Мирон Иванов
Ония сънни, радостни години (13)

12

Бившият фелдфебел Георги Безденишки имаше лошия обичай, от казарамата наследен, да бие дещерите си с каиш, а понеже всичките му каиши бяха крадени от казармата и се намираха в превъзходно състояние, ние лесно можем да си представим как боли, когато те налагат, та макар и не на голо с тях. Ако прибавим сега, че този бой отнесе Христинка или Тинчето, кандидат-студентка по медицина и изпратена да се учи, а върнала се бременна и с лека кола „Чайка“, ще разберем малко по-лесно събитията, които последваха. Сигурно е вървяло през полето, ужасено от боя и безизходността, в която се намира, може да е тичало, може и да е било чиста случайност, ще си спестим догадките и ще продължим разказа от момента, в който кучката Лиляна започна да вие край кладенеца, който читателят, надяваме се, добре познава — макар и не напълно. С нищо няма да станем нито по-добри, нито по-съвършени, пък и наслада някаква едва ли ще изпитаме, ако разкажем как се пробуди отец Пахомий и как отиде рано призори да види защо вие кучето и видя, помогна още веднъж на човешко създание да продължи да щъпука по този хубав и толкова греховен божи свят. Съседите, които бяха слушали с интерес ревовете на момичето и надлежно бяха видели как то излиза посред нощ босо и само по една рокля на цветчета, имаха грижата да пуснат слуха, а слухът до пладне обходи градчето, в което живееха толкова хиляди братовчеди, сватове, балдъзи, девери, зълви и етърви на Адам и Ева, същата прабаба на човека, дето някога му даде една ябълка — и оттогава той все я бие и й натяква, че заради нея страда на света. Слухът нямаше как да не стигне до градския комитет, а оттам и до околийския и късно следобед джипката на комитета спря пред манастира, защото когато търсиш истински, няма начин да не намерищ. Сърби ни ръката да излъжем читателя, че отново бяха вдигнати поделения и хеликоптери, войска и население за издирване на една отчаяна девойка, но нека не погазваме без нужда шестата божия заповед, хората трябва да бъдат лъгани само когато е за добро, за вяра в бъднините и напредъка, за останалото не си струва. Пък и точно в тоя ден опъваха телефонните жици, за да възстановят връзката на отец Пахомий със света, навярно някой е видял, казал е на друг и така удавницата бе спасена от неведение и от греха да предизвика ново раздвижване на живата сила и бойната техника в района. С други думи, обстановката не се създаде, ако не броим това, че Марин Михайлов дойде лично да види какво е станало с девойката.

Бях там и видях с тези очи, които имам и сега, как мило му се усмихна и погали ръката му с ръка. После лично първият секретар на околийския комитет на партията ме помоли да изляза и нищо не видях, видях само, че по някое време той си отиде, а девойката остана при нас. От този момент ние станахме нещо, дето го няма никъде по християнските земи — станахме смесен манастир, но това са само празни думи. Килии колкото щеш, светата ставропигиална обител разполагаше с по девет килии на всеки етаж, магерница, голяма спалня за стотина души, когато има събор и по време на големите църковни празници, голяма столова за вярващи, само дето вярващи не се виждаха никакви. Момичето се настани в най-затънтената килия, дето гледа направо в гората, и първите два дни нито я чувахме, нито я виждахме да излиза, лежеше си по гръб и гледаше тавана и толкоз. Вода и храна й оставяхме пред вратата, но така си стоеше недокосната.

Това продължи няколко дни, а следващата седмица другарят първи секретар пристигна тайно посред нощ и от разговора с отец Пахомий разбрахме каквото си знаехме и така — навярно му държат сметка, дето ходи да се черкува с джипката, нямаше начин да бъде иначе и точно така си беше.

Успя да ми стане симпатичен, макар да не си падам бог знае колко много по началници и прочие. Много симпатичен. Донесе й печена агнешка главичка, на нас пастърма, близо половин овца пастърма донесе, но момичето после ни даде главичката и пак не пожела да яде нищо.

— Ти какво правиш тук? — ме попита той, когато ме съзря за пети или шести път със стомната, тъкмо бях ходил да наливам ракия.

Обясних му колкото можах.

— Ти ще се върнеш сега с мен в поделението и повече да не съм те виждал в района на манастира.

— Няма да ходи никъде! — обади се от горния пруст дядо Пахомий.

— Как така няма да ходи?

— Така. Ще си отиде той, когато дойде тук ротният му командир да си го вземе. Аз ще му го предам лично.

— Кой му е ротен командир?

— Не можеш ли да се досетиш?

— Кажи ми името му.

— Моят брат му е ротен командир. Ще дойде тук и ще си го получи.

Изглежда, че през тия дни първият секретар на околийския комитет ще да е прочел през дългите нощи всички рапорти, донесения и разпореждания, защото видях как помръкна.

— Отче, ти брат си няма да изправиш, нито той теб, защо не пуснеш войника да се прибере в поделението? И без това долу се е разбъркала една мътна и кървава, та просто не знам откъде да я подхвана.

