Мирон Иванов
Ония сънни, радостни години (17)

16

Много вода изтече оттогава. И много реки пресъхнаха. Всичко тече. След моя гръмогласен провал като командир на бойна единица в оня половин ден, когато разбрах какво нещо е масата, лично мен ме избиха циреи и тръгнах да се лекувам. Писах се болен на следващия ден и си казах, че най-вероятно моят народ не е дораснал до мен, а на това отгоре добавих, че най-вероятно той никога няма да дорасте до това ниво. Натрих под мишницата си половин глава обелен кромид лук, вдигнах температура и останах да лежа в помещението и както и да гледам сега на този факт, трябва да призная — горд съм. Бях водил лошо, бях водил отвратително своя взвод и душата ми страдаше от това. Не са много хората, дето ще си го признаят честно пред себе си, докрай. Не ми стига това, ами и Наско, мой другар, той лежеше до мен по това време на бойната служба, ми каза: „Копеле, пази се и гледай никога да не ставаш офицер. Нямаш си представа как изглеждаше отстрани, когато командваше. Наполеон е нищо пред тебе, ти се вживяваш повече, отколкото трима генерали едновременно.“

В това душевно разположение бях повикан в канцеларията и другарят капитан старши лейтенант Младенов ми каза да седна срещу него, предложи ми от своите цигари и каза, че иска да си поговорим. Най-свободно. Като другари.

Както вече казах, тогава ние бяхме млади. Бяхме много млади. Още се вълнувам от радостта, която ме обзе тогава — командир, зрял човек, три звезди на пагона, а иска да говори с мен. Доверието задължава, и то неимоверно много. И да бях имал някакви други мисли и възгледи, всичко се изпари и бях обхванат от такова уважение, че след като запалих цигара от неговите, съм я оставил в пепелника и развълнуван съм запалил още една и по едно време видях, че в снаряда-пепелник димят три мои цигари. И сега не мога да си спомня без вълнение за това доверие.

Първият въпрос на другаря капитан старши лейтенант беше мога ли да му разкажа какво сме правели по цял ден в манастира и опитвал ли се е отец Пахомий, калугер и игумен на манастира, да ми проповядва религиозни възгледи. Моментално си отдъхнах, защото отначало мислех, че ще ме разпитва за злополучното водене на взвода през града и за меллето, дето направих на моста на Огоста. След това си спомних колко пъти баща ми ме е бил и ме е съветвал да не говоря, преди да обмисля; да си дам вид, че съобразявам, да преброя до десет, дори до сто и тогава да отговарям и затова казах на другаря капитан старши лейтенант:

— Дайте ми време да помисля.

— Помисли — рече той, — обаче преди да помислиш, отговори ми ясно и по войнишки: да или не.

Отговорих ясно и по войнишки:

— Съвсем не!

— А тогава можеш ли да ми разкажеш какво правехте през това време, докато теб те нямаше?

— Пиехме ракия.

— А да сте говорили нещо срещу народната власт?

— Позволете да помисля.

— Помисли си колкото щеш, но искам да ми отговориш ясно и по войнишки: да или не.

— Съвсем не.

— А на религиозни служби присъствувал ли си?

— Съвсем не.

— Как така съвсем не? Той прави религиозни служби, а ти не присъствуваш!

— Той съвсем не прави религиозни служби.

— А какво прави?

— Пие ракия.

— Кажи ми какво мнение имаш за него?

— Смятам, че той е строг, но справедлив.

— А да се е изказвал против армията или главното командване?

— Съвсем не.

— Помисли, помисли!

— Той само за вас говореше, как ви е отгледал от мръвка месо и ви псуваше, много ви псуваше, когато гърмяхте срещу манастира…

— Значи, псувал, така ли? А как ме псуваше?

— Ами както се псува.

— Ей това ще го напишеш. Искам да го има написано. Той мен ще ме псува на майка, а аз ще го оставя и няма да му гърмя, така ли? При първи удобен случай ще го срина аз него, със земята ще го изравня…

— Само че той ви псуваше, след като стреляхте…

— Браво бе! След като съм стрелял. Искаш да кажеш, че преди това не ме е псувал! Човек, който може да псува един офицер от Българската народна армия независимо кой е и какъв е, псува цялата армия. За такива аз нямам друг разговор освен оръдието!

Другарят капитан старши лейтенант Младенов говореше съвсем сериозно. Той беше убеден в правотата си. По всичко личеше, че не са толкова много нещата, в които вярва, и затова държи на тях, както днешните майки държат на своите деца единачета.

