, нека си гостуваме, ако искаш, казва, остани седмица, ако искаш месец остани… а те пък да вземат да ви бишнат манастира… Много те уважава, каквото и да говориш за него. Щото той може да е строг, обаче иначе е много справедлив, няма какво да си кривим душите.

Нещо започна да тропа по палатката и после се засили, бе дъжд, едър нощен летен дъжд, сякаш обстрелваха палатката с бобени зърна, подгизнах завчас и станах кокошка, но нещо ме притегляше и не ми позволяваше да се приютя, викам си, колко ли такива неща ще се случат в живота на човека, гледаш понякога минават месеци, години минават — нищо, а тук само за една нощ се раздират пелените, в които са уповити и задушени три човешки съдби, какви страсти, господи боже, какви страсти… Чувал бях, че някъде из Радомирския или Дупнишкия край имало села, дето един момък не може и да се ожени, ако се върне от войниклъка без две нашивки, поне кандидат подофицерски и по-нататък, какво нещо е една революция, как тя отприщва преградите, идват и такива мигове, грабваш униформата, обличаш, светът става магически друг, момата тръгва, обаяна от звездите, по раменете, жените си падат много често по такива звезди, а и как не, щом звездите по пагоните станаха повече от звездите по небосклоните на всички небеса, разсъждаваше мокрият като хрътка сержант, ако не послушник, то поне подслушник.

Но пък бяхме млади, млади… Всичко бе в ръцете ни. Знаехме, че всеки миг можем да бъдем нападнати, но също така знаехме, че войната може да се предотврати или ако народите вземат делото на мира в свои ръце и го отстояват докрай, или ако военните заповядат „Мирно!“. Къде ще мърдаш при това положение?

В този миг видях небесна светлина да ме облива и стана ясно като ден и се понесе грохот на машини и кулокранове, някъде из лепкавата влага като нощни мушици изплуваха полуголи войници и докато си дам сметка какво аджеба става, стените на манастирската сграда се издигнаха на три-четири педи височина. И преди това, и после съм виждал как може да се строи бързо, но такова нещо, каквото видях в онази нощ, не ми се е и присънвало. Като че магическа сила някаква от приказките издигаше стъклен дворец за една нощ, за да се изпълни облогът и някой майчин и бащин да се ожени за царска дъщеря някаква. От този възторг бях изтръгнат чак когато чух да се намесва мъжки глас вътре в палатката и тоя мъжки глас да казва: „Какво, веселим ли се, веселим ли се? Разрешете да се представя, капитан Мамарчев, на ваше пълно разположение. Ще потърпим още ден-два на палатка и после всичко ще бъде тип-топ…“

— Е, то и няма как да бъде иначе — пробуботи монахът. — Като гърмим с топове, как да не е тип-топ после.

— Води се следствие. Води се военно следствие. Много тежко отражение сред населението. Политически изводи се правят. Реколтата не се прибира.

Това беше истината, самата истина. Трябваше да минат много години, докато се разсеят мъглите, та да се разбере каква е била връзката между нещата. Този топовен гърмеж бе разтърсил страната, плъзнаха слухове, че започват да разрушават църкви и манастири, и се създадоха нездрави настроения, изчезна свинското месо и захарта, агнешкото поскъпна. Поде се една страхотна антирелигиозна пропаганада, тръгнаха из страната звани и незвани лектори и агитатори и се свърши с това, че бяха уволнени дванайсет попа в Силистренския край, които така и няма да разберат до края на живота си какво точно е провинението им.

— Даже, викам си, сега е моментът, ако искате да му теглим още един етаж, а? Какво ще кажете, другарю Пахомий?

— Мене етаж не ми трябва. Вие си поправете стореното от вас, а повече не е потребно.

— Само притеснения, ще ви кажа аз, само едните притеснения с тоя човек…

— Кой човек?

— Знаете вие кой човек. Това аз да му бях командир, не роден брат, ами три пъти роден брат да ми беше, пак щях да го разжалвам. Ще ми стреля той по манастири! Така ли се стреля бе, аланкоолу, това да не ти е врагът и да не е военновременна обстановка да стреляш накъдето ти падне! Вие, ако ме упълномощите, аз мога да го разпердушиня за двайсет и четири часа. Къде се намира той бе? Къде се намира?

— Ти, другарю капитан, без да се обиждаш, си един глупак.

— Съвсем не се обиждам, другарю Пахомий. Съвсем не се обиждам и не го крия, аз не крия от народа си нищо. Може да съм глупав, но от друга страна питам — на мен помогна ли ми се? Кой да ме образова? Кой да ме изучи? Може да съм глупав, както казвате, обаче съм строг, но справедлив и дълга си аз зная. Така не може да се стреля. Не съм ли прав?

— Не си. Ти откъде знаеш например, че аз не съм го накарал да гръмне манастира?

— Това не мога да знам.

— Е тогава защо ще ме обиждаш?

— Ако е така, тогава е правилно и щом има заповед свише — работата е съвсем друга. Аз знам само едно и от него няма да отстъпя — без заповед да не се стреля. Позволете аз сега да се оттегля, вие, ако искате, си полегнете, а аз трябва да нахраня войската, щото и тази грижа лежи на мен…

Той бе прав в случая. Макар и капитан, той си бе останал артелчик и мисля, че така се и пенсионира. Мил човечец, все пак, други с неговите възможности направиха къде по-голяма кариера…

А ние бяхме млади. Бяхме само много, много млади.