— Няма да я подхващаш отникъде. Ще му кажеш на оня магарец да дойде тук и да си поговорим. Имам нещо да му кажа, а искам и той да ми каже нещо.

— Кажи ми какво искаш да му кажеш и аз ще му предам.

— Лично искам да дойде.

— Ти си добър човек, отче, защо ми причиняваш нови ядове. Освен това той се намира и под домашен арест, ще го съди военен съд за тоя гърмеж — пусни войника да си върви, пък после ще се разправяш.

Не, аз бях млад, но не дотам, че да не разбера защо настоява чак толкова другарят Михайлов да се върна в поделението. Мъка е да бъдеш четиридесетгодишен, да имаш дом и семейство, да си първи човек в една околия, да обичаш девойка и да търпиш край нея млад войник, та не само млад, ами и младши сержант и студент на всичко отгоре. Ами ако й кипне на момата от всичките тия трусове около нея и потърси утеха другаде? Можеш ли и как ще я спреш?

Отиде си пеша, а се върна с джипката. Поговориха нещо с отец Пахомий и след петнайсет минути отново запраши към града, а се върна час, час и половина по-късно. Ние си правехме това, дето правехме и дотогава, а другарят Михайлов ни каза, че братът е съгласен да говорят, но по телефона. Откровено казано, причината за това било, че не можел да понася попове.

— Кажи му, че по телефона аз с него нямам какво да говоря и че не съм поп. Кажи му, че той е поп, не аз съм поп. Това му кажи. И нищо повече.

Първият секретар кимна с глава, въздъхна и отпраши с джипката към града. Върна се по фарове, късно бе вече, може да минаваше десет часът.

— Той каза можеш ли да му обясниш какво право имаш да наричаш един български офицер поп и знаеш ли, че за това може да те даде под съд?

— Кажи му на това, че за мен не само българските офицери, ами и всичките офицери по света са попове на една друга религия, ама тая религия не е моята, това му кажи.

— Това… това не смея да му кажа — рече първият секретар. — Това е… Това е много силно казано. Много силно. Ако да беше казал, че се отнася за буржоазните… хайде да му… така де! Не…

И както си стоеше прав край нас, унизен до положението на куриер или пощенски раздавач, грабна стомната и пи половин минута от нея. Пи и седна на едно легло, в килията имаше още четири, после пак пи и заспа.

— Донеси нещо да го завием… — тъжно рече отец Пахомий и започна да мирише дългата порязаница кисел хляб, останал ни кой знае от коя дата. — То и неговата не е лека…

— Познаваш ли го?

— И как още… Нийде никого си няма… Баща му е минал през манастира, майка му и тя, чичовците му, цялата фамилия — ама ти остави това. Чичовците после се изпоиздигнаха, разпиляха се из градовете и държавите, а баща му и майка му емигрираха в Съюза. Не ми е работа да се меся в политики и не ги обичам, обаче баща му загинал в Съюза — не знам простуда ли е било, злополука ли някаква — през тридесет и осма година. И той е бил с тях… После майка му се връща след войната, обаче ербап жена, твърда, нищо не казва на сина си, нищо, казва, баща ти загина като герой. И той също говори — баща ми е загинал къто герой. Добре, ама по едно време него го викат, знам ли къде, и му съобщават, че баща му не е загинал от бронхопневмония, а че с такова…

— Репресиран…

— Така де, ти се сещаш. И той отива при майка си разплакан, щото е бил момче, на шестнайсет години я има, я няма, и казва, мамо, така и така. И знаеш ли какво става? Изключиха го от ДСНМ.

— Заради баща му? Това не може да бъде.

— Не бе, заради майка му. Тя отишла и го наклеветила, че разпространявал вражески слухове и се е поддал изцяло на пропагандата и на Радио Лондон. После пък го върнаха, ама излезе на квартира, не пожела да види повече родната си майка…

— И какво стана по-нататък?

— Нищо. Така си живеят. Три деца има човекът, а баба им още не е отишла да ги види, това са, казва, вражески копелета и с тях аз имам само един разговор, друг не мога да имам.

Първият секретар се обръща и сваля завивката. Вдигам я и го завивам майчински, той подскача като ужилен, седи известно време и ме гледа, после се свлича отново на леглото. Навикнал е да дежури.

— Има такива хора — философствувам аз. — С твърди убеждения. Нищо не може да ги разубеди. Както ти вярваш в Бога, тя пък вярва Сталину. Защо не?

— Казал ли съм да не вярва? Нека си вярва, обаче тя самата е била… бе хайде, остави, остави… Тя е знаела още тогава как стоят нещата… Да живееш в лъжа е едно, но да я поддържаш умишлено — това не го разбирам.

И аз не го разбирам, но обичам да го дразня. Когато е ядосан, мисли по-добре, това съм забелязал. Започна ли да се съгласявам с него, отпуска се и започва да ме къндърдисва, че слънцето винаги изгрява откъм източната страна. Пък не обичам такива разговори.

Пъпли нагоре по стръмнините керванът от думи, теглен от мислите и самозаблужденията, все нагоре и нагоре, теглят го покорните и лесните, и удобните, и все търси нови и нови да го подновят, пък няма…

А и върхът се не види никакъв.