Мирон Иванов
Ония сънни, радостни години (19)

18

Капитан старши лейтенант Младенов обичаше своята родна земя, както всеки честен офицер, ако не и повече. Но и земята, както и жената не обичат да бъдат обичани въобще, а за конкретна и всекидневна обич към земята Дичо Младенов не бе подготвен. Сега в изпълнение на заповед той трябваше да я обича точно така.

Прибързахме, като казахме някъде по-напред, че селото бе мъртво. Животът му се поддържаше от бабички и старци, а също тъй и от приходящи селяни, които идваха да се напият и да положат фуражките си — пожарникарски, офицерски или кондукторски — по веднъж в събота и цял ден в неделя, след което отлитаха, както гълъбите отлитат от клона на дървото, на което са се излюпили. Те също бяха обичали земята си, а сега й бяха изневерили с тролейбуси, пожарни коли и поделения.

Капитан старши лейтенант Дичо Младенов извади от личното си куфарче и вещевата торба бръснарските принадлежности и ги сложи под голямото черничево дърво в двора, където бе закачен ръждясалият умивалник, останал кой знае от кои времена и епохи, отчупи клонче, закачи там и огледалото си и започна да ръководи селото. Целия си съзнателен живот капитан старши лейтенантът бе отдал на дисциплината и сега трябваше да види с очите си и да проумее колко маловажно нещо може да бъде тя при определени условия. Най-голямата грижа за него бе скотовъдството, в смисъл животновъдството, по-точно онези двеста и осемдесет крави, дето бяха оцелели при кооперирането и масовизацията на селското стопанство. Капитанът знаеше, че незаменими хора няма и че най-ценният капитал за нас са хората, а също така бе дълбоко убеден, че частното стопанство ежечасно и ежеминутно стихийно ражда капитализъм и всичко, което миришеше на оборски тор, мляко, вълна, земя и реколти, причиняваше дълбока погнуса в душата на офицера, но, от друга страна, заповедите се издават затова — да бъдат изпълнявани. И той изпълняваше заповед. При бойни условия или близки до бойните офицерът трябва да върви начело на своето поделение с револвер в ръка. Револвер той имаше, но не знаеше пред кого да тръгне и накъде да върви. Идват и такива моменти в живота на човека и те са много неприятни.

Сега повече от когато и да било той чувствуваше, че може би единственият, който би могъл да му помогне, е неговият брат, и също така знаеше, че по-скоро ще се остави да бъде заклан на дръвник, отколкото да разговаря с тоя вмирисан поп или калугер, което в края на краищата е все едно. Капитанът нямаше много убеждения и затова наличните бяха твърди и непоклатими. Не трябваше да се мисли за брат или за бог, трябваше да се оправя при наличните условия. Условията вече ги описахме, те бяха по-скоро никакви, отколкото каквито и да било. Единственият що-годе свестен човек в селото бе разсилният или кой знае какъв при общината — човек, ошашавял от фашистки побоища в мазата на същата тая община по време на голямата блокада през 1943 година, но и с него нямаше какво да се говори толкова много, защото обикновено той не разбираше, а и да разбираше, не отговаряше на онова, което го питат. Само метеше непрекъснато, пръскаше паркета с вода и пак метеше, заповеди не изпълняваше и никой не можеше да му каже нищо, защото в селото нямаше човек, по-жестоко малтретиран от него, при това малтретиран за права бога и погрешка — взели го за някой друг.

Нямаше кому да се издиктува даже и едно писмо, наложи се сам да започне да се обучава в машинописно умение. Това в някоя степен го развличаше от невеселите мисли, в чийто плен се намираше кажи-речи по цял ден, та даже и нощем.

Тук бе ходил от порта на порта и бе убеждавал — както се оказа според най-новите публикации — с оръжие в ръка хората да влизат в кооперативите. Борба бе това — за възтържествуване на кооперативния строй. Баща му е бил човек беден, а следователно и честен, това му помогна много да превъзмогне заблудите на собствеността и го дразнеше, дето останалите селяни се възпротивяват и правят точно обратното на онова, което пише по книгите и за което се говори по радиото. Хората не желаеха така страстно своето светло бъдеще.

На седмия или осмия ден, откакто зае новата си длъжност Дичо Младенов, една от кравите навири опашка или по-точно пощръкля. На младия офицер и без това му бе причерняло пред очите и без да мисли много, извади своя боен другар от кобура и след като изстреля целия пълнител подир нея, удаде му се най-после да я успокои навеки. Още същата вечер кравата посети за първи и последен път ресторанта на хоремага в селото и събра пияниците и бившите селяни около себе си и по своему ги сплоти. На другия ден капитан старши лейтенант Младенов замина за града, защото бе останал без боеприпаси и там от дума на дума доби кураж: бяха отзовани по родните им места и други негови колеги, а това вече спомогна той да се окуражи донякъде.

Сталин е казал: безизходни положения няма и още е казал, че трудностите са затова, да бъдат преодолявани. Положението бе почти военно; тази разгащеност, която само цивилните са способни да предизвикат, трябва да се оправи с желязна ръка — и ще се оправи. Обещаха му някаква кола, за да се свързва по-лесно с града, защото телефонната връзка не може да бъде така ефикасна, както е живата връзка. После разговаряха с началник-щаба на поделението и той се съгласи, че това е наистина интересно и си заслужава да се опита — да се проведе едно свиждане в селото. Достатъчно е да се отдели една рота или например две роти, три вече са много, да се откарат в селото войниците, да съобщят на своите близки, че могат да ги посетят както в събота, така и в неделя. Достатъчно е след това да се намерят кирки и лопати, друго не трябва — докато чакат часа на свиждането, близките и роднините на войниците могат да изкопаят ония сто и петдесет метра изкоп, за да се свърже говедарникът с водопроводната мрежа на селото и добитъкът да се пои, без за това да е необходимо да бъде воден на реката. При нужда могат и вада да изкопаят до говедарника и да доведат вода от реката — въпрос, който ще бъде решен на място. Наистина безизходни положения няма.

Тази вечер капитан старши лейтенант Младенов за пръв път се почувствува окрилен, верният път бе налучкан и по някаква кой знае каква връзка в съзнанието му си спомни, че в това село той има още един брат — тежкият алкохолик Личко. Предната вечер, когато изядоха кравата, той бе стоял цяла вечер на тезгяха и бе псувал армията, която стреля крави. Сега му дойде наум, че е време това говедо да бъде поставено на място. Отиде в къщата му и го арестува, а това вече бяха мерки, реални мерки по оздравяването на климата на село.