Мирон Иванов
Ония сънни, радостни години (27)

26

Само преди няколко дни случайно се качих на едно кооптакси и като заговорихме с шофьора дали не сме служили заедно някога в казармата, се оказа, че наистина е така, били сме по това време заедно и сме отхвърлили циганите далеч от рубежа и той въздъхна, като каза, ех, друга щеше да бъде историята, ако тогава ние бяхме употребили истински патрони и автомати, а не да си играем с халосни патрони. Няма вече такива офицери като другаря капитан Младенов и затова сме на туй дередже! Наистина дереджето не е за завиждане — щом офицери стават таксиметрови шофьори, нещо объркано има в цялата военна наука.

Някъде около пладне, по-точно към дванайсет часа, бе доложено на капитан старши лейтенант Младенов, че циганите отново се завръщат към село — макар и предпазливо, напред вървят каруците с чергилата и циганките, а мъжете се държат по-назад и следват обоза си на почетно разстояние. Обявена бе отново тревога, изнесохме се с прибежки до горния край и открихме честа стрелба, която имаше за резултат това, че убихме едно магаре, кой знае как, макар че стреляхме с халосни патрони, и точно това обърна неприятеля в паническо бягство, не познавам друго бягство освен паническото, затова казвам така. Последните наистина станаха първи и скоро циганите се загубиха зад баира, а в полезрението останаха само коне, циганки и циганчета, които тичаха кое накъде свари. Ако това можеше да се снима на филм, сигурно публиката много би се смяла.

Нямаше обаче нищо смешно и филмите са едно, а действителността винаги се различава от тях. Докато ние охранявахме селото през нощта и на следващия ден и докато се окопавахме, умряха девет крави от жажда и още толкова незнайно от какво и оттогава не употребявам нито краве мляко, нито краве сирене — не мога да обясня защо. Сякаш няма никаква връзка между циганите, които гонехме, и кравите, които загиваха непоени, но строго погледнато, нищо не е развързано на тоя свят и всичко е свързано. Капитан старши лейтенант Младенов бе кооперирал хората по тия места, бе ги убеждавал, че светлото бъдеще стои и чака нетърпеливо на хоризонта, а ето, че сега трябваше да види как му се налага от името на днешния ден да стреля право в челото на утрешния ден, и мисля, че затова му бе мъчно. Но не съм сигурен. Мъката изхабява душата на военния човек точно така, както шкурката отнема циментацията на един сачмен лагер и му причинява по-бързо изхабяване. Още повече, като се има предвид, че бяхме млади и много неща не стояха така, както стоят сега. Ние например вярвахме, че класовата борба се засилва толкова повече, колкото повече се приближава безкласовото общество. Днес бихме рекли иронично: това е равносилно да кажем, че колкото повече приближава лятото, толкова по-студено ще става и колкото по-близо е божието царство, толкова по-здраво трябва да се стискаме гуша за гуша, но тогава никой не смееше да допусне, че някой би позволил в главата му да се появи такава мисъл.

Наистина бяхме млади.

Съжалявам, че не разполагам с повече подробности, по това време аз наистина пасях девет крави в околността на манастира „Преображение Господне“ и това бе едно щастливо време. Излегнат в тревата близо до добитъка, слушах как бавно и тежко дишат изпосталялите крави, как скубят хърт-хърт-хърт тревата и подрънкват с капистрите си. Бях ги вързал една за друга и това великолепно хрумване ми позволяваше да ги оставям по за час-два и повече — нямаше никаква опасност да се загубят или да избягат. Не крави, ако щете, вържете девет професори със синджири един за друг и гледайте дали ще успеят да се споразумеят накъде да хванат и как и от каква да избягат. Не мразя професорите, напротив, мнозина от тях уважавам, а с една жена професор някога даже бяхме близки, но това не ми пречи да кажа — няма такива професори, които, вързани един за друг, могат да направят нещо повече от това, което правеха и моите крави — тоест да пасат трева и да се дърпат насам-натам. През трите дни, както разбрах по-късно, отец Пахомий се е намирал на лечение в градската болница. А аз обикалях ония горски полянки, където най-често бяхме излежавали своите земни присъди с него през миналия месец от военната служба. Така и не го видях тогава, а после се върнахме в казармата и доколкото успяхме да научим, капитан лейтенант Младенов бе арестуван и даден под съд.

Бяхме млади, бяхме много млади и само това може да направи да ни се прости неведението и глупостта, неволно бяхме станали оръдие на империализма. Млад и надежден доскоро, другарят капитан лейтенант Младенов излезе агент на чужди централи, маскиран и злостен враг на кооперативния строй у нас, човек, поставил си за задача да разбие единството между народ и армия — тогава тези неща се разкриваха много бързо и заблестяваха на хоризонта с ослепителна яснота. Никой обаче нямаше време да се чуди, всеки бе зает по-скоро с трескава проверка на фактите и обстоятелствата около себе си и имаше главна грижа сам той да не се окаже в безславното положение на скрит агент на империализма.

Империализмът бе толкова страшен по онова време, че от него не се плашеше само онзи, който не можеше да си прекърши езика да сглоби думичката. Но всеки, който бе в състояние да събере заедно тия и-м-п-е-р-и-а-л-и-з-ъ-м, вече го мразеше с всичка сила.

Искам да кажа — без да си разваляме настроението, — че на капитан лейтенант Младенов неправиха мечка, метнаха му едно одеяло и започнаха да го налагат. Наверно нямаше да бъде чак толкова страшно и тежко, ако оня там гадник Янакиев не се бе заел по много подъл начин да го защитава — чу се по „Свободна Европа“ или „Дойче Веле“: ето, видите ли, намери се един доблестен български офицер, който с оръжие в ръка прогонва циганите от китните села, където някога се е сяло и жънало, работило и живяло щастливо, днес обаче селата са зейнали празни и са станали плячка на цигани и скитници, капитан Младенов може би подсказва истинския път, по който земята трябва да бъде защитена от паразитите.

Когато врагът те хвали, замисли се.