Мирон Иванов
Ония сънни, радостни години (26)

25

— Ибро! Това го считай за последно предупреждение: ако в срок от двайсет и четири часа твоите хора не опразнят селото, ще прибегна до въоръжена сила. Хубаво да знаеш!

— Другарю Дичо, другарю Дичо! Ама хич не са хубави тия работи, дето ги приказваш, никак, ей! Как така ти ще употребиш насилствена сила срещу народа си, чуваш ли се какво приказваш? Нали сега всички сме равни…

— Ти може да си равен, ама аз не съм и запомни добре какво ти казах. Ако утре вие не се махнете оттук…

— А къде да идем бе, другарю Дичо? Кажи ми, къде да идем — там ще идем, само ти ми кажи, ей така на, барабар с жените и децата и добитъка и всичко, всичко — къде да идем, като отвсякъде ни гонят? Знаеш ли ти какво е казал Ленин за малцинствата?

Капитан старши лейтенант Младенов не знаеше и не искаше да знае. Положението в селото бе окайващо, когато пристигна тук и пое юздите му, а сега, три седмици по-късно то бе станало за оплакване. Победата на световната революция се отлагаше за ново и неопределено време.

Като всеки истински и роден за попрището офицер, капитан старши лейтенант Младенов не обичаше голите думи и на другата вечер наистина вдигна своята рота, тоест нас, точно на двайсет и четвъртия час по тревога. Задачата ни бе обяснена на тъмно, при светлината на джобно фенерче и карта на местността. С халосни патрони и при пълна внезапност ние трябваше да щурмуваме циганската махала и да прогоним тия навлеци, които се бяха одързостили вече да калайдисват котли на площада и да плетат кошници в училището, отделно от това, дето се бяха нанесли в общината. Застанал на мостчето, което свързваше двата бряга на реката, която пък отделяше циганската махала от горната махала, капитан старши лейтенант Младенов пушеше цигара след цигара и отвреме на време изстрелваше по някоя червена ракета над махалата за повече напрежение. Нищо повече. Който седне да описва една битка и навлезе в детайли, значи не е присъствувал на битката — битка не се описва. Гърми се, светка се и накрая се минава, за да се оберат гилзите и да се види какво е станало. Станало бе това, че циганската махала бе опустяла и я нямаше никаква, само котки се разхождаха и мяукаха, а откъм стопанския двор жално мучаха говедата. На този етап от кооперирането циганите освен отрицателна играеха и тая положителна роля, че дояха кравите и, ги водеха на водопой. Сега нямаше кой да прави това и кравите мучаха много досадно, нахално дори, човек би помислил, че им е мъчно за циганите, които бяха отблъснати така победоносно.

Бяхме млади. Бяхме много млади.