— Това не е човек, това е най-големият класов враг, който сме имали. Той по силата на своето положение познава много наши отговорни другари и видни функционери. Обаче голяма част от тях по един или друг начин бяха разобличени. Те бяха разобличени, а той си остава като масло над водата. Рано или късно обаче историята ще си каже думата. Той е най-големият враг на нашите мероприятия. Ние не можем един кулак, един гад да демаскираме и разобличим, защото от своя страна той веднага отива в манастира, а оня крастав калугер звъни нагоре и решенията се сриват. Сега той е довел нещата дотам, че лично първият секретар на околийския комитет на партията иска да ни урежда срещи и да водим разговори на високо равнище. По мое мнение господин Пахомий и него е оплел в своите нишки и го води към компромис. Затова искам да поговорим с тебе задушевно и да ми кажеш как стоят нещата откъм неговата позиция. Какво според теб иска да говори той с мен?

— Не ви ли казаха?

— Не.

— Той иска да ви попита какво ще правите, след като социализмът победи по целия свят.

— Каквооооо?

— Ами това каза пред другаря първи секретар. Какво смятате да правите след победата.

— След победата на мястото на стария прогнил строй ще възникне съвършено нов и справедлив строй без попове и без експлоататори.

— Е, той точно това искаше да пита — доколкото съм го разбрал, де — как така и от кой момент нататък всичко ще бъде ново…

— Не разбрах. За какъв момент…

— Вижте, другарю капитан, те си говореха много и доколкото мога да преценя, въпросът е в това — от кой момент нататък ние ще станем добри и великодушни, след като сега сме… как да ви кажа…

— Говори, говори, най-спокойно, нали казах да си говорим откровено?

И нека ми прости паметта на баща ми, но в този момент забравих неговите предупреждения, започнах аз да говоря, без да мисля, и казах повече, отколкото трябваше да се каже. Главно за кладенеца казах. За одеялото казах, за мечката, за съпротивата на взвода и всичко, което ми дойде на ума — и което сега не идва. Беше славна и невероятна смесица, имаше моменти, в които се слушах отстрани и си се възхищавах, без да си давам сметка, че не всичко от казаното е мое, като че беше някакъв панаир — въртележки, балони, халва, стрелбища, циркове, животни, кебапчета, — имаш чувството, че е твое, защото ти си площадът, на който е разположено цялото това чудо. От време на време другарят капитан старши лейтенант Младенов ме възпираше:

— Няма ли да млъкнеш?

Аз обаче не млъквах, защото не знаех вече къде се намира копчето за спиране, ръчката или педалът, беше ми все едно — да си мисли каквото ще, в края на краищата не говоря аз, неговият брат говори чрез моите уста, аз само повтарям чуждите думи. Ама не бяха само чужди.

По едно време видях, че другарят капитан старши лейтенант се хваща за кобура и аз не можех да не оценя неговия жест. А когато той извади своя пистолет и започна да проверява патроните един след друг и да ги нарежда отново в пълнителя, сниших полета на мисълта до приземяване и рекох разумно:

— Разбира се, те казаха и други неща, но аз не мога да помня всичко.

В този момент телефонът позвъня, чу се отсеченото „Слуша старши лейтенант Младенов“, последва пауза, на няколко пъти моят взводен командир се опита да каже нещо и когато най-после разговорът свърши, той сложи слушалката, а от челото му покапаха няколко едри капки пот.

Няколко дни по-късно разбрах съдържанието на този разговор. Моя взводен командир го отзоваваха за мирен труд. Имаше едно такова разпореждане на Министерския съвет — всички закъсали стопанства, останали без кадри и ръководство, имаха право да си посочат най-издигнатия и най-надежден ръководител и да си го получат обратно, за да подпомогне материалното укрепване на трудово-кооперативните земеделски стопанства.

Разправят, че другарят капитан старши лейтенант се явил с изваден още пистолет при другаря командир на полка и му казал, че знае кой стои на дъното на тая мръсна маневра, ще стреля втори път по манастира, та ако ще след това и да го разстрелят. Другарят командир го гледал вяло и апатично и го посъветвал да не се явява в такъв вид пред началника си. После го поканил да седне, попитал го какво толкова е станало и когато нашият взводен командир му обяснил, че го отзовават за работа на село, където той не е стъпвал барем десет години, ако не и повече, другарят подполковник го успокоил окончателно, като казал:

— Никой не те разбира по-добре от мен. Защото и мен също така ме отзовават. А сега си свободен да си вървиш. Марш от главата ми, докато не съм извадил и аз пистолета.

Те бяха млади хора всъщност. Като си помисля — не ще да са имали повече от тридесет, тридесет и пет години…

Много млади бяхме тогава.